понеделник, 14 ноември 2022 г.
Когато водата се отдръпне и се види стария мост
Водата на язовир Кърджали рядко пада толкова ниско. Та чак дъното около крепостта „Патмос“ и още нататък е съвсем сухо. Има само една тънка нишка през която реката се провира, а останалото е нанос. И точно поради това рядко явление, се откриват и редки гледки. Старият каменен мост се забелязва трудно. Ако си на нивото на язовира откъм село Боровица няма да видиш нищо. Едва-едва се забелязват останките само от най-високата точка по асфалтовия път след село Боровица и то само ако имаш бинокъл.
А ако искаш да се доближиш съвсем до останките, тогава вече трябва да походиш по сухото песъкливо-тинесто дъно на язовира. Ходенето също е трепетно – все пак стъпваш по място, което не е виждало слънце с години наред, камо ли човешки крак да е стъпвал. То е напукано от липсата на вода и с много цветни нюанси. От цветните метали, с които е тровен язовира години наред, откъм Мадан. Красота. Ти вървиш, останките на моста още не се виждат, но ти знаеш че той е някъде там – към отсрещния стръмен бряг. Вдясно от теб се извисява гордото чело на „Патмос“. Снимаш, снимаш. Дъното не е много сухо, но не е и тинесто за да затъваш. Точно като да ходиш спокойно. И ето – вече виждаш останките на моста. Все по-близо.
В книгата на Иван Балкански „Стари мостове в Кърджалийски окръг“ от 1978 г, на този мост има отделено малко повече място. Бил е шестсводест и според автора реката е отнесла три от сводовете. Отнесен е и пътя, който е водел до моста. Сега моста свършва направо в стръмната скала, сякаш никога не е имало път към него, което показва колко се променя пейзажа с годините. Този път е свързвал Ненково и останалите села от района с Ардино и Беломорието и е бил доста използван. Мостът е забележително съоръжение. Сводовете са правени от абсолютно еднакви дялани тесни камъни и над тях втори ред малко наполовина по-къси, пак абсолютно еднакви, леко издадени на 6 см навън еркерно. Прецизна изработка. Надписи не се виждат по тези останки. Според данните на Иван Балкански, височината на сводовете варира между 5,35 до 8,30 метра, което при сегашната гледка означава, че наносът от пясък и почва е най-малко 5 метра и повече дори. Нищо чудно след още няколко години тези останки съвсем да се закрият от нанос и да не се вижда нищо. Съвсем близо на отсрещния бряг откъм Патмос се е намирало село Хаджиевци, от което има само развалини и един обор. Там някъде, до селото е действал и каик за превоз на пътници и товари през реката, особено след като мостът е бил разрушен от водата частично.
А гледката с празния язовир е уникална.
вторник, 11 октомври 2022 г.
Невидими мостове между хората
Човекът с козите върви по моста. Бавно. Спира от време на време и се заглежда във водата. Нахлупил е бяла шапка, бяла като косите му. Исках да кажа като козите му. Но козите стоят в края и не пристъпват по клатещата се между небето и водата „пътека“. Една щипка философия ако поръсим на това място, трябва да кажем, че мостът е отношение. Нещо трето между други две неща. Когато единият бряг се казва „аз“, другия - „ти“, просваш един мост и става „ние“, нали. Съвсем различна е гледката – пейзаж без мост и същият пейзаж с мост. Мостът някак очовечава пейзажа. Има вече разказ между двата бряга. Случка. Любов…
Снимам човека с козите как върви по моста, отдалеч, от пътеката, която се спуска към него. Чак когато доближавам виждам козите и го питам дават ли мляко, за да завържа разговора отнякъде. Дават, вика, дават, правя си и сирене. Купих ги от Куклен. Галя козичките - те са толкова бели и чисти. Голямата има звънче, което съвсем нежно се обажда от време на време. Айде, кажи за красивия, каменен мост, който е бил на това място преди да направят язовирището. Ей там беше и сочи към едни скали на стотина метра от нас. Освен за каменния мост, и за това как бил взривен и какво му се е случило после на бомбаджията, за орнаментите по него, ми разказва и за онкологичното си заболяване, открито преди три години, за изчезналия си в Турция брат (мой набор), от когото няма ни вест, ни кост, вече не знам колко години, за негов приятел, който починал в Кърджали вчера, или оня ден…Говорът му е минорен, спокоен.
