неделя, 19 февруари 2023 г.
Спомените са капризен инструмент
„Спомените са капризен инструмент. Човек натрупва в тях всичко: как е живял, какво е чел във вестниците, слушал по телевизията, кого е срещнал в живота. Щастлив ли е бил или нещастен. Свидетелите най-малко от всички са свидетели, те са актьори и творци. Не е възможно плътно да сеприближиш към реалността, между нас и реалността са нашите чувства. Разбирам че работя с версии, всеки има своята версия, а от тях, от тяхното количество и пресечните им точки се ражда образът на времето и хората, живеещи в него.“ Това казва Светлана Алексиевич в речта си произнесена на 13.10.2013 г. във Франкфурт на Майн по време на церемонията за връчване на наградата на Съюза на немските книготърговци.
Спомените са основният градивен материал и на "Време секънд хенд".
Това е потресаваща книга! Жестока. Раздрусваща нормалните клишета насадени у средния човечец за онези времена – на соца и на прехода след това. И за това, което си мислим че знаем за „червения човек“ – homo sovieticus от бившия СССР. Като я четеш, боли, защото много от нещата разказани за краха на Голямата червена империя, за провала на социалистическото общество, са казани сякаш и за България и за нашия преход, като се вземат предвид мащабите и спецификите, разбира се.
Тази книга няма как да е еднозначна, тя буди огорчение, съмнения, въпроси, злоба, дори и яд, че много от истините са били крити и забулени. Четеш и си в психологически потрес, „Време секънд хенд“ не ни кара да съдим, нито да обвиняваме, тя просто ни разказва един интимен, объркан свят от първо лице единствено число. Или по-точно много интимни светове, много преходи, много сривове. Светове, за които, както се казва в предговора, сякаш е било по-добре да не узнаваме. „Никога не си позволявам да съдя и да осъждам. Аз се мъча да разбера.“ – казва самата Алексиевич. И ти се струва, че в този наш секънд хенд свят, всичко може да се случи на всеки. И най вече - човек да загуби ориентир кое е добро и кое зло.
Снимката на С.Алексиевич е от статия в сп."Паралели", бр.30 от юли 1986 г.
понеделник, 13 февруари 2023 г.
Тези сочни, жълти плодчета
Знае се отдавна, че някои дъбове през зимата дават сочни, жълти плодчета. Само някои дъбове и аз бях обзет от почуда и радост, когато при моята съботна разходка забелязах жълтите точици в пейзажа – досега не бях виждал таквоз чудо из Родопите – дъбчета с жълти топчести плодчета и си казах, еха, магия! и дори да не видя друго интересно през целия ден това ми стига. Навръщане ще ги опитам…може да ми излекуват нещо – и аз не знам какво, но сигурно ще го излекуват.
Ама ще кажете – басиму, нали уж жълъди-мълъди висят по дъба…
Разбира се, че ви будалкам, но само донякъде. Тези жълти топченца наистина са по дъба, но не са негови плодове, а са плодовете на жълтия имел – паразитно храстче, което напада основно дърветата от семейство букови и най-вече дъба. Ся, то паразитите са навсякъде в нашия живот – и в нас самите, и в някои семейства и в нашето мило, родно общество – даже преди дни, едни отвъдокеански френдове ни намекнаха за петимца суперпаразити, чунким ние не си ги знаем, но за туй няма да говорим, защото ще ми се замъгли фокусът на матрияла.
И начи глейте ся, той жълтия имел, за разлика от белия имел е с жълти плодчета, и сигурно затова му викат жълт. Има си даже и латинско име, но няма да ви го казвам, за да не си помислите, че се правя на много учен. Обаче, за имела е писал даже самият Плиний Стари, който, за разлика от Плиний Млади е бил по-стар и освен това му се падал вуйчо, защото сестрата на Плиний Стари, която се казвала Плиния е била майка на онзи по-младия, дето му викали Млади. Малко е объркващо, ама аз кво съм виновен. И той, начи, Плиний Стари какво е писал в своята „Естествена история“ – писал, че друидите при Галите, те, ама много уважавали имелите (да не се бъркат с имейлите – тях ги знаем всички, макар че не можем да ги пипнем нито да ги опитаме на вкус) и дърветата, върху които те растели. Тез друиди – те си били малко откачени – смятали, че имела лекувал всичко и така наричали и растението – „Omnia sanantem“ - "всичколекувач", ама туй по латински, пък те си го наричали по галскиму още по-завъртяно. Значи брането било цял тържествен ритуал – брадатият друид, демек магьосник, облечен в бяла роба, се похендрял на дървото, отсичал храстчето със златен сърп, а отдолу слагали бяло платно, та да не падне нито зрънце на земята, че не било на хубуй. После докарвали обаче и два нищо неподозиращи бели бика и ги принасяли в жертва, като се молели на бога да им приеме жертвоприношението и да не им прави зевзеклъци. Казах ли, че галите приемали дъба за свещено дърво – особено това, на което е израснал имел, защото според тях всичко, което расте на дъба е дадено от бога като особен, божи подарък. И после от имела приготвяли отвара и смятали, че тя е лекарство срещу всички отрови в живота.
Та и аз се зарадвах на жълтите топченца - така ми се хилеха и грееха в жълто, напук на инфлацията и всичко зимно, че и аз като друидите си скрих няколко - знае ли човек - все за нещо може да потрябват.
Абонамент за:
Публикации (Atom)