Когато снегът се превръща в думи

          Усещаш - тялото ти и планината се сливат. Погледът прелива в мъглата, а третото ти око се пробужда. Небето и земята се целуват. Материята и духът – също. Планината е друг свят – затова се стига трудно - тя е свят само за отбрани.

          „Козя стена” е място не като другите. Хижата и тя не е като другите. До нея няма път за машинарии на колела. Вървиш, вървиш с километри. Слизаш, изкачваш се, редиш стъпка подир стъпка, както се реди молитва. Няма небе, посоки, пътека. Има вятър, сняг и суграшица. Можеш да се объркаш, дори и да разчиташ на маркировката и на третото си око. Скъпите джаджи се обезсмислят, защото нямат покритие.

          В хижата няма ток, интернет, телевизия. Думи като "политика" тук не съществуват. Но има библиотека. С почти 900 книги - всяка носена на гръб - и броят им постоянно расте. Има атмосфера. Усеща се в погледите на хижарите, на планинарите, на децата, които срещаш в нея, в отношението един към друг, във вкуса на бобената чорба, предложена както се предлага приятелство.

          Дошли сте от четирите краища на България. Усмивки, погледи и думи...Иска ти се да кажеш много думи, хубави думи, но в един момент си даваш сметка, че е по-добре по-малко да говориш. Носиш книга, която ще подариш на библиотеката на хижата. Знаеш, че една библиотека говори много. За хората, за живота, за висотата. И знаеш че тук, на 1500 метра височина, в момента се случва нещо, което няма да видиш и чуеш по новините, но е не по-малко важно. Новините са за ниското. Заслушваш се, слушаш, потъваш в нови светове - свои разкази или стихове четат Николай Фенерски, Христо Караславов, Мариан Желев. Четеш и ти.

          И не знаеш дали е сряда или петък, защото тук дните преливат в тих сняг, а снегът се превръща в думи, които омагьосват.
          А после е тихо...