Повечето обикновени родопчани са такива – срещнеш го, напълно непознат, и след десет минути вече знаеш половината му живот. Някакви невидими мостове се спускат между хората в този край и неусетно тръгваш по тях, вървиш, вървиш и уж напред вървиш, а се усещаш, че си тръгнал назад, към това което е било или ти се е искало да бъде…
неделя, 2 октомври 2022 г.
Превърнат в мед танц на пчелите
С Яница Радева вървим по жепе-линията. Последните лъчи на мандариновия залез огряват отсрещните стръмни скали, на другия бряг на водата. Мандариновата светлина прави пейзажа по-загадъчен, леко винтидж. Над нас е могъщият връх, с крепостта „Моняк". Скалата преди минутки беше островърха пирамида, сега е като заоблена скална шапка. Гледната точка променя гледката. Променя и хората.
Има нещо детско и мантрично в това да вървиш по железопътна линия когато няма влак. Казвам на Яница, че следващия влак ще е след дванайсет часа и че точно това трасе, в продължение на двайсетина километра към Хасково е много живописно, ако си в самия влак – тунели, водна шир, мостове, красиви скали. Вървим и говорим. Внимавам да не се правя на многознайко. И да не се спъна.
На въжения мост здрачът вече е плъзнал красиво навсякъде, и прави всичко привлекателно загадъчно за снимки. Един-единствен човек, смален, стои съвсем в началото на моста, стои и гледа към нас. По пътя точно споменавах, че напоследък тук са поникнали едни баби, дето предлагат разни дребни неща, и аз не знам какви, заради туристите, които са станали тълпи и тълпи. Този човечец на моста се казва Касим, но това ще го разберем чак накрая, като си тръгваме. Предлага ни да си купим каквото си харесаме. Какво да си харесаме – грозде черно и бяло от неговата асма, сушен липов цвят, чубрица и мед от неговите кошери. Сергията му не вдъхваше много доверие, нямаше вид, но приказката беше по-интересна от стоките му. От Лисиците бил, естествено, и баща му бил от тук. Къщата му изгоряла преди време и за ден-два вика, останахме без зъби с жената. От преживения ужас. После доктор им казвал, по-добре, че с това сте минали, а можеше да ви удари другаде, много по-лошо. Единият му син работел във Франция от 16 години. Построил си къща в с.Пропаст, с 15 стаи, но сега никой не живеел там. Другият му син не бил много добре. Живеел си при тях. Преди две-три години се загубил в планината и три дни го търсили. Полиция, горски и накрая го намерили на километри оттук, чак към Биволяне по баирите. Как е издържал, вика, не знам, а беше зима. Ама вземете си нещо, ако искате. Днес минаха четиристотин души туристи, казва.вторник, 13 септември 2022 г.
Бай Ибрям от Сладкодум
Бях се затъжил за Бай Ибрям. Нали със срещата с него започва първия ми родопис от книгата за Родопите – този за „Шан кая“. Сещал съм се често за Бай Ибрям през тези шест години. Не мога да кажа защо. Кратката версия би била защото е Самотен Тъжен Чудак. А дългата би била много дълга. Писане или говорене с дни. Когато онази водеща на „100 % будни“ по БНТ-то, не ѝ помня името, точно преди година, ме изръчка да разкажа за някоя яка случка или за чешити, описани в книгата, аз веднага споменах за Бай Ибрям от Сладкодум. „Сладкодум ли?! Ама наистина ли има такова село!“, импровизира тя извън текста в аутокюто, направи няколко цъкания в телефона си и ахна: „наистина го има - ето дава ми го, на 260 км от София“. А от Париж са към 2515 км, ми беше на езика, но си замълчах.
