Денят е слънчев след поредица дъждовно-снежни дни. Спирам колата до въжения мост, точно пред един червен бус, от който шофьорът ме гледа с любопитство. Явно чака някого или нещо. И аз го поглеждам крадешком, уж с привидно безразличие. Дали не ми личи, че идвам да търся тайнствено място с артефакти отпреди осем-девет века в този район. Нарамвам фотоапарата и тръгвам по моста.
Долу река Боровица е още по-буйна, от предното ми идване, когато се събувах бос за да я прецопам, два-три километра по-надолу. На ливадата преди селото виждам паркирани пет-шест магарета, които нищоправят по магарешки. Магаретата тук са ключов елемент от пейзажа. Поради връзката на селото с останалия свят единствено по въжения мост, е ясно на каква почит са тези животни като транспортно средство тук. Магарцедес с повишена проходимост. След моста веднага се озовавам на калния мегдан. Там е добре познатото ми малко минаре с вита метална стълбичка водеща до него. Кал навсякъде. И едно куче в калта - зяпа ме и се чуди нямам ли си друга работа, та съм се домъкнал тук като завеян. Гледам си в краката. Хващам първо наляво към бившето училище. Чувам зад мен да дрънка ритмично ръчна количка, после дрънкането минава върху въжения мост и продължава към отсрещния бряг. Ех, викам си, изтървах човека, можеше да го поразпитам това-онова. В един двор, слаб мъж се суети и влиза в нещо като обор. От процеп, като тотем се подава бялата глава на теле. Сюрреализъм. Мъжът почти веднага излиза и аз го поздравявам. Два-три лафа за времето, за животните и го питам къде се намира кметството. Има благо изражение, добродушно. Посочва ми, че кметството е чак в другия край, но ми препоръчва да мина по долната "улица", че била по-малко кална.
Поемам обратно и вече съжалявам, че не съм го питал за тайнствената ми мисия и дали не е чувал нещо. Напразно се опитвам да избягвам калищата, като тръгвам по "уличката", която ми препоръча мъжът. От отсрещния край на моста виждам да се задава човекът с ръчната количка. Сега разбирам, че онзи червен бус е чакал него - да му продаде нещо. "Уличката", която ми беше препоръчана като по-малко кална е ужасно кална. Даже и не се и питам каква ли е била другата. Вървя съвсем встрани. На двайсетина метра пред мен възрастен мъж почуква и постяга нещо по оградата, която се точи от дясната ми страна. Поздравявам го и спирам да си поговорим. Казва че закърпва оградата. И той гледал животни. В селото били 5-6 души дето гледали животни. Питам го Ридван ли ги обслужва като ветеринар, той потвърждава. Продължавам, дали не е чувал за някакви каменни знаци от памтивека, някъде в района на селото. Описвам какви би трябвало да бъдат. Нищо не знае. Брех че мистерия! Сещам се, че тук в Ненково имаше един самарджия - самоук майстор, последният мохикан от един изчезващ занаят - споменавам го и дали му е наблизо работилницата, да ида да го навестя А, той почина ми отговаря, човека. Преди две години. Облещвам се и съжалявам - не е ли бил много млад. Ами към педесе, вика, млад беше. През това време до нас пристига и водачът на ръчната количка. Възрастен мъж, стегнат, жилав. В количката се мъдри чистичък, бял чувал, който контрастира с всичко кално и кафяво наоколо. Поздравявам го и него - човека поздравявам, не чувала. Питам това фураж за животните ли е. Да, вика - какво да правим, някое и друго животно гледаме, то друго няма какво да правим на село. И той не знае нищо по въпроса за това, което диря. Питам ги за пътя до връх Бездивен - откъде е по-пряко - дали от тяхното село нагоре, или от махала Тиква. Оттук, казват, над селото пътеката тръгва нагоре към върха - малко е по-стръмна, но е може би по-пряка. И от махала Тиква може. Идват, казват, много групи идват за към върха. Не всички стигат, но си правят разходка и се връщат. Говорим си благо, приятно, сякаш се знаем от години.
Все пак в един момент си казваме довиждане и аз продължавам към кметството. Все така кално е. Петли кукуригат, второ куче ме гледа любопитно и добродушно. Кметството е хубава, тиха къщичка в сянката на стари дървета, със зелена морава отпред. Кметът Ергюн ме посреща много любезно, представям се и след общите приказки, му казвам за какво обикалям по този край. И той е учуден - не е чувал за такива тайнствени каменни находки в района наоколо. То, вика ако ги имаше, ние първи щяхме да ги популяризираме, за да привличаме туристи. Решавам да звънна на запознати с въпроса, но се оказва, че тук телефоните нямат покритие. Ергюн любезно ми предлага да звънна по стационарния телефон на кметството. Въртим един, два телефона. После, след 10-15 минути, пак. Нищо. Човекът, който знае повече за това тайнствено място, казва че то е далече, навътре в планината, и обещава да ни посочи водач, след време. Него също са го завели дотам. Кметът звъни и на познат от село Дойранци, дали е чувал за такова място. Пак нищо. Мъгла и затъмнение. Ергюн ми предлага за втори път кафе или безалкохолно. Вежливо отказвам. Докато ние нищим мистерията, при него идват хора от селото - всеки с някакъв проблем или въпрос. Той спокойно и вежливо им обяснява или дава съвети. На чудесен, мек български. Неусетно са минали дали 20, дали 30 минути - не знам. През това време сме говорили за скалните забележителности из района, за овчаря Дурсун, който пак си бил счупил ръката, за мечките, за това как преди време кмета помогнал на закъсал с колата водач на група, който превозвал пет-шест каяка и няколко велосипеда, за...
Разделяме се, като близки познати. Ергюн ме кани - винаги когато реша мога да се отбивам при него, дава ми и телефона си.
Тръгвам обратно към въжения мост. Снимам няколко стари къщи, минарето. Няколко предизборни плаката се синеят вяло на една ограда, а котки се катерят по тях и ги прескачат, без да прочетат предизборния лозунг. Пред плакатите мирише на тор и слама.
На самия мост се разминаваме с шарено куче - аз му казах мархаба, а то ме изгледа недоверчиво и нищо не каза. Долу, под моста две магарета си правят слънчеви бани. Обръщам се назад от другия бряг. Боже, какво спокойно, тихо село, до което стигаш само по въжен мост. Не мога да кажа баналното, че тук времето е спряло - не, то просто тече по свой си начин, по свой си уникален, единствено възможен начин. И по своя си някаква хармония.
Е, не открих онова мистериозно място от преди не знам си колко века и кой знае дали някога ще го намеря. Но не пречи поне да продължа да го търся.
Няма коментари:
Публикуване на коментар