четвъртък, 8 април 2021 г.

"Казаните" и целият пейзаж на света

 


Девет сутринта е, а ние вече напираме да се спасим от прегръдката на града. Пътят с возилото е ясен – лъкатуши край водното огледало на яза „Кърджали“, после следва коритото на Боровица. Две сърнички пресичат асфалта току на три метра пред колата и с бавна грация отминават по своя си път. В село Пъдарци задминаваме спряла бяла кола със софийски номер - край нея пърхат три деца, а трима мъже се зверят съсредоточено в карта. Явно това сме единствените луди в този район в днешния навъсен ден. В десет вече катерим нагоре по добре познатото ни каменисто било. Времето е само за лов на гледки и на върхове – облачно, но не студено и без вятър. По пътеката личат пресни следи от копитата на кон в калта. Птици се разпяват любовно.



Бай Ахмед и жена му


За час и половина сме в Дойранци. Последно много кално препятствие пред нас и спираме за почивка и за похапване – тези, които са гладни. Аз не съм гладен. Виждам едва кретащ мъж да се подава над дуварите на най-запазената къща малко над нас. Тръгвам към него. После виждам и жена до него. Поздравявам ги и започваме нещо като разговор. Опитвам се да включа запаса си думи от турския речник, доколкото мога. Добре че мъжът все пак говори български горе-долу. Жената се обажда само на турски. Бай Ахмед и неговата жена – те са единствените жители на селото. От тях разбирам, че някога Дойранци са били пет махали, а само в тяхната махала е имало 18 къщи. Сега стопани на всичко това са само те двамата – останалите къщи са в руини. Ясно личат оградите на дворовете от редени един върху друг камъни, без спойка.



Бай Ахмед, жена му, кравата и "Бездивен"

Единият син живеел в Ненково, но сега бил тук и отишъл да забере някакво животно нагоре. Спомних си, че при първото ми качване преди година може би срещнахме мъж с кон да се спуска надолу – сигурно това е бил синът. Разговорът върви трудно. Улавям се, че искам толкова неща да ги питам, а вместо това – мълча. Мълчат и те. Някак така бавно мълчат. Наслаждават се на всеки миг. Мястото е като чудодейно. Идеално за дауншифтъри, си мисля. Не, не – те и тук биха донесли своята лъскава цивилизация. Казвам им още някакви брътвежи, колкото да продължим разговора. А ми се иска да стоим часове, часове и да си говорим за живота. За техния живот. За живота на тези, които са живели тук, а ги няма вече. Питам ги дали мога да ги снимам с телефона. Снимам ги. И двамата се подпират на тояжки. Бай Ахмед ми посочва върха, надвиснал сякаш над махалата – това е Бéздивен, ми вика, като го произнася с ударение на първото „е“. А за „Казаните“? – сочи ми над селото – ей оттам трябва да минеш, зад горичката. Разделяме се и им пожелавам всичко хубаво на турски. Слизам към къщата им. Правя клипче. Кучето лае, кокошките се обаждат, а кончето само маха с глава. Имат сателитна чиния и слънчев панел. Сигурно за осветлението и за телевизор панелът върши работа, тъй като до селото няма прокаран ток.

Потегляме, че до заветния връх „Казаните“, известен още като „Радимар“, а на картите посочен и като „Казанлък“, ни чака още доста път. Минаваме край дворчето пред обора – бай Ахмед сякаш вече е забравил за нас, наведен подрежда нещо, което според него трябва да бъде подредено, а жена му, на горната тераса на двора, подпряна на тояжката си, ни маха на изпроводяк. До нея, съвсем черна крава със симетрични рога, застинала монументално на фона на небето, също ни изпраща с мек и тъжен поглед.



Пътеката нататък е омайваща. Ловът на гледки е в разгара си. Краката вървят, а сърцата са притихнали от смайване. Подминаваме скалистия връх „Сиран кая“, който остава вдясно, а вляво от нас и напред е „Малката скала“ - „Кючук кая“. Тук вече спираме, защото гледките ни карат да спрем. Не можем да мръднем. „Бездивен“ все така извисява ръст на една ръка разстояние, а връх „Чал дооку“ и прилежащите му голи  и остри ридове, които сякаш са взети от друга планина и са спуснати в Родопите по погрешка, са пред нас в цялата си необичайност и прелест. Стоим, гледаме, щракаме, въртим се на всички страни и минава цяла вечност, докато се решим да продължим към „нашия“ връх. 

