Как сме се пържили в Кърджали

          Кич е немска дума, измислена около средата на 19 век. Тогава прапрадядо ми е живеел на левия бряг на Марица край Свиленград и изобщо не се е питал роб ли е или не е роб, нито дали е кич ако си гледаш бостана и добитъка, и жената гледаш да е добре нахранена и облечена, а пък не си чел Бодлер.

          Днес със сигурност всички сме роби. На кича.

          Кич е когато областен град няма кино, нито симфоничен оркестър (дори и камерен), но има десет игрални зали, които постоянно са пълни.

          Кич е когато закритият градски басейн от 20 години продължава да е закрит, а откритият стадион все така чака да бъде открит.

          Кич е когато е приет общински бюджет за култура клонящ към нулата и все няма пари за спонсориране на музикални проекти, или записи на наши музиканти, за издаване на книги или за организиране на изложби на местни художници в страната.

          В онези години наричани социализъм, освен всичко друго, кич беше и да те задължават да гласуваш (показвайки открита радост) само за една партия. Днес, особено в нашия район, няма голяма промяна в това отношение.

          Не е кич да имаш държавен театър със сто души екип (айде, 80 да са) и да нямаш продаваеми спектакли от високо качество, кич става когато виждайки това, в същото време си против положението да се промени към по-добро.

          Не е кич, че най-масово практикуваният спорт от децата в града се нарича карате. Кич е, че на децата не се предоставя друг избор при спортовете.

          Кич е да няма велоалеи по натоварените улици на града, а да означиш с блажна боя „алея” за велосипеди по пешеходна улица, която на всичко отгоре е с павета. Това е нещо като да направиш аквариум в морето.

          Не е кич да отвориш нов граничен пункт между две държави. Става кич когато културните маршрути се свеждат само до плажната ивица за гостите от едната държава, и до евтините супермаркети и ресторанти съответно за другите.

          Не е кич да караш малки и красиви момичета с помпони да подскачат в ритъма на музика. Кич става когато това се случва пред исторически паметници на официални празници, вместо при откриване на спортни и училищни тържества, където им е мястото.

          Разбирам, че кичът е полезен – той дава хляб на много хора, има си своите певци и имиджмейкъри. Той успокоява, кара те да се чувстваш част от една общност, както овцата се чувства част от стадото. Той често е и параван за имитиране на дейност. Кичът е в нас. Защото е удобен, не изисква мисъл.

Днес всички сме роби. На кича...

          Кич е и поемата „Кърджали” на комунистическия бард Орлин Орлинов, писана около „възродителния процес”. Началото ú е размазващо – след като повтаря пет-шест пъти името на града, авторът подканва с хъс: „разкажи, Кърджали, разкажи/ как сме се пекли, как сме се пържили...” Туй то! Но не подканва градът да разкаже за кича със соц.измерение.

Ни най-малко не препоръчвам поемката на Орлинов, напомпана със страдалчески трагизъм, но както може би някой ще се досети, използвам неговия цитат метафорично в заглавието. Ние, хората с нормални потребности се „пържим” – тук и сега - в бездуховността, в кича, в простащината, в посредствеността на всякакви нива и в различни области на обществения живот в този топъл, южен град. Пържат се децата ни и децата на техните деца.

Знам, че само с определения и въпроси не можем да се борим с тези явления. Трябва власт, влияние, а това най-често са инструменти от сферата на кича. Но поне можем да ги посочваме с пръст. Да посочваме как градът, в който живеем би могъл да бъде по-добро място за живеене. По-красиво. По-духовно. И това няма общо с броя на игралните зали на глава от населението.

          Думите, речниковия запас, действията на властимащите са кич, когато ни обещават хубавото утре. Но утре се превръща в днес, днес – във вчера, действията се превръщат в бездействия, а ние си оставаме роби. Роби на кича.