***
Когато дойде пролетта,
ако съм вече мъртъв,
цветята ще цъфтят по същия начин
И дърветата ще са не по-малко зелени от миналата пролет.
Реалността не се нуждае от мен.
Изпитвам огромна радост
от мисълта, че смъртта ми няма никакво значение.
Ако знаех, че утре трябва да умра
и пролетта е вдругиден,
щях да умра щастлив, че е вдругиден.
Ако това е нейното време, кога да дойде ако не в нейното време?
Обичам всичко да истинско и всичко да е точно.
И го обичам защото щеше да е така дори и да не го обичах
Затова ако умра веднага, ще умра щастлив,
Защото всичко е истинско и точно.
Може да се молите на латински над ковчега ми, ако искате.
Ако искате може да танцувате и да пеете около него.
Нямам предпочитания за време когато не бих могъл да имам предпочитания.
Какво ще бъде, когато бъде, ще бъде това, което е./>
Откъс от "Пазачът на стада", Фернанду Песоа,публикувана през 1915 г. под псевдонима Алберто Каейро.
Превод Иво Георгиев
***
Quando vier a Primavera,
Se eu já estiver morto,
As flores florirão da mesma maneira
E as árvores não serão menos verdes que na Primavera passada.
A realidade não precisa de mim.
Sinto uma alegria enorme
Ao pensar que a minha morte não tem importância nenhuma
Se soubesse que amanhã morria
E a Primavera era depois de amanhã,
Morreria contente, porque ela era depois de amanhã.
Se esse é o seu tempo, quando havia ela de vir senão no seu tempo?
Gosto que tudo seja real e que tudo esteja certo;
E gosto porque assim seria, mesmo que eu não gostasse.
Por isso, se morrer agora, morro contente,
Porque tudo é real e tudo está certo.
Podem rezar latim sobre o meu caixão, se quiserem.
Se quiserem, podem dançar e cantar à roda dele.
Não tenho preferências para quando já não puder ter preferências.
O que for, quando for, é que será o que é.
Lorsque viendra le printemps,
si je suis déjà mort,
les fleurs fleuriront de la même manière
et les arbres ne seront pas moins verts qu’au printemps passé.
La réalité n’a pas besoin de moi.
J’éprouve une joie énorme
à la pensée que ma mort n’a aucune importance.
Si je savais que demain je dois mourir
et que le printemps est pour après-demain,
je serais content de ce qu’il soit pour après-demain.
Si c’est là son temps, quand viendrait-il sinon en son temps ?
J’aime que tout soit réel et que tout soit précis ;
et je l’aime parce qu’il en serait ainsi, même si je ne l’aimais pas.
C’est pourquoi, si je meurs sur-le-champ, je meurs content,
parce que tout est réel et tout est précis.
On peut, si l’on veut, prier en latin sur mon cercueil.
On peut, si l’on veut, danser et chanter tout autour.
Je n’ai pas de préférences pour un temps où je ne pourrai plus avoir de préférences.
Ce qui sera, quand cela sera, c’est cela qui sera ce qui est.
« Le Gardeur de troupeaux »,
traduit du portugais par Armand Guibert.
