Неделя, пЪрвак, сряда...

Едно от първите неща, които човек научава когато учи чужд език това са дните на седмицата. Ей така – просто ги наизустява, често без да се замисля откъде идва значението им.

В българският, броенето на дните започва от неделята, като главен ден – денят отдаден на Господ. Затова и вторият ден се нарича вторник, а петият – петък – елементарно, Уотсън. По логиката на тази елементарност, малкият ми син, когато беше още малък, казваше на понеделника – „първак”, а на срядата – „третък”. Просто и логично.

Е, да, ама не – народа е решил - срядата няма да е „третък”, а „сряда”, демек – средата на седмицата. И тук ни цапва първия парадокс – ако сряда е средата на седмицата, то значи дните трябва ги броим от съботата. Явно евреите са започвали броенето от съботата – сабат. За тях това е бил главния, господния ден.

Ако броим от съботата, наистина срядата идва точно в средата на седмицата – три дни има пред нея и три дни след нея.

Получава се нещо като симпатична каша – както много неща в езиците и в традиционните обреди – намесват се няколко влияния дошли по различно време и по различни пътища. Та така – вторник, четвъртък и петък са си съвсем на място когато започваме да броим от неделята, а сряда пък си е на място, броейки от съботата. Съботата е загубила значението си на главен ден, за сметка на неделята, още при император Константин и това се е наложило при по-сетнешните гръцко и латинско християнски влияния над славяните.

Впрочем, дори чисто езиково погледнато – „неделя” на гръцки е „κυριακή”, а на латински – „dominica”, като и двете в превод означават „господев ден”, или „господница” ако си го оставим в женски род.

Тук ми се иска да отворя скобка и да се замисля – защо, аджеба, не сме си наименували главния ден „господница”, или „божица”, а именно „не-деля”, т.е. „ден, в който не се бачка”. Нали разбирате – има нещо показателно в това, че наблягаме не на факта, че това е ден отреден на Бога, а на факта, че това е ден без работа. Както в много неща, важно е къде се поставя акцента. Ах, как обичаме и до ден днешен това състояние, тази философия дори – „без работа”. Говоря за всички славяни, де, но имам предвид най-вече назе си. Дори англичаните, които никога не са били чак толкова набожни, са наименовали почивния си ден „Sunday” – денят на слънцето, като са имали предвид явно предхристиянският Бог-слънце. Но не и ден „без работа”. Затварям скобката – оставям темата на селските философи да я дъвчат.

Та докъде бях стигнал – а, да – до „третък”. Та защо сряда? Ами според словенския славист (еми такъв си е, нищо че звучи малко смешно) Миклошич „сряда” е буквален превод от немското „Mittwoch”, което значи „средата на седмицата”, то пък дошло по всяка вероятност от латински.

А понеделникът пък не се нарича „първак”, защото се съпоставя с неделята – т.е. „по-неделник” - след неделята. Съботата е ясно, че е еврейска дума, дошла чрез гръцкото „сабатон”.

И в крайна сметка, днес имаме своеобразно приравняване на еврейския „господен ден” – съботата и на християнският такъв – неделята, доколкото и двата са вече неработни дни. А доколко и двата са отдадени на Бога – това всеки според религията и разбиранията си го решава.

Както е тръгнало обаче, нищо чудно един ден и петъкът да се присъедини към двата неработни дни – нали петък пък е главният „молитвен ден” за мюсюлманите, та знае ли се...