Тулпаните

От „Големия Тулпан“ се вижда „Малкия Тулпан“, но и от Малкия още по- добре се вижда Големия. Разликата им е към четиридесет метра височина в полза на Големия, който е 735 метра, но от разстояние тази разлика не се забелязва. И двата са в землището на село Дрангово, община Кирково. Дрангово е център на трийсетина махали, дори трийсет и две, от които поне половината са безлюдни към днешна дата. Сигурно това е селото с най-много махали в Кърджалийска област, а нищо чудно и в Източните Родопи. То носи името на полковник Дрангов, макар полковника никога да не е стъпвал в този край. По османските времена селото се е казвало Биюк Ип-дере и е добавено към България през 1912 г. от армията на друг легендарен полковник – Серафимов, но това е друга история.

За Големия Тулпан още преди Дрангово се отбиваме по черния път за махала Караджовска и от нея, до една къща, на която поправяха покрива, се отбива вдясно за махала Пещерска. Пещерска е безлюдна махала – има само един човечец, който си пасеше животните до разрушените къщи. За него ни предупредиха – „да не се уплашите, има там един пастир с голяма брада и малко страшен“. Не се уплашихме – човека беше много дружелюбен и освен това нямаше никаква брада. Много ни се зарадва, каквото го питахме всичко ни разказа и показа. Кучето му също ни се зарадва, постоянно тичаше край нас и искаше да ни каже много неща за своя живот и изобщо за живота, но ние нямахме много време. А махалата се казва Пещерска по името на „Пещерата“ – чудния скален прозорец, наричан още и „Гредата“, който ние посетихме седмица преди това, но откъм село Кушла. Преди да ви кажа какво видяхме горе на скалата да ви обясня откъде идват тези странни имена – „Тулпани“.По мои предположения и проучвания, потвърдени после и от местни краеведи, името идва от латинското име за „лале“ – tulipa. Луковиците на лалето са донесени в Европа от австрийския посланик в Цариград по времето на Сюлейман Великолепни - Ожие Гислен дьо Брусбек и е описано от него като „тулипан“, от персийската дума за тюрбан или чалма – „дулбанд“. Лалета иначе са се отглеждали още по време на Византия – първите данни са от 11 век, но после, в Османската империя, стават едни от любимите градински цветя. Странното е, че в съвременния турски лале си е лале, но това е станало поради грешка на посланика – тъй като често в чалмите си знатните османлии са си забождали лале, посланика се е объркал, че „тюрбан“ (или тюлипан) наричат лалето. Историята на разпространение на лалето в Европа е много интересна – от Австрия , после в Холандия и малко по малко по целия континент, а през 17 в. знаем и за голямата „лале-мания“ и спекулата с луковици в Холандия, като с една продадена луковица е можело да си купиш къща край някой от каналите в Амстердам, но това също е друга история. В руския език думата за лале е „тюльпан“ и е много вероятно името на двата върха да е дошло от руските солдати, от отряда на генерал Черевин, през 1877-8 г, когато са минавали по този край идвайки от запад откъм Устово и Златоград и движейки се в посока към Одрин по билото на Гюмюрджински Снежник. Но самите тези подробности народната памет не ги помни. Иначе скалите и на двата върха имат някаква прилика с пъпка на лале – това е безспорно – любителите на всякакви скални образи ще го потвърдят. Толкоз за етимологията на Малък и Голям Тулпан. След стръмното изкачване в борова гора, примесена от време на време с дъбчета, стигаме върха. Интересна скала, впечатляваща. От едната страна има нещо като голяма вдлъбнатина. Ако човек иска може да се изкачи най-горе на скалата – има първо една позагнила дървена стълба, а над нея, нагоре, са направени тук-там железни скоби като стъпала, но изкачването си е екстремно и малко страшно. Разбира се – зависи човек на каква възраст е. Ако е млад – е самонадеян и безстрашен и ще тръгне нагоре без да се замисля, дори и да няма стълби, ако е по на възраст вече, страховете му са повечко и ще се почеше, ще се поогледа, почуди и може и да се откаже. Най-горе гледката е възхитителна – виждат се махала Пещерска, част от Дрангово и всякакви други родопски красоти в южна и западна посока. Всъщност във всички посоки. Вижда се и Малкия Тулпан. Най-отгоре на скалата има железен прът с българското знаме, него го видяхме още предната седмица от Скалния прозорец, само че сега вече знамето е одърпано и прокъсано – от вятъра, който духа силничко тези дни. Всяка година на Големия Тулпан в първата събота на юни бивши граничари служили в района се събират на върха – да се видят и да си спомнят войнишкото минало. Тази традиция продължава вече десетина години може би. Казват, че скалата с околните скални образувания била светилище. Лично аз не съм убеден. Същото казват и за Скалния прозорец, но той си е чист природен феномен. И тук е същото – освен интересните форми няма доказателства за сакрална или изобщо за човешка дейност – няма дупки, ями, шарапани, няма дори и ниши. Но има гледки, красоти, въздишки, енергии природни. На тръгване забелязваме един балансиран камък, горе, на скалата, приличащ малко на летяща чиния. Като бях горе не го бях забелязал.

След три седмици тръгвам към Малкия Тулпан, за да не се обиди, че съм уважил само батко му – Големия. На входа на Дрангово има нова табела с герба и девиза на селото – „Горди с миналото – отговорни за бъдещето“. Автор на девиза е журналиста от Кърджали Валери Недялков, а на герба виждаме Стария мост, реката, планината и бял гълъб над всичко това. След самото Дрангово посоката е към махала Башевска. Колата оставям до порутената бивша гранична застава и поемам нагоре. Есента вече вдъхновено е размахала из планината четките си с всички възможни цветове и окото е пълно и ненаситно на гледки, накъдето и да се обърнеш. Гората в този край е смесена – почти поравно иглолистни с техните наситено зелени конуси и дъбове с още не опадали листа във всички нюанси на зелено-жълто-кафявото. Скалите тук са с по-различен цвят сякаш, не така надупчени от естествени пори както бяха на Големия Тулпан, но пък вече има от прочутите скални ниши. Те са две на едната скала – съвсем близко една до друга, плюс встрани една съвсем малка или недовършена. И по-нататък още една отшелничка – на съседната скала.

За да снимам по-добре двете ниши, се катеря екстремно по един дъб и стоя буквално на един крак докато щракам. Долу, под скалата не вярвам на очите си – бели, нежни цветчета ми се усмихват – красива изненада – в началото на декември цъфнала балканска чубрица. Чудо! Навеждам се да помириша стръкчетата. После се отдалечавам в южна посока за да се подивя още малко на гледките. От Малкия Тулпан границата е на има-няма километър все по билото с леко изкачване. Но се отказвам – духа силен вятър и съм леко уморен, а самия връх където е границата е забулен в мъгла или по-точно в бързо плуващи ниски облаци. Но пък правя няколко снимки на Големия Тулпан, който на моменти даже е огрят от промъкнал се през облаците слънчев лъч. Оттук скалистия връх наистина може да се оприличи на пъпка на лале – тулипан. В далечината, зад Големия се вижда и връх „Калето“, на който е имало средновековна крепост, описана още от археолога Иван Балкански.

Стоя още и не ми се тръгва. Виждат се къщи, махалички, в далечината се вижда и Дрангово. На връщане пак минавам през главното село. Спирам и си пълня вода от едната от чешмите по главната улица. Със сигурност ще се върна пак по този край.