Инвазивната култура

През януари, когато беше егати и приятния и животворен студ, слушах интригуваща лекция за шест инвазивни вида безгръбначни животни, които имало вероятност да цъфнат и у нас, в не много далечното светло бъдеще. Инвазивен вид, знаете, е такъв вид живинка – растение, насекомо, вирус и каквото се сетите, което си се шматка някъде по света, и за което се знае, че влезе ли у нас, ще разкатае фамилията на биологичното ни разнообразие, на екосистемите ни, на здравето ни и изобщо ще предизвика доста лошотии в подредения ни и красив, нашенски земен рай. Тези видове са лоши твари – като новозеландския плосък червей, който е хищен и се храни изключително с дъждовните червеи (знаем, те пък колко са полезни), четири вида мравки и особено азиатският стършел, който вече го има в половин Европа, а от миналата година се намърдал и в Унгария, да папка добрите и работливи пчелички.

Със сигурност тази жилеща гад няма да закъснее да цъфне и у нас, но докато слушах лекцията на сладкодумния проф.Томов, се замислих и за инвазивната култура. Тя със сигурност е не по-малко нахална и опасна за добрите хорица, от които е изградено нашето общество. Това, което идва отвън като знание, табиети и етични принципи, изкуство, политически гьонсуратлък и целия този многоизмерен поток от информация и норми се разпространява агресивно, чрез новите технологични инструменти, често в ущърб на местното културно разнообразие, създава културна и прочие интелектуална увреденост, объркване и унифицираност.

Обаче темата за инвазивната култура (или културна инвазия) е бездънна и сега не ми се занимава с нея, вие можете и сами да си я развиете, но да си знаете, че новозеландския плосък червей и азиатския стършел са егати и лошите гадове и рано или късно ще берем с тях ядове.

Отстраненият поглед на чужденеца към българите

Книгата „La Bulgarie et son peuple d`après les publications françaises“ („България и нейния народ според френските публикации“) е ценна заради онзи отстранен поглед на чужденеца към нас българите – такива каквито са ни видели през 18-ти, 19-ти и 20-ти век. Само 256 страници, но зад тези страници лежи огромен труд. Години наред изследователска работа в библиотеки с богат фонд като тези в Берлин, Брюксел, Мюнхен, Виена, Женева, Лондон, Марсилия, Дрезден, Париж. Академик Никола Михов преглежда десетки хиляди чуждестранни публикации, в които се говори за България и българите. По-късно на този жанр ще се даде името „ретроспективна екстериорика“ или по-кратко - „Булгарика“.

Години след излизането на книгата ще научим, че „Адът, това са другите“, но тези други са и едно своеобразно огледало за нас, защото знае се – за какъв се мисли един народ (то е ясно - винаги най-велик и героичен) е важно, но не по-малко важно е като какви ни виждат чужденците. Погледът на чужденците е поглед и към самите нас – да се отърсим, да се огледаме, да се сравним. Да се съгласим или ядосаме на другите.

Книгата е издадена в Лозана през 1918 г. Много от цитираните в нея трудове и публикации днес ги има дигитализирани и през последните години съм си ги свалял и чел на компютъра,. Но има и по-редки и непознати.

Какъв е погледът на чужденеца? До голяма степен разочароващ. Повърхностен, объркан, често с клишета. Цветан Тодоров също е познавал добре труда на своя съгражданин Никола Михов (и двамата са от Габрово – тази люлка на интелектуалци!) и прави много точни разсъждения, когато говори за това как изглежда България, видяна от чужденците. Той отбелязва, че по принцип „погледът отвън е доста по-далновиден и по-ясен от погледа на местния жител“. Забелязва, че доста от мненията за нас, цитирани в книгата са добронамерени, но от тази добронамереност ние не научаваме почти нищо. Ами как изглеждаме – нецивилизовано население, някои дори направо ни наричат „варвари“, но работливи и гостоприемни. Честни, много набожни и суеверни. „България е слабо развита като цивилизация“ пише Дестрил в 1855 г. Други автори изтъкват фрапиращата (според тях) разлика между средновековните българи – храбри и войнствени, с българите от 19-ти век – кротки земеделци и овчари. Сравнявани сме с гърците и със сърбите, и най-често - не в наша полза. Франц (Франьо) Брадашка пише в 1870 г.: „заобиколени от население, превъзхождащо ги по морални и интелектуални сили, българите са били ограбвани, потискани, мачкани повече от която и да е друга раса в Османската империя“.

