сряда, 29 ноември 2017 г.

Брокенски призрак на Моняк


                            Говориш с тебе си като море,
                            защото силата понякога е в самотата
                            и във смъртта е силата, но днес не ти се мре -
                            нека първо да се разнесе мъглата...

          Тази песен ми блуждаеше в главата, докато шетахме по билото на средновековната крепост Моняк, и мъглата наистина взе да се разнася откъм моста на Лисиците. И тогава видях Брокенския призрак. Долу върху мъглата лежеше сянката ми - неясна, заплашителна и ореолеста. Винаги когато слънцето свети отзад, а сянката ти лежи върху бял и влажен екран - мъгла или облак (което е едно и също) се появява феноменът "брокенски призрак". "Брокенски" защото за пръв път е бил описан  на връх Брокен в планината Харц, нейде у Немско в края на 18 в. Ако беше описан за пръв път на Моняк, наричан връх "Хисар алтъ" от местните, щеше да се нарича Хисаралтъшки призрак, макар че пък виенското колело като е описано за пръв път във Филибето, защо не се нарича "Филибелийско колело", или "пловдивско", а се нарича "виенско", ъм? Мъглива работа е това с имената. Призрачна.
          Сетих се и за Жофруа дьо Вилардуен - нали и той е шетал по тези крепости, заедно с Анри Фландърски, братът на Балдуин през 1205 г. Мислех си какво ли са правили войниците на тази крепост, когато е имало мъгла. После спрях да мисля. С моите приятели си сипахме по чаша вино...
          Беше красиво. Долу, под мъглата се таеше село Широко поле. А от другата страна - към моста гледката си беше както винаги велика.

Мостът над яз."Студен кладенец" гледан от "Моняк"


събота, 25 ноември 2017 г.

"Кралският гъделичкар" с премиера в Пловдив

          В култовия пловдивски клуб „Петното на Роршах”, беше представен новият ми сборник с разкази  „Дневникът на кралския гъделичкар”, съвместно с книгата с разкази на журналистката и писателка Светлана Дичева – „Разкази от черен шоколад”. Двете книги представи писателят Александър Секулов. Той задаваше въпроси и към двамата свързани с тънкости и тайни от работилницата на всеки писател - как събираме идеи и теми за разказите си, как преценяме кои от тях да останат и кои да махнат, каква част в разказите почива на истински случки, и каква е измислица.



          Следваха въпроси от публиката към авторите за техните книги или за това, което са споделили относно начина си на писане, след което водещият Александър Секулов покани  пред микрофона собственика на издателство „Лексикон” и съсобственик на най-голямата издателска къща за преводна литература ИК „Бард” – Йордан Антов. Той завладя публиката в клуб „Петното” с истинска лекция за издателското изкуство. 
          Срещата завърши с раздаване на автографи и с неформални разговори на чаша бира.

събота, 18 ноември 2017 г.

La belle dame sans regret


                            Недомълвяш изкусните думички,
                            които ще направят нощта да щръклее.
                   Вместо това си говорим глупости -
                   за снобския Côte d`Azure,
                   за френската реколта от грозде и есен.
                  Забавляваш се да пукаш
                  балоните на копнежа – уморена и нежна,
                  по тихите балкони на вечерта.
                         По телата – притихнали сутри.
                        На сутринта -
                        само тъжните стъпки на двама,
                        които уж приличат на нас,
                       а се разделят с почуда:
                          „все пак, какво чудно
                           и тъжно място”.

понеделник, 13 ноември 2017 г.

Водата ти зелена, вятърът ти кафяв

       
          Красотата е неуловима. Красотата на есента те кара да спираш на всяка крачка, но знаеш, че не можеш да я хванеш в капана на фотографиите.



           Окото е ненаситно, а техниката - безсилна пред багрите на циганското лято в Източните Родопи.


           Така преди време, помня, си бял изрязал цели страници в едно френско списание, посветени на есенните цветове на канадската гора. Пазех ги в папка тези изрезки и им се любувах с години. И мечтаех да видя всички красиви гори по света в есенните им одежди. А още не бях опознал Родопските гори.


          И ето сега плах опит - оказа се, че водите на язовира са зелени, а вятърът - кафяв.  Водите наистина бяха зелени, а вятърът дали е бил кафяв - фотоапарата не го показва, но трябва да се доверим на Коко - той каза, че е кафяв.