петък, 2 юли 2021 г.

Страхът от Дивото

Сега, за нещо много интересно ще пиша – за страшното. Страхът от Дивото. От известно време насам, шетайки сам из някои кътчета на Планината, имам едно особено усещане. Стъпвам тихо, без да вдигам много шум, оглеждам се на всички страни и очаквам да срещна Дивото. Онова Диво, което дебне в шубраците, в присойните по-малко, но най-вече в усойните, тъмни места, там където не е стъпвал човешки крак от месеци, може би и години. Стоя нащрек, на тръни и на драки, сякаш съм в чужд дом. Усещането е като при малките деца – онова особено чувство – когато хем те е страх, хем пък го искаш този страх, предизвикваш го и го очакваш. Обичаш го, защото обичаш Дивото, а Диво без страх – бива ли.
И последния път... До болка непознат район и страшно див. На картата уж имаше път, който слизаше до въжения мост на Арда – един митичен мост, за който само бях чувал, но никога не бях ходил, нито пък бях виждал снимки, но най-често този път беше тясна пътечка, а също така често – нямаше и пътечка, или ако имаше, тя се бухаше в друга посока дето не ми трябваше. А последните четиристотин-петстотин метра вървиш в една приказна, букова гора, тъмна и загадъчна с дървета-исполини, като енти, и пак се оглеждаш на всички страни. Оглеждаш се заради Дивото, но и защото е красиво. И страшно.
Най-после съм край реката. Тази мистична река, с гънки, чупки, осморки, река страшна, когато е пълноводна напролет, и закачлива и дружелюбна през лятото. Реката на моето детство. Арда. Arda longa, vita brevis. Така се казваше онзи разказ, в който съм излял любов, недостъпност, философия, мистериозност, фантасмагории, култура, детство, преклонение към тази река. Реката, която споменава и френския пътешественик Кикле (Quiclet) в пътеписа си издаден още в годината M.DC.LXIV в Париж. Пътепис издаден със специалната привилегия на краля, дадена на издателя за период от 10 години. На моста правя клипчета, снимки, как си требе. Кефя се от новото място, от новите гледки, от водата под мен – шумна и пенлива. Обичам тесните и стръмни корита на реки. И този мост, който по подобие на Дяволския – на 4-5 километра по-нагоре, не свързва нищо. Да де – свързва два пущинака - няма път, няма важни връзки със села. Джендем. Може би е имало, в близкото минало, но сега са запустели и обрасли. Пътечки, по които даже с магаре или муле ще вървиш трудно.
И в един момент, от отсрещната страна на моста изскача човек – ей така от пущинака – щото път, както вече казах – йок. Спира се на средата, навежда се към водата и се взира дълго. После прави пак няколко крачки и пак същото - зяпа съсредоточено във водата. Аз прибирам апарат и обективи и за един миг си мисля, че може би той ме е виждал през шубраците и все пак е решил да излезе. Носи маскировъчно яке. Среден на ръст, жилав. Аз стоя в края на моста. Той се приближава. Поздрав и начало на лафинг. Виждам, че е с едно око – другото се белее сляпо. Налагам си на волята да гледам само в здравото око. Отблизо виждам, че панталоните му са с големи дупки, раницата му е от старите с брезентово-зеленикав цвят. Автентичен екземпляр от горския пущинак. Бродяга. Бил от Башево, слязъл до крепостта "Кривус", после се спуснал до Арда, преминал я и продължил на отсрещния бряг. Събирал гъби, та малко по малко – дотук, до моста. Аз облещвам очи. Казвам му че съм бил на "Кривус" няколко пъти и съм се опитвал да сляза долу до реката, но съм попадал все на гъсти храсти, без пътека. Имало пътека, той я знаел. Ами как премина реката питам – сигурно знаеш брод, нещо, или… Преплувах я... Ами раницата, дрехите. С раницата, вика, с дрехите, и си хваща панталона, който си личи, че е бил мокър и даже още не е добре изсъхнал май. Само увих телефона в найлон, да не се намокри.
Ай стига бе! Най-малко това очаквах – някой в днешно време да се хване с дрехите и с раницата да преплува Арда, която съвсем не е без вода, каквато ще бъде да речем през август и септември. Аз съм преплувал Марица като войник и то няколко пъти – щото прекарвахме един кабел и знам какво е да се преплува една река като Арда. Водата си те отнася и можеш да се удариш в камък и изобщо си е опасно. Мина ми през ума колко малко знаем за живота по селата. За живота на родопчани – за някои от тях, за чешитите, да ги наречем така. Говорихме много – поне половин час. На него сякаш не му се тръгваше. Говорихме за сегашни и предишни кметове на Ардино, за скали, за пепелянки, мечки и други страшилища. Предупреди ме да внимавам, че имало много пепелянки. Само днес бил видял четири. Стига, бе – а аз не съм видял нито една до сега. Мечките също ги имало, имало и стръвници. Даже онзи ден една слязла до с.Ослец - ти, казва, си минал край Ослец. Минах, да – и това е село доста навътре, в цивилизацията. И мечка да стигне дотам...Той в един ден (но не днешния) бил видял два пъти мечка – първия път с две мечета, край реката, но се оттеглили тихо и бавно с другия му спътник, за да не ги забележи. И след четири-пет часа - още една. Както казах – бъбрихме доста, но бях започнал да разказвам за страха.
Този случаен човек с едно око, ме уплаши. Не знам как и с какво. Може би с това, че беше странен, че гледаше странно, а и поради въпросите – питаше ме сам ли съм, как съм слязъл, накъде ще продължавам след това…Оглеждаше ме, сякаш ме преценяше. Претегляше ли ме? До края на моя поход този ден, мислех за него, за нашата среща. Както си мислех и дали не ме гледа или дебне отнякъде в шубраците. Той познава местността и пътеките. Прехвърлях варианти, сценарии, възможни или невъзможни. Разбира се, връщането беше спокойно и тихо, но аз някак не можах да се отпусна, както съм отпуснат когато вървя по някоя градска улица. Но си беше силно усещане. Като при децата - когато бяхме малки, обичахме, вечер по тъмното, да се събираме в махалата и някои от по-големите разказваха страшни случки. Имахме си добри разказвачи на страшни случки. За "Черната ръка" или за портрета от стената, който си мърдал ръцете. Ние тръпнехме и треперехме от страх, но на другата вечер пак бяхме там, в тъмното, готови да поемем новата порция силни усещания. И аз при първа възможност пак ще се бухна в Дивото. Сам.