Английският политик Дейвид Ъркхарт (Urquhart) говори със симпатия за нас - че няма по-щастливи селяни на земята от българите и че най-бедният има голямо изобилие от всякакви неща: месо, птици, мляко, яйца, ориз, сирене, вино, хляб, хубави дрехи, топло жилище и кон за различни доставки и дейности. Френският литератор Сиприан Робер, споделя, че българката, след гъркинята е най-красива в Европейска Турция, а за хубавите качества на българските жени пишат и много други автори.

Французинът Де Салв (Ernest De Salve), който е директор на Султанския Лицей в Галата-Сарай в Цариград от 1868 до 1872 г., през 1874 г. пише обширна статия за образованието в Турция. Няма как да не се зарадваме когато след като изрежда деца от кои етноси учат в елитното училище, накрая споменава, че най-успешните ученици по интелигентност и добро поведение са българчетата, следвани от арменчетата. На дъното според неговото мнение са турчетата, еврейчетата и децата от католическа вяра. И как да не му вярваме като се сетим, че точно по това време, в този лицей са учили Тодор Каблешков, Константин Величков, Стоян Михайловски...

Пак казвам – представата за българина, описана от множеството френски, белгийски, английски, гръцки дипломати и учени хора е клиширана и много често не ласкателна. Дори факта, че ни описват като кротки и честни, набожни и суеверни, говори по-скоро за това, че сме назад в цивилизационно отношение. От друга страна ние самите най-често имаме за себе си мнение като за героичен и силен духом народ.

Така или иначе книгата е доста интересна за нас. Това е времето когато интересът към Балканите и към народите, които живеят тук е особено засилен и много пътешественици, учени и дипломати предприемат пътувания из тези места. Това е и времето на набиращата сила и власт журналистика в Европа, която сила и власт за формиране на общественото мнение, ние ще усетим непосредствено след Априлското въстание през 1876 г.

Книга, която заслужава да се чете бавно и с разбиране.

Тъжно е когато умира поет. Или звезда

Тъжно е когато умира поет. Парния Абаси, младата поетеса, убита в първия ден на израелските бомбардировки в Техеран, можеше да напише още много стихове. Трябваше да навърши 24 години тези дни. Но се превърна в угаснала звезда, както беше написала в своето стихотворение.

Угаснала звезда

Парния Абаси (2001 – 2025)

Плаках и за двама ни,

за теб,

и за мен.

Звездите от сълзите ми

рапръсваш в своето небе.

В твоя свят -

свобода за светлината.

В моя –

сенките се гонят.

Онемява някъде

най-прекрасната поема на света.

Ти ще започнеш, някъде,

ще проплачеш на живота шепота.

А аз ще изгоря,

ще се стопя

ще съм угаснала звезда,

с димна диря в твоето небе.

Крадат Пушкин и Лермонтов от западни библиотеки

Крадат оригинални издания на Пушкин от богати западни библиотеки, а аз съм го пропуснал като новина от миналата година. След началото на войната на Русия срещу Украйна, от 2023 г. насам, са констатирани множество кражби на оригинали на руската литературна класика от „златния“ 19 век – творби на Пушкин, Гогол, Лермонтов, от западни библиотеки. От национални или университетски библиотеки в Тарту - Естония, Варшава, Рига, Вилнюс, Берлин, Мюнхен, Женева, Хелзинки, Лион и Париж са откраднати над 170 първи или редки издания на големите класици на руската литература, чиято стойност е оценявана от експерти, общо на над 2,6 милиона долара.

Схемата е била почти една и съща навсякъде – влизат в библиотеката един или двама читатели и се представят за учени или литературни изследователи и искат да консултират оригинали на някой от посочените класици. Посещават съответната библиотека седмица или десет дни поред, за да приспят бдителността на библиотекарите. В издебнат удобен момент, заменят изкусно оригинала с подготвено предварително много точно факсимилно копие на съответната творба. Точно копие до детайл – такова, че дори експерти се затрудняват от пръв поглед да го идентифицират като фалшификат. И хоп – подмяната е направена. Така само от библиотеката на Университета във Варшава са откраднати 78 оригинали на руски класици.

