Когато вали в събота, нямаш голям избор – можеш да ядеш шоколад, или да пишеш романи, или да пиеш от сутринта. Но пътят ти към планината е вързан. Аз седнах да пиша, написах пет-шеста романа, ама после не ги харесах и ги изтрих всичките. Единият не беше лош –за родопски рицар, малко будала, Бай Кихан дьо Ахрида, който ходеше да се бие със скалите, и дълбаеше дупки по тях, ама се сетих, че някой май беше писал вече подобен роман и го изтрих и него. После ядох шоколад за да имам сили за неделята.
И в неделя –айде, росен-росен съм в Паничково.
Тръгваме - аз, Ваня и Стефан с джипа към необятните простори и джендеми на Мурга. Тръгваме, ама мургавият път се оказва доста изровен от дъждовете и непосилен за колата и щем-не щем стигаме едва до махала Ходжалар. Оттам си плюем на петите и почваме да катерим пеша нагоре към високото.
Целият този район около Мурга и Жълт камък изобилства от разхвърляни скали и скални блокове, сякаш някой ги е сял по планинските склонове. Едни от други по-красиви и причудливи. Някои даже с ниши, други – без, но пък с интересни форми и чупки, както вече сме се убеждавали.
Ами махалите на Мурга? По османско време, селото се е казвало „Мурга одасъ“. Мурга не е турско име. То и българско не е. Сравнително рядък случай за този край. Според етимологичния речник „мург“, „мурга“, идва (може би) от албански със значение „тъмен“,„черен“, „сив“,или от румънски със значение „кафяв“. А дали не е име на жена, по подобие на мъжкото Мургаш? Интересни предположения, но някогашното голямо и оживено село, днес е безлюдно. Като гледаш пейзажите и природните дадености в района, почваш да цъкаш с език, как са живели хората тук, само допреди 40-50 години. И са гледали домочадие, което значи и че са гледали спокойно в бъдещето светло. Или мургаво.
Та така както сме си плюли на петите малко по малко стигаме до Горна Мурга, или първо до стопанството на Нешат, Боса, което е в първата махала - „Хаджи Бекир“. То се състои от две къщи и стопански постройки. Има и много кучета - поне 7-8, които бяха вързани и лаеха люто, та едвам си чувахме приказката. Едната къща е каменна и сигурно на над сто години – предполагам, че вътре не предлага много удобства, но е красива. Другата е с тухли, съвсем нова и сигурно е комфортна вътре, но грозна. Нешат ни ориентира къде се намира „Дуру кая“ сред многобройните зелени дипли, поприказваме малко и после смело се бухваме по пътеката напред.
Ето ги останките на къщите на Горна Мурга под Кара тепе. В един неголям ареал наоколо, колко са много топонимите със значение „черен“ – Кара кая, Кара тепе, Кара каялъ, Караман дере, Мурга…Явно в живота и в представите на хората населявали района черното е преобладавало.
Някога Горна Мурга е било голямо село. Имало е училище, джамия, магазин. Днес на мястото се виждат само скелети на къщи, дувари, обори. Развалини. От развалините винаги ни полазват философски мисли, независимо дали са тракийски крепости, светилища, стари църкви или села. Красиво и тъжно е да обикаляш по места където някога е кипял живот, вършели са се обикновени човешки дейности и е имало усмивки и чувства.
От голото и заравнено място на някогашното село се откриват панорамни гледки във всички посоки – към Изет махала и Долна Мурга, чак до величествената скала на Караджов камък, но също и към „Олан кая“ и диплите над нея с връх „Къзълчерпа“ над Женда. Пиеш, пиеш гледки и нямаш насита.
От Горна Мурга пътеката тръгва надолу към скалата, която търсим. В един участък ни накацват хиляди мухи – цели ескадрили, които са ни взели за крачещи летища. Разказвам на Стефан и Ваня, как са избрали място за най-стария конезавод, край Шумен – „Кабиюк“. Мидхад паша накарал да сложат парчета месо на много места из Шуменския край, за да видят къде кацат най-малко мухи, което е важно за хигиената при отглеждането на всякакви животни въобще, и там да изградят конефермата. Не знам това дали е истина или легенда, но звучи правдоподобно и оригинално.
През цялото време докато се спускаме, поглеждаме към отсрещната скала на съседното планинско ребро, съвсем под стърчащата голяма къща на Долна Мурга. Снимам я с приближение, за да видя дали на нея има ниши, но от тази страна, която е към нас не се виждат. Стефан твърди, че на нея трябва да има. И аз скоро ще се убедя че е прав, но няма да е този ден.
А „Дуру кая“ се откроява все по-близо и по-близо всред зеленото на дърветата и става все по-мамеща с формата си.
Стигаме я и се възхищаваме. Всяка нова скала е като първа среща – не знаеш какво да очакваш, но очакваш нещо. И то нещо хубаво.
Нишите са от страната на Караман дере. Наредени като патрондаш една до друга и под наклон, което говори за това, че скалата е пропадала. За сериозни катаклизми, най-вероятно земетресения, говорят и многото пукнатини, разломи и камъни-тапи в процепите.
Отделяме достатъчно време за снимки, опознаване, общуване със скалата.
На връщане решаваме да идем до двете скали на съседното ребро, от което ни дели един стръмен дол, който трябва да заобиколим. Решаваме, но както става понякога в планината – реброто колкото повече вървим уж към него, по заобиколния маршрут, то се отдалечава, сякаш бяга от нас. В един момент се отказваме и си казваме, че там сигурно няма нищо интересно, т.е. че гроздето е кисело, и поемаме обратния път.
Пристигнали отново при Нешат, го питам как би превел името „Дуру кая“ и той без да се замисля ми отговаря „Стоящата скала“. И ни кани да ни пекне нещо на скарата или поне кафе да ни почерпи, но ние деликатно му отказахме.
Вече до колата, всички бяхме единодушни, че това беше една хубава неделя за почитателите на дивите Родопи и на стърчащите из тях скали, т.е. за такива хаймани като нас. Е, походихме доста, но пък умората беше сладка.
А за да ни е още по сладък краят на приключението, седнахме на по бира в едно крайпътно кръчме, защото нае се, че неделята е много подходящ ден за пиене на бира. А и за други неща е подходящ…
