сряда, 5 април 2017 г.

Хипнотичните скали на Скалина


Изсечените скали над с.Овчево


Кучето свири по скалната стълбица

         Паркираме до кръчмата на Овчево и навлизаме бавно в селото като извънземни. Доктора, Венци и аз. Оглеждаме се любопитно на всички страни, макар да знаем много добре как битуват хората по тези краища. Каменни къщи, неугледни дворове, тенджери и тигани по оградите. Дребни, тъжни кучета се мотаят насам-натам. Някои даже и лаят. Липсва зеленото. В един двор жена с шалвари, наведена, бучка нещо в канелената почва, а до нея мъж се суети и уж помага. Вървим към познатата гробница над селото. Но идеята, както се досещате, е да търсим още гробници и други ниши. Ненаситни сме. Нишояди. Пещерояди. Имало ги тези скални форми, но къде точно – не знаем. Важното е, че си имаме цел, която ни издига леко над земята. Бързо стигаме до гробницата – тя е досами до селото, издълбана в причудлива скала с овални форми и лек червеникав оттенък. После намираме и единствената ниша малко по-нататък, но тя не ни задоволява. Все едно да си се настървил за мешана скара, а да ти сервират лист маруля. Един човек ни упътва, че наистина има други гробници и ниши, но че трябва да подходим откъм село Скалина. Там, вика, търсете Реджеб, той може и да ви заведе до скалите. 

         Тръгваме към Скалина. Не намираме Реджеб и поемаме сами по черен път. Не след дълго Доктора открива издълбан скален блок, целият зелен от мъхове. Прилича на шарапана, но може да е и олтар. Знае ли човек. Продължаваме да се скитаме нататък, но нищо повече не намираме до края на деня.

Първата скална гробница край Скалина

         След една седмица пак сме тук. Този път без Доктора. Отвсякъде мирише на пролет и ние сме с пролетни погледи. Поемаме пак в посока към олтара и недалеч от него – „еврика”! - намираме втората гробница. Уникална е. Прилича на каменна фурна, на пещ, с красива симетрия. Припомняме си, че предния път сме били само на метри от нея, когато Доктора ни беше повикал да ни покаже каменния олтар. Цветовете на скалата са в множество красиви нюанси, а има и мъхове в основата. Кротка и стихнала - радваме ѝ се като деца, снимаме и сякаш ни се иска да постоим повече край нея. Но неизвестното ни мами, като Сирена. Продължаваме да търсим другата гробница – знаем че има още една – и то по-голяма – виждали сме снимки. Хващаме по горски път, през множество нападали от снегопада борове. Решаваме, че трябва да слезем до дерето – оттам сигурно ще се виждат по-добре скалите. Слизаме, като пътьом проверяваме де що има по-големи скални блокове. Няма и няма помен от ниши или гробници.

В коритото на дерето вървим...


Пролетни стъбла на хвощ

         Стигаме най-ниската точка - там рекичката лъкатуши в широко пясъчно корито. Пейзажът се променя изведнъж – както често става в Източните Родопи. Красиво е, а и приятно да вървиш по пясък и по равно, край щръкналите тополи, след изморителното блъскане по стръмните хълмове, без път и пътека. Вървим бавно, като откриватели, оглеждайки се на всички възможни страни. Мястото е едновременно тайнствено, непознато и тихо. Не знаем какво ни чака, какво ще видим. Още по-тайнствено става когато на Венци му се сцепва панталона – отзад, точно под джобовете. Първо под единия джоб, а после и под другия. Шегуваме се, че от панталон с дълги крачоли, скоро ще остане по шорти. Два-три пъти преминаваме пред водата по паднали през рекичката борове. На няколко места срещам наболите пролетни стъбла на хвощове – винаги съм намирал пролетните стръкове на хвоща за по-красиви от летните му, зелени стъбла. Спомням си, че преди много години ги рисувах, запленен от изчистените форми. Разбира се, че има еротика в тях, но за това не мисля. Връщаме се отново по руслото на дерето, изкачваме се нагоре и виждаме сравнително голяма пещера. А устремени към нея сме подминали една голяма, красива скална ниша. Виждаме я чак после – на излизане от пещерата. И с това откритията ни приключват.