Най-предпочитани и търсени са разбира се оригинални стари издания на Пушкин, за когото един от най-добрите преводачи на руска класика на френски - Андре Маркович, казва, че в Русия през последните 200 години природните елементи, така нужни за живота, вече не са четири, а пет – петият е Пушкин.

„Европол“ работи по следите на всички случаи от тази широкомащабна „Операция Пушкин“ и до момента са задържани девет заподозрени извършители – всички от грузински произход. Следствията още не са приключили, но ще бъде интересно какво още ще бъде открито и дали ще се стигне до истинските подбудители на тази мрежа от крадци на руски литературни антики. Сигурно е, че геополитиката тук играе важна роля, а грузинците са само черноработниците, финансирани от играчи на по-високо ниво, които могат да осигурят толкова прецизно изработени копия на оригиналите. Впрочем няколко от откраднатите оригинали вече са проследени да се продават на търгове в Москва и Петербург.

Снимки:1.Факсимиле, заменило оригинално издание на Александър Пушкин от 1822 г. в библиотеката на Университета в Варшава. Снимка Войтек Радвански /АФП;

2.Факсимиле на "Борис Годунов", сн. Войтек Радвански/АФП;

3. Библиотека "Дидро" в Лион, Франция, от която са откраднати десет редки издания на Александър Пушкин. Сн.Оливие Филип

Носток, бактерията, в Източните Родопи

Вчера, докато се разхождах по потайните родопски пътеки, по които, съм срещал всякакъв добитък –от мравки до чапли, диви прасета и зубри, попаднах на странни зелено-кафяви лъскави нещица. Земята беше много мокра от проливния дъжд, предния ден и навсякъде беше свежо и блестящо. Първом помислих, че са àкита на някакво животно, но на какво, като не ми приличаха на нищо познато. Погледах ги оттук, па оттам и видях, че са много – по цялата ливада и с различен размер. Ако бяха това, което предполагах, трябва тук да е минало цяло стадо от някакъв вид животно и то с разстройство. Приличаха на малки желирани тортички, едни по-големи, като купичка с малеби, други по-малки – като монета от две евро (щото нали – вече минаваме на евро). Или може би като някакви желирани водорасли, но насред ливадата. Нямаха мирис (е да – наведох се и ги помирисах). ЕИИ (Естествения Интелект на Иво) не можа да намери нищо смислено в мозъчните файлове и се принудих да продължа напред към други потайности и красоти родопски, като преди това ги наснимах за всеки случай.

И днес вече – понеже не мога да търпя разни неизвестни и непознати желета да ми се мотат на пътя, с помощта на всезнаещия чичко Гугъл, установих, че това били колонии от цианобактерии. Представяте ли си! Бактерията носток (Nostoc), била фотосинтезираща прокариотна (без ядро)бактерия, която образува колонии като нишки. И аз съм наблюдавал именно такива колонии от тези едноклетъчни ностокчета. Те улавяли въглеродния двуокис и го превръщали в кислород – като зелените растения – т.е. са полезни за нас земните твари. Даже на тях се дължало, преди някой и друг милиард години, превръщането на безкислородната ни планета в наситена с кислород, което довело да зараждането на живота. Наричали тази бактерия „звездно желе“ и даже „вещерско масло“. Освен СО2, тя улавяла и азота от въздуха.

Но остави това, но в някои азиатски и латиноамерикански страни тези желета от бактерията ги папкали, щото били много хранителни и богати на витамин С. Бактерията имала и противовирусно, противобактериално и противогъбично действие. Впрочем и познатата ни спирулина, която продават на хапчета, спадала също към цианобактериите, макар че, кой знае защо, на всички етикети пише, че била синьо-зелено водорасло.

Ако знаех, вчера, щях да си набера няколко такива „àкита“ да си ги ям на салата по малко и да съм силен и умен

Сексуалното насилие върху деца - проучване на списание "The Lancet"

Авторитетното медицинско седмично списание „The Lancet“, основано преди 202 години, публикува интересно проучване за сексуалното насилие върху деца до 18 години. Изследването обхваща периода от 1990 г до 2023 г. и включва 204 страни, но за много от тях, данните не са налични за целия период. Част от данните са взети от проучвания на СЗО и на УНИЦЕФ, за някои години и страни. Проучването е дело на учени от Университета в Сиатъл, САЩ и е финансирано от фондацията на Бил и Мелинда Гейтс.

