вторник, 20 декември 2022 г.

Дали камъкът говори

Дали камъкът говори. Със сигурност – разказва, разказва от хилядолетия. Но трябва да разбираш. За това още от най-древни времена хората са си общували със скалата, с камъка. Обичали са се, говорели са си. Хромелите, воденичните камъни, са едни от най-старите технически съоръжения на човека. Споменават се и в Библията: „Тогава една жена хвърли един горен воденичен камък на Авимелеховата глава, та му строши черепа“(„Книга на съдиите“, 9:53). В Кърджалийско още могат да се видят тук и там по старите къщи, малки двойни хромели – долна част по-широка и горна, която се вмества в долната и се върти ръчно с дръжка. А тръгнеш ли по планината, най-вече по деретата също можеш да видиш на много места останки от воденици с големи воденични камъни, покрити с мъх и никому ненужни вече. А някога това е било цяло изкуство. Добиването на воденични камъни. Търсенето на подходящата скала – да е здрава, но и да е сравнително добра за обработка, т.е да е порьозна. Това се е установявало освен окомерно, но и с почукване по скалата с чук. По музиката, по кънтенето, майсторите са познавали дали от една скала ще станат добри хромели или не. После важно е било също разположението – добитите хромели да могат да се изнесат удобно от кариерата до селището.
В Родопите най-големи майстори са били в село Равен, Момчилградско. За срещата си с последния такъв майстор са писали в статии Стела Тодорова и Мария Николчовска през 1997 г. Казвал се е Хюсеин Осман от Равен и е бил потомствен каменар. А следите от такива „откъртени“ от скалата хромели могат да се видят на много места из околностите на с.Равен, Татул и околните махали. Не беше далече времето когато пишман археолози (траколози, или иазнезнамкакволози) приемаха тези „кръгове“ в скалата, за древни „лунни“ или „слънчеви дискове“, част от духовния и култов живот на древните траки. Е, да – ама не. Това беше научно отхвърлено и от проучване на доц.д-р Стефанка Иванова от НАИМ на БАН. Което идва да докаже, че не всички мегалитни паметници са с култово предназначение, а имат много по-практично предназначение (тук ся, да не си помислите, че намеквам за скалните нишите и моята „практична“ теория за предназначенето им – нищо подобно).
Впрочем, мисля си, че добиването на тези хромели, както и кръглите „отпечатъци“ от тази дейност в скалите е част от нашата култура и може би е редно тези скали – кариери, да бъдат обявени за културни паметници поне от местно значение. На много места по света има такива скали със следи от добиване на хромели, но в една Франция например някои от тези места - кариери, са обявени за „исторически паметници“, каквито са тези в „Монт Вуан“.
И аз при последното ми шетане в района на махала Вежница на Татул, намерих нови следи от добиване на хромели. Първо помислих, че са високо дълбани шарапани. Скалата беше сравнително висока и трябва да се покатериш на нея. Имаше три големи кръга на нея, като легени. Единият кръг беше с част от останалия хромел, който се е отчупил явно при опит за отделяне на хромела. Какъв ли лош ден е било това за каменаря – да види няколкоседмичния си труд как отива на вятъра.
Всички снимки са мои - Иво Георгиев, с изключение на четвъртата на пещерата "Grand'Gueule" в Монт Вуан, в Алпите, Франция, която е от блога за планински туризъм "Une P’tite Rando".

неделя, 18 декември 2022 г.

Клобуците

Еглейт сеаг - за клобуците ен трявба да ес пеши правинло, на читс блъгарски щаотоз те са клобуци, назчи ощен мръсон. Ся, клобуците ас лоош ощен. Айдет ад си оговрим иститана. Квако ми дрмее, че сем блии древне нраод с богаат стоирия (чесот изопчаавана), квако ми дрмее че сем блии таединствена ръждава котоя не си абил сменаял имеот (котое ен е вряно) или не зман що си. За квако ми е тавака гродост, гатоко тку и сеаг тъмне в сръмотия. Цейшвария на Калбаните ще стамен смао ока тку заселми цейшварци – назчи на квукоо ляот.
А езит мио снимичиц. Те са капак в мерото от клобуци. От е все едон – каот в онеиз дазачи по темаматика с байсените – да зисипвате дайвсет макиона на дне, а ад стичите с дестее тобрички, за клоко веак ще ес изстичи лапнината. Има няам ад се изстичи. А щената са старшни. Поен в Породите.
Гадно е нали, да се чете и говори на мръсен български. И на мен от боклуците навсъде край нас ми е гадно. Мръсотията в езика е като мръсотията в природата и изобщо във всичко. Уморява и те смачква, и ти разказва фамилията. Та за тези мои снимчици ви говорех. Имам ги десетки и от различни места и години, ама кво от това. Това е капка в морето от боклуци (капак в мерото от клобуци) и ми се струва безсмислено. Освен ако не реша да правя социологическо проучване – кои са най-често хвърляните марки от бира, цигари, минерална вода, вафли или енергийни напитки. Мога да го направя, ама няма пък. Щот глейте ся, безсмислието надделява и в един момент си казваш – абе я аз да си снимам пейзажчетата, да си дишам чистото въздухче, да си се излежавам на тревичката и да не забелязвам боклуците. Тя, мръсотията вече е такваз, че трябват грандиозни мерки и контрол – на всички нива – махленско, общинско и държавно, а за такъв контрол явно няма воля и желание. Сигурно щото от това не се печели.
А, и още нещо. Мисля си, че просто ни липсва… класа. Културата - туй ясно, ама ни липсва и класата на голямата нация ли, на бившата империя ли. Щото сме си свряни все в махленското мислене, в кьошето, при онези нации без самочувствие. Синдромът „Азис“ си го отгледахме и в политиката, и във възпитанието и в културата и в…, абе навсякъде. Както бях писал в едно стихотворение, България прилича на стар лъв от провинциален зоопарк, когото хранят само с минало и с кисело мляко. Да, ама миналото ни е пълно с напомпани митове, а киселото ни мляко е правено с вносно мляко от Унгария. А планината е голяма, да. Тя ще надживее и мръсотията. Но ние едва ли. А лапнината е гомяла, ад. Йа, гомно ив завред! И весели ви празници!

