"Казаните" и целият пейзаж на света

 

Девет сутринта е, а ние вече напираме да се спасим от прегръдката на града. Пътят с возилото е ясен – лъкатуши край водното огледало на яза „Кърджали“, после следва коритото на Боровица. Две сърнички пресичат асфалта току на три метра пред колата и с бавна грация отминават по своя си път. В село Пъдарци задминаваме спряла бяла кола със софийски номер - край нея пърхат три деца, а трима мъже се зверят съсредоточено в карта. Явно това сме единствените луди в този район в днешния навъсен ден. В десет вече катерим нагоре по добре познатото ни каменисто било. Времето е само за лов на гледки и на върхове – облачно, но не студено и без вятър. По пътеката личат пресни следи от копитата на кон в калта. Птици се разпяват любовно.

Бай Ахмед и жена му

За час и половина сме в Дойранци. Последно много кално препятствие пред нас и спираме за почивка и за похапване – тези, които са гладни. Аз не съм гладен. Виждам едва кретащ мъж да се подава над дуварите на най-запазената къща малко над нас. Тръгвам към него. После виждам и жена до него. Поздравявам ги и започваме нещо като разговор. Опитвам се да включа запаса си думи от турския речник, доколкото мога. Добре че мъжът все пак говори български горе-долу. Жената се обажда само на турски. Бай Ахмед и неговата жена – те са единствените жители на селото. От тях разбирам, че някога Дойранци са били пет махали, а само в тяхната махала е имало 18 къщи. Сега стопани на всичко това са само те двамата – останалите къщи са в руини. Ясно личат оградите на дворовете от редени един върху друг камъни, без спойка.

Бай Ахмед, жена му, кравата и "Бездивен"

Единият син живеел в Ненково, но сега бил тук и отишъл да забере някакво животно нагоре. Спомних си, че при първото ми качване преди година може би срещнахме мъж с кон да се спуска надолу – сигурно това е бил синът. Разговорът върви трудно. Улавям се, че искам толкова неща да ги питам, а вместо това – мълча. Мълчат и те. Някак така бавно мълчат. Наслаждават се на всеки миг. Мястото е като чудодейно. Идеално за дауншифтъри, си мисля. Не, не – те и тук биха донесли своята лъскава цивилизация. Казвам им още някакви брътвежи, колкото да продължим разговора. А ми се иска да стоим часове, часове и да си говорим за живота. За техния живот. За живота на тези, които са живели тук, а ги няма вече. Питам ги дали мога да ги снимам с телефона. Снимам ги. И двамата се подпират на тояжки. Бай Ахмед ми посочва върха, надвиснал сякаш над махалата – това е Бéздивен, ми вика, като го произнася с ударение на първото „е“. А за „Казаните“? – сочи ми над селото – ей оттам трябва да минеш, зад горичката. Разделяме се и им пожелавам всичко хубаво на турски. Слизам към къщата им. Правя клипче. Кучето лае, кокошките се обаждат, а кончето само маха с глава. Имат сателитна чиния и слънчев панел. Сигурно за осветлението и за телевизор панелът върши работа, тъй като до селото няма прокаран ток.

Потегляме, че до заветния връх „Казаните“, известен още като „Радимар“, а на картите посочен и като „Казанлък“, ни чака още доста път. Минаваме край дворчето пред обора – бай Ахмед сякаш вече е забравил за нас, наведен подрежда нещо, което според него трябва да бъде подредено, а жена му, на горната тераса на двора, подпряна на тояжката си, ни маха на изпроводяк. До нея, съвсем черна крава със симетрични рога, застинала монументално на фона на небето, също ни изпраща с мек и тъжен поглед.

Пътеката нататък е омайваща. Ловът на гледки е в разгара си. Краката вървят, а сърцата са притихнали от смайване. Подминаваме скалистия връх „Сиран кая“, който остава вдясно, а вляво от нас и напред е „Малката скала“ - „Кючук кая“. Тук вече спираме, защото гледките ни карат да спрем. Не можем да мръднем. „Бездивен“ все така извисява ръст на една ръка разстояние, а връх „Чал дооку“ и прилежащите му голи  и остри ридове, които сякаш са взети от друга планина и са спуснати в Родопите по погрешка, са пред нас в цялата си необичайност и прелест. Стоим, гледаме, щракаме, въртим се на всички страни и минава цяла вечност, докато се решим да продължим към „нашия“ връх. 

Връх "Чал дооку" и прилежащите му ридове сякаш са взети от друга планина и са спуснати в Родопите по погрешка.

"Казаните" или "Радимар"

Спускаме се пак в малка седловина, преди да поемем изкачването на „Радимар“. Самото изкачване е доста стръмно, но сравнително кратко и сред всепоглъщащата зеленина на камъни и скали, целите покрити в мъхове. Магьосническо зелено. Още няколко усилия и сме на първата площадка на върха. Самият връх…Да, самият връх трудно може да се опише. Той прилича на седло, на двурог връх, на наперен пуяк, на…много неща. С отвесни, остри скали от единия край. От него се вижда целия язовир „Кърджали“ и голяма част от Източните Родопи. Личат останки от крепостни стени, намира се керамика, както и един странен процеп, издълбан в голям скален блок. Място за съзерцания. За молитви. За помирение със света. 

Западната част на върха

На такива върхове винаги се сещам за гениалните стихове на Висоцки: „Весь мир на ладони - ты счастлив и нем/ и только немного завидуешь тем/ другим - у которых вершина еще впереди“. Заставам до бездната и гласът ми сам излита с всичка сила от гърлото: „Благодаря ти Природооо“!, „Благодаря, Българияяя“!

Височината е сгрешена - на картите я дават 846 метра.

Целият пейзаж на света