Според проучването 18,9 % от жените и 14,8 % от мъжете по света са били жертва на сексуално насилие преди да навършат 18 години. Това прави почти всяка пета жена и всеки седми мъж на планетата, но данните варират силно според региона и страната.

Особено интересно става когато сложим лупата върху резултатите от Балканите. Тук, при всички страни, без изключение, данните сочат, че случаите на сексуално насилие върху момичета са по-редки от тези при момчетата до 18 години. Това показват резултатите и за България като процента е съответно 9,7% и 14.0%, което прави почти всяко десето момиче и всяко седмо момче са били жертва на такова насилие у нас. Подобни са статистиките и за всички наши съседи, вкл.Гърция, Сърбия, Румъния, както и Унгария, Полша, Словакия, РСМ.

Това не знам как може да се обясни, освен като дълбоко вкоренени традиции още от времето на Александър Велики и дори от митичния герой Херкулес, чийто любим - Абдер, както знаем е бил разкъсан от свирепите коне на Диомед и в негова памет бил основан гръцкия град Авдира (Абдера).

https://www.thelancet.com/journals/lancet/article/PIIS0140-6736(25)00311-3/fulltext

Да ви разкажа за гугутката

Слушайте сега, да ви разкажа за гугутката. Мда, много банална птица, такава една сивичка и дребна, обаче знаете ли, че тя за пръв път е описана за световната наука по нашите земи. Значи, унгарецът Имре Фривалдски е бил дълги години уредник в Националния музей в Будапеща –от 1822 докъм 1851 г. и много се е интересувал от Румелийската флора и фауна, като тера инкогнита за науката – демек, земите на юг от Стара планина. Той е финансирал и организирал четири научни експедиции по тези географски ширини. Фривалдски, както знаем, пръв е описал силивряка – орфеевото цвете, намерено в Родопите, най-вероятно някъде около Бачковския манастир и точно той му дава латинското име „хаберлея родопензис“ – на името на своя учител ботаника Карл Хаберле.

През 1835-36 година, неговите асистенти обикаляли около Пазарджик и Пловдив и видели за пръв път сивата, приличаща на дребен гълъб, птица. Фривалдски подскача от радост, като му я занесли в Будапеща, защото видял, че това е нов за науката вид, който не се срещал никъде из Европата и поради това даже Линей не го е виждал и описвал. Нарича го Columbia decaocto, а няколко години по-късно един французин, му дава днешното латинско име Streptopelia decaocto. „Декаокто“, на гръцки значи „осемнадесет“. На Фривалдски му разказали древногръцки мит, за скромна прислужница, която работила цяла година при една надута и стисната господарка, която накрая ѝ платила само 18 сребърни пари за целия труд. Прислужницата, недоволна, се оплакала на Боговете и пожелала този факт да стане известен по цялата земя. Тогава Зевс създал гугутката, която постоянно летяла и пеела „дека-окто – дека-окто“. Но това е според митологията и фантазията на Фривалдски, а ние знаем, че гугутката не вика „дека-окто“, а пее „гу-гуууу-гу“с втора удължена сричка и ние като деца се бяхме научили да свирим почти безгрешно тази песен като гугутки, със специално нагласени двете ръце пред устата.

И от средата на 19 век, за има-няма един век гугутката се е разпространила из цяла Европа – чак до Скандинавските страни.

Та, интересни неща са откривали по нашите земи.

Работи японски по нашите земи...

