четвъртък, 20 май 2021 г.

Народната памет и скалните кошери

Когато местните хора – тези, родени в планината, наричат някой връх или възвишение „Асара“, „Хисаря“, „Хисарлъка“, всички знаят – на това място, някога е имало крепост или укрепление. Една местност ако е останала в народната памет като „клисе“ или „килисе“, то няма и съмнение, че там някога се е издигал стар параклис, може би черквица. Същото е и когато някой издълбан като голямо ведро камък, наричат „шарапана“ или „шарап таш“ - с голяма вероятност, този камък е служел като съд за производство на вино в отколешни времена. Това е така, защото народната памет няма давност и помни неща, които се препредават от уста на уста, от баща на син, с векове и хилядолетия, без да са записвани никъде. Народната памет е нещо дивно и могъщо. Не е ли тогава учудващо, че когато същата тази народна, родопска памет нарича десетки скали с името „кован кая“, „кованлъка“, „кованджик кая“, то никой не иска да повярва на простичката и близка до ума хипотеза, че тези скали с издълбани в тях ниши, в определен период от миналото ни, с голяма вероятност са служели за скални кошери. Това магично съчетание на култа към скалите, с чудото на правенето на този божествен еликсир от пчелите, е било равносилно на свещенодействие. Защото в древността медът съвсем не е бил ежедневна храна, както е сега, а най-вероятно са го опитвали само аристокрацията на племето и то при определени ритуали и специални случаи. Към това се прибавят и формата на самите, т.нар. ниши, които са точно с форма на половин стар(конусовиден) кошер, останките от восък и следи от заселване и до днес на пчелни рояци, както и стълбите, които многократно сме намирали под такива ниши и които местни хора са ни обяснявали, че това са стълби използвани от „кованджии“ – т.е. хора, които се катерят да събират рояци заселили се в някоя ниша. Не обръщаме внимание на народните имена на местности и скали, на разказите на хората, които тук са израсли, подминаваме много други белези, а после се чудим как и защо се раждат гениалните, мисловни „водопади на сътворението“. Та, честит Световен ден на пчелите! (снимка - Иво Георгиев - скален кошер от Момчилградско)

сряда, 12 май 2021 г.

Денят за снимане на цветя

9-ти май беше Европейски ден за разходка из Родопите и за снимане на цветя. Викам си - какъв чудесен ден – празник. До колата си побъбрихме с една възрастна жена, която тътреше ръчна количка да изхвърля гюбре от кравите. Сама ме заприказва и каза колко много ѝ харесвало тук. Тя Тук си била родена, макар че живяла дълго време и в Турция. Върнала се да гледа майка си, която обаче починала преди няколко месеца, на 90 години. Но Тук си било най-хубаво и тя не смятала да се връща, те децата ѝ я канели да се върне в Бурса, ама тя – тц! – не щяла. И почна да изрежда – въздухът, зеленината, водата (каза ми за една хубава чешма - ей там, да ида и аз да си напълня после). Аз тръгнах да снимам цветя и да дишам Деня. Като се върнах – гледам и чета у ФБ - разни мили фили и фоби се поздравяват едни други за Деня…Размахват нетърпящи възражение лозунги, как без Деня на П., нямало да го има Деня на Е. и разни такива. И се чудя – абе как пък никой не спомена Мирът. Да бе – онази думичка дето започва с „м“ и завършва на „ир“, с три букви. Че вече 76 години у Европата имаме мир – нещо нечувано и неживяно в цялата хилядолетна история на тоз наш континент. Седемдесет и шест години, а още се делим на победители и победени, без самите да сме наясно – абе ние аджеба от кои бяхме. Не сме наясно и имам чувството, че ние даже още воюваме. Най-вече със себе си. Дали не е време да определим 9-ти май за Европейски Ден за снимане на цветята. Или за Ден за мирно пиене на ракия и разговор със съседката. На връщане, двойка на средно млада възраст ме попитаха оттук ли била пътеката за еди-какво-си, там в дерето. Казах им, че е точно оттук, но и че има хубави цветя по пътя за снимане. Те казаха мерси. Впрочем цветето, което съм чучнал, е снимано на 9-ти май. Красиво е нали? Нарича се омразниче.

събота, 8 май 2021 г.

Паднете на четири крака и скачайте...

За пръв път чух за Ахмет Алтан от Филип Хорозов. Беше ми дал една картонена папка с негови есета, преведени от самия Хорозов и натракани на пишеща машинка – някога нали имаше и такова чудо на техниката. Беше ми ги дал ей така - за приятелски поглед и за бележки по превода, ако имам. От него разбрах, тогава, че Алтан бил един от най-известните писатели и есеисти в южната ни приятелска страна, а книгите му се продавали в милионни тиражи. Повечето от есетата бяха негови размисли върху книги на известни световни писатели. Едното от есетата беше „Петият сезон“, за Док и Сузи от „Благодатния четвъртък“ – онази велика щуротия на Стайнбек. Алтан припомняше как морския биолог Док се влюбва във вятърничавата проститутка Сузи. Тя била с големи гърди и тесен ханш, което било точно обратното за една идеална проститутка – според познавачите от Монтерей, в този занаят се предпочитали малките гърди и заобления ханш. Сузи вече се е изнесла от публичния дом „Мечешко знаме“ и живее в парен котел, когато Док отива да я посети. Сцената е просто шедьовър – помним я от романа - той е изтипосан с костюм, носи цветя и кутия бонбони, коленичи на четири крака за да може да се пъхне през тесния кръгъл отвор на парния котел. „Док падна на четири крака, метна кутията с бонбоните през вратичката и се запровира. Човек, който може да извърши такова нещо с достойнство — помисли си той самодоволно, — няма защо от нищо да се страхува.“ Това е есенцията за Алтан. За него любовта е „петият сезон“. А човек може да запази достойнство дори в най-невероятни ситуации. „Ако има къде да влезете – не се двоумете – паднете на четири крака и скачайте в котела.“ – завършва есето. Ахмет Алтан излезе от високотехнологичния затвор „Силиври“ преди няма и месец. Беше в зандана по обвинения за участие в неуспешния опит за преврат през 2016 г. Сигурен съм, че „там“ се е сещал за това свое есе и е запазил достойнство дори и на „четири крака“. А Хорозов така и не можа да намери издател за преводите си на есетата на Алтан. Дано някога да бъдат преведени на български.

вторник, 4 май 2021 г.

От Ненково към махала Чубра

Ненково със своите прашни и тесни улички като пътечки, между къщите. С каменните къщи, които си говорят сякаш за миналите времена. Каменни къщи със сателитни чинии. Минало и съвремие.
Пътеката нагоре към махала Чубра. Със следите от краката на многолюден човешки (и конски) поток. Сега е тиха пътека. По нея можеш да навлезеш в гората и да усетиш безбройните диви звуци на планината. И онзи лай, който чувам всеки път като съм из Дивото, поне от два месеца насам. Лай, който не знаех на какво е, само знаех че е животно, което се плаши от човека. Вече почти съм сигурен, че е лай на лисица. И после хилядите нюанси на родопската тишина.