И, ей на – шест години по-късно, отново сме на път към това село дето уж го има, ама го няма. Щото на картата в нета може да го има, ама като население хич го няма. Сладкодум и „Шан кая“. Пътят е окаян, изровен, черен път, каквито са пътищата към всички села-фантоми, ако изобщо има път до тях. Предния ден беше дошъл при мен човек от Морянци и аз най-напред го питах за бай Ибрям. Жив е вика, там си е, ама не съм го виждал отдавна. Питам го: я кажи, тази величествена скала как е точно името ѝ – „Шан кая“, или „Шахан кая“? „Шан кая“ е, вика - „шан“ това значи „слава, чест“, „Скалата на честта“. Има поверие, че лекува безплодие, ако ялова жена мине през дупката на скалата, ще се излекува, ама и обратно – ако здрава жена отиде там, може да стане безплодна.
Вървя пред другите, да съм първи и ги виждам – те са пред бараката, която е нещо като работилничка или склад, или и аз не знам какво. Бай Ибрям и жена му. Не са изненадани, че виждат човек да върви към тях. Посрещат ме с „хош гельдин“ и аз отвръщам с „хош болдук“. Наоколо е същият безпорядък, познат ми отпреди. В пейзажа е и самоделният канал за автомобили, пружина от легло на крачета, тенекии, тухли, част от стар двигател на лека кола. Бай Ибрям става от единствения стол, на който седи и ми го отстъпва да седна. Стол, разбира се е силна дума, но все пак може да се седи на това нещо. Но преди това вадя от раницата пъпеша. Ето, нося ви армаган. Пъпеш. Каун. От града. Нямаше нужда, казва бай Ибрям и лицето му не показва никакво изражение – нито радост, нито учудване, нищо. А предполагам, че не е ял пъпеш цялото лято. Къде ти тук такова нещо. То дори в близкото село Морянци няма магазин - каквото им трябва си го набавят от Крумовград на 20 км с автомобил. А както разбирам после, бай Ибрям в момента няма даже автомобил в движение. Ладата четворка имала проблем с кормилната уредба и дали нямало такава част в Кърджали, ме пита после. Жена му се оттегля дискретно, тя и без това не разбира български и не може да участва в разговора. Но пък идват другите двама от компанията. И разговорът потегля, бавно и на различни посоки.
За иманярите, за бракониерите на сърни, за името на селото, за децата му – сина във Франция, дъщерята в Истанбул… Ама не са добре, добавя. И ние не сме добре, тук. Не е лесно да мериш сили със зимата тук. То не че и с другите сезони е лесно да мериш сили на тази възраст и на това място. Говори Бай Ибрям, а очите му шарят към пътя и виждам, че е отлично трениран да следи всичко от високото. Какви коли минават, къде спират…Помни и номерата на някои от тях. Сигурно и нас ни е видял, доста преди аз да дойда и да му кажа „Здрасти“. Пита ме нямам ли и аз „апарат“ да му дам да търси и той имане. Намират, вика, намират. Стари монети и какво ли не. Идват много тук и намират. Аз съм вика трийсет и шести набор, а ние, компанията, изчисляваме, че това прави осемдесет и шест години. Снимаме се с него, все така слаб е и жилав, с вехто пуловерче с изрязани ръкави и безопасна игла забодена отпред на дрехата. После започва да говори и за багети за търсене на злато, сребро и други такива метали. Става ясно, че темата силно го вълнува, но аз му казвам, че ние сме баир-будали и работим само с фотоапарати, от иманярство нищо не разбираме.
Бай Ибрям… Оглеждам се за онзи самотен стол, който беше забравен надолу в ливадата, преди шест години и който ми се струваше събрал цялата поезия на света. Нали написах онова чудато стихотворение. Столът го няма. А стихотворението е в книгата. Бай Ибрям не търси вече поезия в битието. Търси нещо друго…А може би още тогава е сядал на стола да наблюдава иманярите, накъде отиват и с какво се връщат. А аз съм видял поезия във всичко това. Кой каквото иска да види, това вижда край себе си.
И така си тече живота.
