вторник, 26 юли 2016 г.

"O, tempora, o, pokemones"

          Циникът Диоген не притежавал нищо, освен тояга и фенер, и казвал, че търси човека. Днес човеците са обградени от 6 -7 хиляди материални неща в ежедневието си и затова търсят…покемони.

         „O, tempora, o, pokemones!”


петък, 22 юли 2016 г.

Осем български поети представени в турското сп."Berfin Bahar"

       

          Ами това са ПРЕВРАТностите на съдбата - докато някои потушават преврати и извършват масови арести в нашата южна съседка, други се занимават със сериозни неща, каквито са преводите на поезия от български на турски. Поетът и преводач Ахмет Емин Атасой отново доказа, че е един неуморим строител на мостове между българската и турската култура. В негов превод, излизащото в Истанбул турско списание "Berfin Bahar", в юлския си брой представя осем съвременни български поети, между които Надя Попова, Петър Чухов, Георги Гаврилов и моя милост. Всеки е представен с по няколко стихотворения, снимка и кратки биографични данни. От моите, преводачът е избрал: "Изкуството да се подреждат камъни", "Кърджали (Завръщане)" и "Дъжд довежда есен".
          Да си жив и здрав, бачо Емине!

сряда, 20 юли 2016 г.

Лов на водни кончета

    Тих японец е баща ми –
    с градинското гребло
    подрежда дребни камъчета,
    подрежда дребни камъчета
      около цветята.

А над умисленото езеро –
ескадрили водни кончета,
учат се
на съвършенство в полет.
Учат ме
   на съвършена пролет.

      И
        какво аз правя тук –
        истукан
        с ентомологичен сак,
        въобразяващ си (и още как),
        че е адски японско
        да убиваш красотата
        за да ú се наслаждаваш.


сряда, 13 юли 2016 г.

Гробницата с мраволъвите

            5 мин. четене 

Потегляме в 7 сутринта. За някои е рано, за други късно, а на слънцето му е все едно. Пак сме в посока „на изток от Рая”, т.е. от Кърджали. Този път ще търсим гробницата край с.Пчелари или ще се държим все край коритото на река Арда, но на отсрещната страна на Арката с шестте пещери. По пътя слушаме радио „Фреш”, но вече след с.Сестринско, станцията почва да заглъхва и от време на време се появява неизвестна турска станция. „Борбата” на ефирите продължава десетина километра време, а кулминацията е когато в колата зазвучава турски кавър на хита на Албано и Румина „Либерта”, като само понякога се откроява думата „ашколсун”. Много приятно изпълнение с подчертан ориенталски саунд, благодарение на саза, който се прокрадва в песента. А мъжкият вокал си е едно към едно Албано. Сякаш това "ашколсун" е точно за такива баир будали като нас и ние подкефени стигаме до Пчелари (макар че на турски "aşk olsun" има и друго значениe освен "браво", каквото ние го знаем, но за това - друг път). На центъра Венци пита двама души откъде ще е по-добре да се тръгне към „Ак кая”. Вторият, когото нарекоха Наско – явно прякор останал от "възродителните времена" през 80-те - честа закачка по нашия край, ни упъти и потегляме пак към добре познатия ни железен мост на Арда. До едното от двете вилни селища преди „Кован кая” срещаме млад мъж с бинокъл на гърди и с тениска с щампа на птица. Върви пеша. Питаме го за „Ак кая”, но разбираме, че той не е много наясно как да стигнем до скалата. После се заговаряме за птици, защото се оказва, че мъжът е от Дружеството за защита на птиците от Хасково. Разказва ни за лешояди, за прилепи и други пернати – говори с любов и вещина. Аз му разказвам за нашето „пиле- статуя”, което видяхме миналия път недалеч от „Попмартиновата дупка” и той предположи, че може да е малкото на козодой или на дрозд. Разделихме се с него с добри пожелания, а с Венци си споделяме в колата, че трябва наистина много да обичаш птиците и работата си, за да тръгнеш в неделя сутринта в осем и нещо да броиш пилета по чукарите. Много приятно впечатление остави у нас това момче. 
Връщаме се пак малко назад по пътя и намираме отбивка встрани, която ще ни заведе до скалния пояс. Оставяме колата и тръгваме по черния път – все край току-що ожънати ниви. 


