Пуснете си песента „Къщата на изгряващото слънце” – „The House of the rising sun”, докато четете тези редове. Която версия искате - на Боб Дилън, или на Джими
Хендрикс. Ако обичате да ходите на море в Гърция, можете да изберете "морския" глас на Демис Русос. Настанете се удобно и започваме.
Израснали сме с приказките за жабата, която станала
принц и за Пепеляшка, която знаем каква станала. В приказките, крайностите са любим
похват и са доведени до съвършенство. Бързото и лесно издигане от тинята до
богатството е хилядолетна мечта на човека. В живот, в който всичко е низ от
случайности – от раждането до смъртта, защо да не мечтаеш за щастливия
„джакпот”. Днес тази мечта е свързана най-вече с политиката или с хазартните игри.
Масовите надежди са свързани с второто.
Наскоро срещам мой познат, започнал работа в една от
игралните зали на града. След „здрасти-здрасти” и разговор за времето, ми
споделя, че още не може да се начуди, какъв странен град е Кърджали. С
30-хилядно население има - няма, а пък с десет игрални зали, които почти винаги
са пълни. Това, ми вика, е голям феномен за мен. Отговорих му, че то горе-долу
и Монако е със същото съотношение население-брой казина, само дето е на море, а
ние сме на язовир. Разсмяхме се. Но само това да беше, продължавам – добре, ами
ако се огледа наоколо ще види как в целия град, какво ти – в цялата държава
дори, бедни и още по-бедни, учени и недоучени, жени и мъже, слаби и дебели,
ученици и пенсионери – с две думи „куцо и сакато”, търкат по едни шарени
листчета. Или играят тото. Или участват в лотарии разни. В телевизионни игри на
късмета. Все с тази надежда - човекоединицата да изплува (бързо и лесно) от тинята
и да заживее като принц. Или поне като „цар” Киро.
Някак тайно и полека, още неотърсили се от суматохата
и ентусиазма на новия строй, усетихме, че ставаме все по-свободни и по-бедни, и
започнахме да се уповаваме все повече на хазарта. На заровете на случайността.
„Зар” идва от арабското „аz-zahr”. Испанците го изговаряли слято - „azar”, после
французите приели думата като „хазар” със смисъл на „случайност”, „късмет”, „хазарт”.
От тях пък през немците, думата, кой знае по какви случайности на съдбата дошла
и на изток – по посока на изгряващото слънце.
Една от първите песни, които научих да дрънкам на
китара беше „House of the rising sun”. Версията на „Енимълс” е една от многото версии на
тази песен, но аз много си я обичам защото сме родени в една година. Тогава,
когато я дрънках, още не бях вникнал, че в песента, едно момче оплаква черната
си участ на пристрастен играч на хазартни игри из вертепите на Ню Орлеан.
Първото ми докосване до хазарта (без да броим няколкото
фиша от „Тото 2”) стана в края на 1990 г, в сърцето на Монте Карло. Бяхме с
група от четиридесетина студенти от цял свят и цвят, и след прочутата
ботаническа градина на Монако, след прочутия Океанографски музей с аквариум, на
който Жак-Ив Кусто е бил дълги години директор, посетихме и едно от централните
казина - една от „къщите на изгряващото слънце”. Нищо не разбирах от хазартни
игри, защото като пионерчета и комсомолчета кой знае защо не ни учеха как се
играе на рулетка или на игрални автомати, макар че искаха да сме всестранно
развити личности. Миловидна американка от групата ми обясни как да сръчквам
„едноръките бандити” – игралните автомати с ръчка. След час и половина като
излязохме навън се оказа, че само аз и една австралийка сме на печалба –
останалите изгубили суми от по петдесет-сто франка. Е, с тези 90 франка не
станах принц, както се досещате. Може би повече шансове щях да имам ако бях
ухажвал принцеса Стефани, която тогава още не беше омъжена. Този факт с
печалбата от Монако, обаче не го споменавам в автобиографията си.