Връх "Чал дооку" и прилежащите му ридове сякаш са взети от друга планина и са спуснати в Родопите по погрешка.



"Казаните" или "Радимар"

Спускаме се пак в малка седловина, преди да поемем изкачването на „Радимар“. Самото изкачване е доста стръмно, но сравнително кратко и сред всепоглъщащата зеленина на камъни и скали, целите покрити в мъхове. Магьосническо зелено. Още няколко усилия и сме на първата площадка на върха. Самият връх…Да, самият връх трудно може да се опише. Той прилича на седло, на двурог връх, на наперен пуяк, на…много неща. С отвесни, остри скали от единия край. От него се вижда целия язовир „Кърджали“ и голяма част от Източните Родопи. Личат останки от крепостни стени, намира се керамика, както и един странен процеп, издълбан в голям скален блок. Място за съзерцания. За молитви. За помирение със света. 

Западната част на върха



На такива върхове винаги се сещам за гениалните стихове на Висоцки: „Весь мир на ладони - ты счастлив и нем/ и только немного завидуешь тем/ другим - у которых вершина еще впереди“. Заставам до бездната и гласът ми сам излита с всичка сила от гърлото: „Благодаря ти Природооо“!, „Благодаря, Българияяя“!



Височината е сгрешена - на картите я дават 846 метра.



Целият пейзаж на света






петък, 2 април 2021 г.

До Ненково и назад

Денят е слънчев след поредица дъждовно-снежни дни. Спирам колата до въжения мост, точно пред един червен бус, от който шофьорът ме гледа с любопитство. Явно чака някого или нещо. И аз  го поглеждам крадешком, уж с привидно безразличие. Дали не ми личи, че идвам да търся тайнствено място с артефакти отпреди осем-девет века в този район. Нарамвам фотоапарата и тръгвам по моста. 


Долу река Боровица е още по-буйна, от предното ми идване, когато се събувах бос за да я прецопам, два-три километра по-надолу. На ливадата преди селото виждам паркирани пет-шест магарета, които нищоправят по магарешки. Магаретата тук са ключов елемент от пейзажа. Поради връзката на селото с останалия свят единствено по въжения мост, е ясно на каква почит са тези животни като транспортно средство тук. Магарцедес с повишена проходимост. След моста веднага се озовавам на калния мегдан. Там е добре познатото ми малко минаре с вита метална стълбичка водеща до него. Кал навсякъде. И едно куче в калта - зяпа ме и се чуди нямам ли си друга работа, та съм се домъкнал тук като завеян. Гледам си в краката. Хващам първо наляво към бившето училище. Чувам зад мен да дрънка ритмично ръчна количка, после дрънкането минава върху въжения мост и продължава към отсрещния бряг. Ех, викам си, изтървах човека, можеше да го поразпитам това-онова. В един двор, слаб мъж се суети и влиза в нещо като обор. От процеп, като тотем се подава бялата глава на теле. Сюрреализъм. Мъжът почти веднага излиза и аз го поздравявам. Два-три лафа за времето, за животните и го питам къде се намира кметството. Има благо изражение, добродушно. Посочва ми, че кметството е чак в другия край, но ми препоръчва да мина по долната "улица", че била по-малко кална. 