вторник, 23 август 2022 г.
Спящият арфист
В минутите за тихи художества на остров Самотраки – избираш си някой спящ модел, за да не ти шава и да ти разсейва художествения усет. И така се появи тази скица с молив - „Спящият арфист“. Ся дали е довършена или недовършена, не моа ви кажа, сигурно е недовършена, ама то пък чунким ний сме много довършени.
четвъртък, 4 август 2022 г.
За село Златоустово
При нас, тук в Родопите, знае се, отвсякъде те дебне Историята, ама и много истории се спотайват, които за да ги докоснеш обаче, трябва да се потрудиш, да попрочетеш това-онова, да идеш на място тук-там и да се срещнеш с тоз-онзи. Ама четенето трябва да е много. Щото само с „ах и въх!, Перперек“, „ах и въх!, Татул“, е много поп-фолк дереджето.
И вижте ся, като пътувате към Маджарово, малко след отбивката за прочутият кромлех преди с.Долни Главанак има упътваща табела за село Златоустово. То е мижаво и невзрачно селце със затихващи функции, което няма да ви трогне с нищо, но пък името му, хм… е история. И загадка. Ся, кой знае защо сред самите жители е разпространена версията, че името на селото идвало от това, че хората в него били сладкодумни. Туй хубуй, ама по тая логика половината села в Родопите трябва да се казват тогава Златоустово. А аз знам само за едно дето се казва Сладкодум, в което живееше бай Ибрям с жена си. Та чак по тивито, онази водеща – не ѝ знам името, зяпна и възкликна: „ама наистина ли има такова село в Родопите?, и взе да проверява в интернет за Сладкодум.сряда, 13 юли 2022 г.
Приключение до Мурга и "Дуру кая"
Когато вали в събота, нямаш голям избор – можеш да ядеш шоколад, или да пишеш романи, или да пиеш от сутринта. Но пътят ти към планината е вързан. Аз седнах да пиша, написах пет-шеста романа, ама после не ги харесах и ги изтрих всичките. Единият не беше лош –за родопски рицар, малко будала, Бай Кихан дьо Ахрида, който ходеше да се бие със скалите, и дълбаеше дупки по тях, ама се сетих, че някой май беше писал вече подобен роман и го изтрих и него. После ядох шоколад за да имам сили за неделята.
И в неделя –айде, росен-росен съм в Паничково.
Тръгваме - аз, Ваня и Стефан с джипа към необятните простори и джендеми на Мурга. Тръгваме, ама мургавият път се оказва доста изровен от дъждовете и непосилен за колата и щем-не щем стигаме едва до махала Ходжалар. Оттам си плюем на петите и почваме да катерим пеша нагоре към високото.
Целият този район около Мурга и Жълт камък изобилства от разхвърляни скали и скални блокове, сякаш някой ги е сял по планинските склонове. Едни от други по-красиви и причудливи. Някои даже с ниши, други – без, но пък с интересни форми и чупки, както вече сме се убеждавали.
Ами махалите на Мурга? По османско време, селото се е казвало „Мурга одасъ“. Мурга не е турско име. То и българско не е. Сравнително рядък случай за този край. Според етимологичния речник „мург“, „мурга“, идва (може би) от албански със значение „тъмен“,„черен“, „сив“,или от румънски със значение „кафяв“. А дали не е име на жена, по подобие на мъжкото Мургаш? Интересни предположения, но някогашното голямо и оживено село, днес е безлюдно. Като гледаш пейзажите и природните дадености в района, почваш да цъкаш с език, как са живели хората тук, само допреди 40-50 години. И са гледали домочадие, което значи и че са гледали спокойно в бъдещето светло. Или мургаво.
Та така както сме си плюли на петите малко по малко стигаме до Горна Мурга, или първо до стопанството на Нешат, Боса, което е в първата махала - „Хаджи Бекир“. То се състои от две къщи и стопански постройки. Има и много кучета - поне 7-8, които бяха вързани и лаеха люто, та едвам си чувахме приказката. Едната къща е каменна и сигурно на над сто години – предполагам, че вътре не предлага много удобства, но е красива. Другата е с тухли, съвсем нова и сигурно е комфортна вътре, но грозна. Нешат ни ориентира къде се намира „Дуру кая“ сред многобройните зелени дипли, поприказваме малко и после смело се бухваме по пътеката напред.