сряда, 7 декември 2022 г.

Една песен, един хайдутин, един мит...

Овчарка от кв.Веселиново на гр.Ардино. Снимка Иво Георгиев

Пред очите ми, пред очите ни, се ражда един мит. От Алексей Лосев и неговата „Диалектика на мита“, знаем че където и да пристъпим, край нас, газим все в митове, но все пак докъде е истината и къде започва измисленото - ето това подтиква любознателния човек да се замисли и да се порови тук-там.

Разбира се, и в тази история присъства случайността. Няма мит без случайност. Един американец открива в сбутано магазинче в Ню Йорк, в някакво кьоше, плоча със записи на български народни песни. На тази плоча е и „Песен на овчарката“, изпълнена от никому неизвестно момиче, родено близо до изворите на Арда, в Родопите. Но с убийствен глас. Велик, мощен глас, който те отнася и като го чуеш политаш заедно с него из необятния простор. „Песен на овчарката“ е записана няколко години преди това от друг американец - етномузикологът Мартин Кейниг. Той идва през 1968 г. в България специално за да я запише в изпълнение на това родопчанче. Рожденното ѝ име е Фейме. Пускат американския натрапник в една сбутана класна стая на Смолянско училище и го оставят да се оправя - щял да прави някакви записи-маписи. И той се оправя – с никаква акустика, на ролков магнетофон, без никаква репетиция, без дубъл, просто песен от извора – двама гайдари и един глас.

Американецът, който след няколко години случайно открива вече издадената в САЩ плоча се казва Алън Ломакс. И точно той е човекът, натоварен не от кого да е, а от големия учен Карл Сейгън, да направи подборка за 90-минутно музикално послание от Земята, което, записано на златна плоча, ще полети с два летателни апарата по програмата „Вояджър“ извън Слънчевата система. Това става през 1977 г. Освен родопската песен, там са още „Нощна песен от племето Навахо“, пигмейска песен от Заир, аборигенска песен с диджериду от Австралия, грузинската „Чакруло“ изпълнена от хор, великото парче „Джони Би Гуд“ на Чък Бери – общо 27 музикални „шепоти“ от Земята. Моцартите и Бетовените също са там, разбира се. Впрочем всички автентични, фолк-песни са разкошни. Ако имате възможност, чуйте ги.
В България научават, че тази песен лети в космоса едва през 1984 г., когато излъчват по телевизията единайстата серия на „Космос“ на Карл Сейгън. Шаш и паника! Ама как така, ама коя е тази песен, коя е певицата, как така песента е изнесена във вражеска страна без разрешение… После се усещат, че това е престиж, това е слава. Слава е и още как!
И някъде оттам започва да се ражда легендата. Песента вече се казва с името на хайдутин. И започват да създават биографията на този хайдутин, защото – как така тази песен лети из космоса, а пък никой не го знае тоз хаймана. И се започва – писане, писане. Пишат най-вече българи за тази песен, макар, че тя се изпълнява само от българи мохамедани, в автентичния си вид. Впрочем и автентичните разновидности на песента, скоро заглъхват и се забравят – всички започват да имитират варианта, който лети в космоса. Та за хайдутина - бил живял тогава и тогава, пък е роден в тази година може би, а може би в друга, пък е живял в този град, пък е убит там и там - има даже лобен камък. И днес той вече е легенда, която се опитват да направят действителност. Нищо че е само герой от народния епос. Свързан е вече (неразривно) с определен туристичски град, измислена е вече родната му къща, която е музей (кой е откривател на къщата...познахте - шарлатанинът-археолог) има паметници с бюста му. За няколко десетилетия митът е вече развихрен. И тепърва ще се развихря. А някои се смееха на македонците от Северна Македония, че си измисляли историята.

Но „Песента на овчарката“ - „Излел е Дельо хайдутин“, наистина е велика в изпълнението на Валя Балканска - момиченцето, израсло близо до изворите на Арда. Това е неоспорима истина.

Валя Балканска, снимка на Мартин Кейниг от 1968 г.