Ленивата Lysimachia

Lysimachia atropurpurea L.– тъмночервено ленивче от Източните Родопи. Начи, според Диоскорид, тракийският цар Лизимах е познавал и пръв е използвал тази китка. Лизимах бил голям бараба – бил е един от седемте телохранители („соматофилак“ му викали по тяхному) на Александър Велики и си е живял живота царски, а после пък направо си става цар (всяка прилика с днешни телохранители-„царе“ няма как да не е случайна) – ама така е – като ти идва отръки да си цар, то какво друго да работиш. Абе не знам - от разните му войни и битки – щот те тогава са се биели всеки срещу всеки, и даже нашия Лизимах се е бил с друг един тракийски цар – Севт III (оня от „Косматката“ нали се сещате) и даже го натупал, та исках да кажа, че от многото битки, не знам дали му е оставало време да се занимава точно пък с китки и цветенца – да ги къса, да прави венчета и да си ги чучва на рошавите коси. Ама щом Диоскорид го казва – що па да не е вярно. Това е Диоскорид, ей, не е вестник „Трета възраст“. Та затуй, да не се чудите що таз китка е наречена на латински Lysimachia.

Обаче пък що на български ѝ викали ленивче. Уж я били слагали на хомота на воловете – та когато Белчо и Сивушка се дърпали и не искали да вървят заедно и да орат, като им сложели стръкчета от това ленивче и те ставали спокойни и лениви и си теглели хомота като хората. Може да се пробва дали действа за семейния хомот, че то къде ти днес волове - и онлайн не мож намери. Ей такива историйки с имена…

Концертът

Първо мислехме да поканим само Руслан, Игор и още едно момиченце у дома и там Калоян да им посвири на арфа. Като отидохме при децата обаче, се оказа, че има и други желаещи за такова интригуващо преживяване. Трябваше да правя няколко курса с колата от църквата в Гледка до вкъщи и обратно. Тогава взех великото решение – да докараме арфата тук, и на двора пред църквата, да направим импровизиран концерт. А пък и без това беше вече обяд и цялата украинска група обядваше, та да задействаме първия вариант трябваше да ги чакаме– абе не ставаше.

Речено – сторено. Айде пак до вкъщи – та и ние обядвахме, че арфистът беше огладнял като свирач на туба. И така – сваляне на крачетата на арфата, опаковане в калъфа, приготвяне на партитурите – дали тези, или пък онези, кратка репетиция – изобщо - подготовка – да не мислите, че е лесно да се организира импровизиран концерт. Тц! Той импровизиран, импровизиран, ама пак си е концерт – не е шега работа. То и без това, животът им, на украинчетата, не е бил лек през последните месеци, та остава и ние да ги мъчим с неорганизирани работи.

Пристигаме, носим арфата, избираме подходящо място – на слънце ли, на сянка ли, в нацъфтелия двор. Оказва се, че сме забравили крачетата, и други неща бяхме забравили, но какво да се прави – нали всичко е импровизирано. Събират се децата, даже и една-две майки и те идват. Нашият музикант е готов и започваме. Обявявам началото, казвам две приказки за Родопите, за Орфей и т.н. и арфата запява. В програмата: Хендел, Бернар Андре и някакви други композитори дето и аз не им помня имената, но и една вариация върху „Дилмано-Дилберо“ от Юлияна Тошкова, и за финал, разбира се – собствената композиция на Калоян, която все още е безименна. Настроението е чудесно, спокойно, времето слънчево, децата гледат, слушат, пият червена лимонада, а Русланчо от Одеса, стои неотлъчно до арфата и от време на време наднича в резонаторните дупки да види откъде идва звукът и къде се провира вятъра, та сякаш и той свири. Публиката е от едно 5-6-месечно бебе, до кротка и с много благо изражение женица – поне на 70-75 години. Катя я заговори – казвала се Зинаида, от Запорожието. После си правим снимки – с тези, които искат. Някои идват, после тръгват нанякъде, после пак се връщат. Импровизация. Хубаво ни е. И птичките по дърветата над нас, когато засвири арфата, и те сякаш взеха да се надпяват по-въодушевено.

На раздяла бяхме поканени от децата, ако искаме да дойдем надвечер пак до църквата, на двора, да поиграем на криеница…