За да сте понякога ангели - следвайте упътването

Хубаво е да попаднеш на книга, от която нищо не очакваш и авторът ти е непознат. И още по-хубаво е когато тази книга/автор те „густират”, демек те изкефят максимално. Точно такова густиране се получи и с „Понякога ангели” на Емил Тонев*. Това е първата книга от Тонев, която чета, но всъщност името му не ми е съвсем непознато. Работата е там, че когато в началото на 2013 г. в рамките на два месеца във в-к „Труд” ми излязоха първо стихове, а после и разказът „Зелен фасул”, основната виртуална кореспонденция поддържах точно с Емо Тонев – тогава редактор в отдел „Култура”. Толкоз – не се познаваме лично. Куриозното е, че от самата книга научих, че скоро след това всъщност Тонев е напуснал вестника поради свалена без обяснения негова статия и "търкания" с ръководството.

Но сега за книгата. Когато за пръв път четеш един автор няма как да не започнеш да правиш съпоставки с други, които вече си чел и първото име , което ми дойде наум докато четях „ангелите” беше Виктор Пасков и неговата „Германия – мръсна приказка”. Всеизвестно е, че „аз” формата е много по-удачна за идентифицирането на читателя с разказвача, респективно с автора, макар в различните романи да има различни нюанси на тези „аз”-ове. В центъра на романа на Тонев е именно един такъв „аз” – странен, свободолюбив, чешит - още в „онези” времена на подтискане на това свободолюбие и свободомислие, а и след това в по-ново време. Самият протагонист е ограден с „пасмина” други такива чешити, понякога маргинали, понякога просто колоритни „пиянки”, и авторът не се е скъпил да ни ги обрисува пълнокръвно, богато, често надскачайки вероятното. Емил Тонев се разгръща като невероятен разказвач, прескачайки често от история на история, от образ на образ, за да се върне след известно време пак и да ни напомни случката или да освети образа от друг ъгъл. Езикът му е обикновен, цветисто уличен, но без прекалени цинизми, без фокуси и сложни стилови похвати. Той просто разказва увлекателно – което всъщност се иска от един (добър) писател. Хуморът блика почти на всяка страница, като на места преминава виртуозно в сарказъм, извисява се в ирония, като често достига и висините на самоиронията. От всяка страница личи как самият автор страшно се е густил, майна, докато е описвал случките – реални или измислено-реални от своя живот. Случки с досиета, с хипари, с откъси от славното бригадирско движение, истории от легендарното езеро Байкал или с планински спасители... Това е част от силния и омайващ бульон на книгата. И всичко е обилно полято с пиячка, без да стига до скучноватото преекспониране на алкохолните изпарения в стил „Буковски”.

„...- Откъде ви идва на акъла бради да пускате?!

Хааа! Груба грешка! Моментално го засякох:

-         Как откъде? Ами Ботев? Ами Караджата? Ами Яне Сандански?

-         Е, ти пък! Къде ме върна в...

-         А Ленин? – продължих аз. – А Карл Маркс, а Фридрих Енгелс? – Полковникът се втренчи в очите ми, сякаш казваше с поглед: „Ебахти наглото копеле си ти!”, но аз не мигнах: - А Феликс Едмундович Дзержински? А Фидел Кастро? А бащата на Митко Палаузов?...”

Накрая искам да каже, че всички тези мои анализи можете спокойно да ги забравите и просто да се отдадете на приятни часове с „Понякога ангели” – абсолютно съм сигурен, че и без да сте чели моите бележки, книгата ще ви грабне и така ще ви завърти из невероятните времена от края на соца и началото на демокрацията, че ще искате книгата да не свършва. 

А това всъщност е най-важното, нали.

*Емил Тонев, „Понякога ангели”, изд.къща „Хермес”, 2014