Начи, глейте сега, Сей Шонагон е японка, и е писала „Записки под възглавката“ от 990 година докъм 1002 г., по Самуилово време, тогава, във Великото Българско царство няма данни да сме имали писателки и изобщо грамотни жени в царския двор, а уж, нали, Златен век на българската книжнина се е вихрил малко преди това, с Черноризец Храбър и други храбри хора барабар, но то писателки сме нямали чак до двайсти век, обаче мисълта ми е за друго, значи, поръчал съм си аз книгата на Сей Шонагон от „Книжен пазар“ и отивам да си я получа от офиса на куриерите, плащам, излизам отвън, но нещо ми се струва тъничък пакета и го отварям, а знам , че „Записки под възглавката“ трябва да е поне 360 страници, все пак това е книга писана преди повече от хиляда години, ама още тогава жените са били по-бъбриви от мъжете и отварям пакета и какво да видя – съвсем друга книга – на адютанта на княз Батенберг, Александър Мосолов и се връщам, ядосвам се искам телефона на книжаря от куриерката, звъня, никой не ми вдига и съответно не искат да ми върнат парите и да приемат обратно пратката, защото съм я бил отворил извън офиса, а одеве си мълчеше същата тази патка, тоест куриерка, че имам право на преглед преди да платя, но както и да е, свързвам се след два часа с книжаря от „Меден рудник“, туй в Бургас и той се тюхка и казва, че ще проучи накъде е тръгнала моята японска книга, та ми звъни човечецът после някъде към шест, шест без нещо и ми казва, абе тоз дето я е получил вика твоята книга, толкова се ядосал, братче, толкова се ядосал, че…я изгорил, моля, казвам аз, не вярвайки на ушите си, как така, абе така ми каза, вика че я изгорил в котела на парното си, ядосал се, та си викам, Боже, дали Сей Шонагон си е представяла, че хиляда години след като е писала тези интересни свои наблюдения, мисли и изобщо японска му естетика, дали си е представяла, че в една варварска страна ще горят екземпляри от нейната книга, абе направо „о, санта симплицитас“, дет са вика, а пък аз обратно – не само че не изгорих обърканата книга, но напротив попрочетох доста от нея и дори си снимах някои интересни странички, като тази, в която руснакът описваше как са го гощавали българите по пътя от Чорлу до София и обикновено гощавката била със супа и „кокошка, с пипер, мамалига и червено вино в неограничени количества“, щото ми стана интересно как така уж, нали, робство, пък кокошка, пипер и червено вино, ама за фината японка ми стана мъчно, ама и за нашенеца, дето сигурно му е станало доста по-топло от изгорената книга, щото това са четиристотин и пейсе и кусур градуса по Фаренхайт и си е жега това, та ей такива работи японски по нашите земи…

Снимка Fred Kearney

За "Хюгето" или кефа

Абе това щастието е много индивидуално нещо, ще се съгласите с мен. На летището в Копенхаген, попадам на малък кът с книги. До двете томчета на Андерсен, виждам книга със заглавие „Малка книга за Хюге“ на Майк Викинг. Който е чувал за „хюге“, може и да е чувал и за тази книга, но може и да не е – ако всяка вечер си ляга с демеото. Хюге това е датската философия да си правиш живота щастлив, а казват, датчаните това го умеели - те са винаги в челната тройка в световната класация на страните по индекс на щастие. „Хюге“, е нещо като нашия „кеф“. Ама то чунким ние пък не знаем как да си правим кефа.

И значи разгръщам аз книгата, зачитам се тук, зачитам се там. И виждам една диаграмка. Кои са нещата, които доставят най-голям кеф на датчаните, според проучване на мнението им. Можете да си ги видите, да се посмеете и да кажете, бамааму. Топлите напитки са на първо място – айде това как да е. То и аз обичам шкембе-чорбата да ми е топла и с много чесън. На последно, 21-во, е фейсбуко – с туй много не сме съгласни, но айде от нас да мине. Но на мен ми е чудно, че музиката е на шесто място, а книгите – едва на 10-то, докато Коледата и настолните игри например, са напред. Амчи алкохола къде са го зафучили чак към края, пък ми чучнали на второ място свещите. Датски му работи! Разбира се, ние ако си направим класация, при нас ще е малко по - различна, то затуй и сме на различно място(несправедливо) от челната тройка в класацията на най-щастливите страни. Аз, например ако не си пусна поне три пъти на ден Камелия и не изиграя една „Бяла роза“ гол до кръста на балкона, никакви свещи не могат да ме ощастливят, да ви кажа. Освен това, ако не обиколя поне три магазина да намеря най-евтиния кромид лук как да заспя щастлив. А от настолните игри, най обичам да си режа сланинка на дървената дъска. Или луканка. Тази настолна игра през зимата много я обичам и винаги аз побеждавам. Казвам ви – щастието е много индивидуално нещо и по различни пътища стигаме до него, ама е хубаво да видим как е при другите народи, та да се посмеем.