Поемам обратно и вече съжалявам, че не съм го питал за тайнствената ми мисия и дали не е чувал нещо. Напразно се опитвам да избягвам калищата, като тръгвам по "уличката", която ми препоръча мъжът. От отсрещния край на моста виждам да се задава човекът с ръчната количка. Сега  разбирам, че онзи червен бус е чакал него - да му продаде нещо. "Уличката", която ми беше препоръчана като по-малко кална е ужасно кална. Даже и не се и питам каква ли е била другата. Вървя съвсем встрани. На двайсетина метра пред мен възрастен мъж почуква и постяга нещо по оградата, която се точи от дясната ми страна. Поздравявам го и спирам да си поговорим. Казва че закърпва оградата. И той гледал животни. В селото били 5-6 души дето гледали животни. Питам го Ридван ли ги обслужва като ветеринар, той потвърждава. Продължавам, дали не е чувал за някакви каменни знаци от памтивека, някъде в района на селото. Описвам какви би трябвало да бъдат. Нищо не знае. Брех че мистерия! Сещам се, че тук в Ненково имаше един самарджия - самоук майстор, последният мохикан от един изчезващ занаят - споменавам го и дали му е наблизо работилницата, да ида да го навестя А, той почина ми отговаря, човека. Преди две години. Облещвам се и съжалявам - не е ли бил много млад. Ами към педесе, вика, млад беше. През това време до нас пристига и водачът на ръчната количка. Възрастен мъж, стегнат, жилав. В количката се мъдри чистичък, бял чувал, който контрастира с всичко кално и кафяво наоколо. Поздравявам го и него - човека поздравявам, не чувала. Питам това фураж за животните ли е. Да, вика - какво да правим, някое и друго животно гледаме, то друго няма какво да правим на село. И той не знае нищо по въпроса за това, което диря. Питам ги за пътя до връх Бездивен - откъде е по-пряко - дали от тяхното село нагоре, или от махала Тиква. Оттук, казват, над селото пътеката тръгва нагоре към върха - малко е по-стръмна, но е може би по-пряка. И от махала Тиква може. Идват, казват, много групи идват за към върха. Не всички стигат, но си правят разходка и се връщат. Говорим си благо, приятно, сякаш се знаем от години. 



Все пак в един момент си казваме довиждане и аз продължавам към кметството. Все така кално е. Петли кукуригат, второ куче ме гледа любопитно и добродушно. Кметството е хубава, тиха къщичка в сянката на стари дървета, със зелена морава отпред. Кметът Ергюн ме посреща много любезно, представям се и след общите приказки, му казвам за какво обикалям по този край. И той е учуден - не е чувал за такива тайнствени каменни находки в района наоколо. То, вика ако ги имаше, ние първи щяхме да ги популяризираме, за да привличаме туристи. Решавам да звънна на запознати с въпроса, но се оказва, че тук телефоните нямат покритие. Ергюн любезно ми предлага да звънна по стационарния телефон на кметството. Въртим един, два телефона. После, след 10-15 минути, пак. Нищо. Човекът, който знае повече за това тайнствено място, казва че то е далече, навътре в планината, и обещава да ни посочи водач, след време. Него също са го завели дотам. Кметът звъни и на познат от село Дойранци, дали е чувал за такова място. Пак нищо. Мъгла и затъмнение. Ергюн ми предлага за втори път кафе или безалкохолно. Вежливо отказвам. Докато ние нищим мистерията, при него идват хора от селото - всеки с някакъв проблем или въпрос. Той спокойно и вежливо им обяснява или дава съвети. На чудесен, мек български. Неусетно са минали дали 20, дали 30 минути - не знам. През това време сме говорили за скалните забележителности из района, за овчаря Дурсун, който пак си бил счупил ръката, за мечките, за това как преди време кмета помогнал на закъсал с колата водач на група, който превозвал пет-шест каяка и няколко велосипеда, за...

Разделяме се, като близки познати. Ергюн ме кани - винаги когато реша мога да се отбивам при него, дава ми и телефона си.



Тръгвам обратно към въжения мост. Снимам няколко стари къщи, минарето. Няколко предизборни плаката се синеят вяло на една ограда, а котки се катерят по тях и ги прескачат, без да прочетат предизборния лозунг. Пред плакатите мирише на тор и слама. 

На самия мост се разминаваме с шарено куче - аз му казах мархаба, а то ме изгледа недоверчиво и нищо не каза. Долу, под моста две магарета си правят слънчеви бани. Обръщам се назад от другия бряг. Боже, какво спокойно, тихо село, до което стигаш само по въжен мост. Не мога да кажа баналното, че тук времето е спряло - не, то просто тече по свой си начин, по свой си уникален, единствено възможен начин. И по своя си някаква хармония.



Е, не открих онова мистериозно място от преди не знам си колко  века и кой знае дали някога ще го намеря. Но не пречи поне да продължа да го търся.