В слънчогледовата нива под гробницата

Вървим доста – „Ак кая” се вижда отдалече, но не знаем дали ще можем да намерим просека до нея. Приближаваме под скалата и навсякъде има гъсти непроходими храсти и дървета. Нивата свършва в непроходим гъсталак и ние, леко отчаяни се връщаме. Венци предполага, че трябва да се огледаме за пътека там където сме видели бяла табела, на която не личи никакъв надпис. Стигаме до въпросното място и виждаме да се валя сред високите треви жълт контейнер за смет и до него някакви други джунджурии, които се разбира после, че май са катурнати химически тоалетни. Венци следвайки своя нюх на колумбовец тръгва нанякъде и ние подир него. В целият този пущинак започваме да различаваме бетонов бордюр, който явно е бил предвиден за екопътека. По-нагоре се забелязват вече и напълно обрасли с храсти и треви бетонни стъпала. Чувстваме се сякаш откриваме забравен от вековете скален град в Андите. Е, почти, де.

вторник, 5 юли 2016 г.

За да сте понякога ангели - следвайте упътването


Хубаво е да попаднеш на книга, от която нищо не очакваш и авторът ти е непознат. И още по-хубаво е когато тази книга/автор те „густират”, демек те изкефят максимално. Точно такова густиране се получи и с „Понякога ангели” на Емил Тонев*. Това е първата книга от Тонев, която чета, но всъщност името му не ми е съвсем непознато. Работата е там, че когато в началото на 2013 г. в рамките на два месеца във в-к „Труд” ми излязоха първо стихове, а после и разказът „Зелен фасул”, основната виртуална кореспонденция поддържах точно с Емо Тонев – тогава редактор в отдел „Култура”. Толкоз – не се познаваме лично. Куриозното е, че от самата книга научих, че скоро след това всъщност Тонев е напуснал вестника поради свалена без обяснения негова статия и "търкания" с ръководството.


Но сега за книгата. Когато за пръв път четеш един автор няма как да не започнеш да правиш съпоставки с други, които вече си чел и първото име , което ми дойде наум докато четях „ангелите” беше Виктор Пасков и неговата „Германия – мръсна приказка”. Всеизвестно е, че „аз” формата е много по-удачна за идентифицирането на читателя с разказвача, респективно с автора, макар в различните романи да има различни нюанси на тези „аз”-ове. В центъра на романа на Тонев е именно един такъв „аз” – странен, свободолюбив, чешит - още в „онези” времена на подтискане на това свободолюбие и свободомислие, а и след това в по-ново време. Самият протагонист е ограден с „пасмина” други такива чешити, понякога маргинали, понякога просто колоритни „пиянки”, и авторът не се е скъпил да ни ги обрисува пълнокръвно, богато, често надскачайки вероятното. Емил Тонев се разгръща като невероятен разказвач, прескачайки често от история на история, от образ на образ, за да се върне след известно време пак и да ни напомни случката или да освети образа от друг ъгъл. Езикът му е обикновен, цветисто уличен, но без прекалени цинизми, без фокуси и сложни стилови похвати. Той просто разказва увлекателно – което всъщност се иска от един (добър) писател. Хуморът блика почти на всяка страница, като на места преминава виртуозно в сарказъм, извисява се в ирония, като често достига и висините на самоиронията. От всяка страница личи как самият автор страшно се е густил, майна, докато е описвал случките – реални или измислено-реални от своя живот. Случки с досиета, с хипари, с откъси от славното бригадирско движение, истории от легендарното езеро Байкал или с планински спасители... Това е част от силния и омайващ бульон на книгата. И всичко е обилно полято с пиячка, без да стига до скучноватото преекспониране на алкохолните изпарения в стил „Буковски”.

„...- Откъде ви идва на акъла бради да пускате?!
Хааа! Груба грешка! Моментално го засякох:
-         Как откъде? Ами Ботев? Ами Караджата? Ами Яне Сандански?
-         Е, ти пък! Къде ме върна в...
-         А Ленин? – продължих аз. – А Карл Маркс, а Фридрих Енгелс? – Полковникът се втренчи в очите ми, сякаш казваше с поглед: „Ебахти наглото копеле си ти!”, но аз не мигнах: - А Феликс Едмундович Дзержински? А Фидел Кастро? А бащата на Митко Палаузов?...”

Накрая искам да каже, че всички тези мои анализи можете спокойно да ги забравите и просто да се отдадете на приятни часове с „Понякога ангели” – абсолютно съм сигурен, че и без да сте чели моите бележки, книгата ще ви грабне и така ще ви завърти из невероятните времена от края на соца и началото на демокрацията, че ще искате книгата да не свършва. 
А това всъщност е най-важното, нали.



*Емил Тонев, „Понякога ангели”, изд.къща „Хермес”, 2014