„Спомените са капризен инструмент. Човек натрупва в тях всичко: как е живял, какво е чел във вестниците, слушал по телевизията, кого е срещнал в живота. Щастлив ли е бил или нещастен. Свидетелите най-малко от всички са свидетели, те са актьори и творци. Не е възможно плътно да сеприближиш към реалността, между нас и реалността са нашите чувства. Разбирам че работя с версии, всеки има своята версия, а от тях, от тяхното количество и пресечните им точки се ражда образът на времето и хората, живеещи в него.“ Това казва Светлана Алексиевич в речта си произнесена на 13.10.2013 г. във Франкфурт на Майн по време на церемонията за връчване на наградата на Съюза на немските книготърговци.
Спомените са основният градивен материал и на "Време секънд хенд".
Това е потресаваща книга! Жестока. Раздрусваща нормалните клишета насадени у средния човечец за онези времена – на соца и на прехода след това. И за това, което си мислим че знаем за „червения човек“ – homo sovieticus от бившия СССР. Като я четеш, боли, защото много от нещата разказани за краха на Голямата червена империя, за провала на социалистическото общество, са казани сякаш и за България и за нашия преход, като се вземат предвид мащабите и спецификите, разбира се.
Тази книга няма как да е еднозначна, тя буди огорчение, съмнения, въпроси, злоба, дори и яд, че много от истините са били крити и забулени. Четеш и си в психологически потрес, „Време секънд хенд“ не ни кара да съдим, нито да обвиняваме, тя просто ни разказва един интимен, объркан свят от първо лице единствено число. Или по-точно много интимни светове, много преходи, много сривове. Светове, за които, както се казва в предговора, сякаш е било по-добре да не узнаваме. „Никога не си позволявам да съдя и да осъждам. Аз се мъча да разбера.“ – казва самата Алексиевич. И ти се струва, че в този наш секънд хенд свят, всичко може да се случи на всеки. И най вече - човек да загуби ориентир кое е добро и кое зло.
Няма коментари:
Публикуване на коментар