Самотна ниша, която за малко да пропуснем

         Връщаме се бавно и уморено към селото, като дори не подозираме, че изненадите тепърва предстоят. Край една от последните къщи забелязваме човек да копае нещо в двора си. Заговаряме го, а не след дълго към нас приближава и негов комшия, който ни гледаше от балкона. Разбираме, че е гост от Турция, но иначе си е тукашен. Сам предлага да ни покаже втората гробница, която търсихме както и другите ниши. Вече до колата, срещаме и Реджеб. Той също откликва и след като моят спътник си сменя съдраните панталоните, потегляме обратно към гората. Говорим си кой какъв е, опознаваме се. Питаме нашия водач как се казва - Мустафа - отвръща. От три дни, казва съм Мустафа, преди бях Михаил. Името, продължава той, няма никакво значение, не то прави човека, ама ние късно го осъзнахме. Така е, съгласяваме се, а аз не му казвам, че преди двадесетина години дори бях писал нещо за имената в същия философски дух. Живеел в Бурса от 27 години, но смятал да се връща все по-често в Скалина.


"Софра кая"

         Първо ни водят до един голям блок с плитко четвъртито издълбаване – „софра кая”. На него, като малки, децата се качвали отгоре да играят карти. Много е плитко за шарапана, но определено е служело за ритуали – какви – никой не знае. Докато вървим към следващата гробница – дето все не можехме да намерим, Мустафа ни разказва как като малък баща му бил натрошил на четири части голяма шарапана, но не помнел после какво станало с парчетата. Мисля си колко ли артефакти малки или по-големи, не са имали шанса да достигнат до нас, благодарение на иманяри, или просто на неуки хора. Вървим и слънцето вече се е наклонило под следобеден ъгъл и свети някак по-оранжево и благосклонно. Забравили сме умората и крачим в ритъм подир нашите отзивчиви  водачи. 

          Ето я и другата гробница – тя наистина е по-голяма и с по-голям отвор. Промъквам се през него и влизам – вътре виждам издълбан дъговиден нар и над него нещо като арка.


Втората гробница, която наподобява на "Попмартиновата дупка"


Мустафа се оглежда навътре в гробницата да види да няма други поражения от иманярите

           Нарът, както ни обясни Мустафа е бил отчасти разбит от иманяри, дошли с кирки тук – личаха следите от ударите. Това станало съвсем наскоро. И тази скала е някак топло красива, с няколко нюанса на сивото, бялото, кафявото, зеленото. Има една благост в тези скали, някаква благородна патина напластена с времето. Върху нея, след почистване на листата се откриха и други леки изсичания. Нататък продължаваме без Реджеб, който се извини, че е уморен и го боли рамото. Спускаме се по места, които познаваме от предната обиколка. Говорим си, че ако не те доведе човек, който познава района, може да минеш съвсем близо до това, което търсиш, без да забележиш нищо. В живота с повечето неща е така – добре е някой да ти покаже пътя, иначе до гроб може да си останеш лутащ се. И ние така – изключително благодарни сме на Мустафа, който ни водеше нагоре, надолу, спускаше се да проучва пътеки, скали, като ни казваше да изчакаме за да се увери дали е на прав път. Накрая намираме нишите. 


"Герме кая" - на места повърхността е като фина бродерия


Скала опъната през времето


Нишите привличат погледите ни като магнит

          Е, просто няма такива ниши. Уникални. Ахваме. Скалата не е голяма чак толкова, но нишите са нагъсто издълбани и привличат погледите като магнит. На места повърхността е като фина бродерия. Мустафа ни обяснява, че това е „Герме кая” – „Опънатата скала”. Скала опъната през времето. Скала – часовой на вековете, които се нижат край нея. Не можем да излезем от хипнозата на природата, леко „пипната” от човешка ръка преди столетия или хилядолетия.



          Замислям се - ако нямах очи, как  ли бих възприел и описал тези скални хубости - само посредством осезанието. Трудно. Те и сега са вдълбани под клепачите ми - рошави, овални, цветни, различни...
          Останалото е мълчание.

Няма коментари:

Публикуване на коментар