Ето ги останките на къщите на Горна Мурга под Кара тепе. В един неголям ареал наоколо, колко са много топонимите със значение „черен“ – Кара кая, Кара тепе, Кара каялъ, Караман дере, Мурга…Явно в живота и в представите на хората населявали района черното е преобладавало.
Някога Горна Мурга е било голямо село. Имало е училище, джамия, магазин. Днес на мястото се виждат само скелети на къщи, дувари, обори. Развалини. От развалините винаги ни полазват философски мисли, независимо дали са тракийски крепости, светилища, стари църкви или села. Красиво и тъжно е да обикаляш по места където някога е кипял живот, вършели са се обикновени човешки дейности и е имало усмивки и чувства.
От голото и заравнено място на някогашното село се откриват панорамни гледки във всички посоки – към Изет махала и Долна Мурга, чак до величествената скала на Караджов камък, но също и към „Олан кая“ и диплите над нея с връх „Къзълчерпа“ над Женда. Пиеш, пиеш гледки и нямаш насита.
От Горна Мурга пътеката тръгва надолу към скалата, която търсим. В един участък ни накацват хиляди мухи – цели ескадрили, които са ни взели за крачещи летища. Разказвам на Стефан и Ваня, как са избрали място за най-стария конезавод, край Шумен – „Кабиюк“. Мидхад паша накарал да сложат парчета месо на много места из Шуменския край, за да видят къде кацат най-малко мухи, което е важно за хигиената при отглеждането на всякакви животни въобще, и там да изградят конефермата. Не знам това дали е истина или легенда, но звучи правдоподобно и оригинално.
През цялото време докато се спускаме, поглеждаме към отсрещната скала на съседното планинско ребро, съвсем под стърчащата голяма къща на Долна Мурга. Снимам я с приближение, за да видя дали на нея има ниши, но от тази страна, която е към нас не се виждат. Стефан твърди, че на нея трябва да има. И аз скоро ще се убедя че е прав, но няма да е този ден.
А „Дуру кая“ се откроява все по-близо и по-близо всред зеленото на дърветата и става все по-мамеща с формата си.
Стигаме я и се възхищаваме. Всяка нова скала е като първа среща – не знаеш какво да очакваш, но очакваш нещо. И то нещо хубаво.
Нишите са от страната на Караман дере. Наредени като патрондаш една до друга и под наклон, което говори за това, че скалата е пропадала. За сериозни катаклизми, най-вероятно земетресения, говорят и многото пукнатини, разломи и камъни-тапи в процепите.
Отделяме достатъчно време за снимки, опознаване, общуване със скалата.
На връщане решаваме да идем до двете скали на съседното ребро, от което ни дели един стръмен дол, който трябва да заобиколим. Решаваме, но както става понякога в планината – реброто колкото повече вървим уж към него, по заобиколния маршрут, то се отдалечава, сякаш бяга от нас. В един момент се отказваме и си казваме, че там сигурно няма нищо интересно, т.е. че гроздето е кисело, и поемаме обратния път.
Пристигнали отново при Нешат, го питам как би превел името „Дуру кая“ и той без да се замисля ми отговаря „Стоящата скала“. И ни кани да ни пекне нещо на скарата или поне кафе да ни почерпи, но ние деликатно му отказахме.
Вече до колата, всички бяхме единодушни, че това беше една хубава неделя за почитателите на дивите Родопи и на стърчащите из тях скали, т.е. за такива хаймани като нас. Е, походихме доста, но пък умората беше сладка.
А за да ни е още по сладък краят на приключението, седнахме на по бира в едно крайпътно кръчме, защото нае се, че неделята е много подходящ ден за пиене на бира. А и за други неща е подходящ…
Абонамент за:
Публикации (Atom)