"Бела чао" - от оризищата до съпротивата

Бил съм в седми, най-много в осми клас. Моят съученик Антон - умно и готино момче, с хубав глас, откъде беше научил „Бела чао“ на италиански и ни я пееше в края на някои от учебните часове – учителите разрешаваха. Хубаво пееше и сигурно съм му завиждал – беше център на вниманието, в онази възраст, когато всяко момче иска да е център на вниманието – заради момичетата. Той определено беше с артистични заложби – перфектно имитираше и скечовете на Мирча Крешан и сме се хилили като луди: „Искаш ли да се пребориме и със саби да се колиме? Как ще ме колиш – аз имам диабет“. И ей такива. Беше си вид ъндърграунд извън комсомолския мейнстрийм.

Естествено, тогава, „Бела чао“ беше вече с ореола на партизанска песен, антифашистка и е била одобрявана от комунистите от вси страни. Изпълнявана е и от Муслим Магомаев и от Дийн Рид – американчето - немски каубой – значи, наша песен.

Филмът на Джулия Джапонези е от документалните филми - разкошотия. „Бела чао за свободата“ („Bella ciao per la liberta“). В него се разказва историята на точно тази песен и малко ми напомни за „Чия е тази песен“ на Адела Пеева, макар и да са различни. Общото е това, че и двата филма проучват историята на една песен. Но докато в „нашата“ песен „Ясен месец веч изгрява“ се чудехме чия е, то при „Бела чао“, знаем, че е (може би) италианска, но се търси отговор на въпроса, защо е толкова световна.

Историята на една песен е яка изследователска работа, обогатяваща, възпитаваща. Неведоми са пътищата на народното творчество и крият много загадки и тайни. Бавно и полека, от песен на "мондините" - жените, които плевят оризищата по долината на река По в северна Италия, от изгрев до мръкнало, в края на 19-ти и началото на 20-ти век, песента се превръща в "партиджано" - партизанска. После претърпява още една метаморфоза в наши дни и от "партиджано", става вече песен на бунта изобщо, песен на борещите се за свободи и демократични права. Пеят я от Чили и Колумбия до бойците-кюрди в Ирак, или индийците в Мумбай. Пята и от руснаците, и от украинците от двете страни на фронта, всеки със своята си кауза.

Филмът е от 2022 г. с продължителност от час и 39 минути и в него вземат думата музиканти, етномузиколози, историци, политици. Показани са архивни записи на стари изпълнения на песента през годините, както на италиански, така и на много други езици, включително на турски и на арабски. В началото на филма се отделя доста място и на инцидента от 20 май 2020 г. в Измир, когато от шейсет джамии в града, вместо молитвата на мюезина, от високоговорителите зазвучава…“Бела чао“. „Alla mattina appena alzata, O bella ciao, bella ciao, bella ciao, ciao, ciao…“

Партизанска песен ли е все пак „Бела чао“ или не е. По-скоро не е - става партизанска след като няма вече партизани и фашизъм – т.е. след края на Втората световна война. Поне това твърдят всички музиколози и историци във филма. Както е и с нашите партизански песни, впрочем - всички са написани след партизанлъка. "Бела чао" става за пръв път известна извън Италия на световния младежки фестивал в Прага през 1947 г., когато италиански младежи я изпълняват и веднага става любима на младата публика. Тогава вече е с партизанския текст.

Но истинската популярност идва след 1962 г. с изпълненията на Джована Дафини и особено на Ив Монтан и на „Фестивала на двата свята“ в Сполето, през 1964 г. И така тръгва по света. И у нас.

Един от коментиращите историята на песента във филма е Мони Овадия, писател, певец, актьор, интелектуалец, който споменава, че е роден в Пловдив и до 3 годинки е живял в града край Марица, преди семейството му да се премести в Милано. Той споменава и прочутия етномузиколог Алън Ломакс, който издирва и записва автентични италиански песни през 1953 и 1954 г. из цяла Италия. Точно благодарение на него, автентичния италиански фолклор е един от най-добре проучените в света. През същата тази 1954 г., след като привършва работата си на Ботуша, през октомври, неуморния Ломакс идва в България и близо два месеца прави записи на чудни български народни песни в изпълнение на Надка Караджова, Файка Сиракулева, Вълкана Стоянова. За големия глас и талант на Файка от Златоград съм писал и преди. Няма да сбъркаме ако кажем, че до голяма степен на Ломакс дължим световната популярност на българския фолклор, както и славата на „Песен на овчарката“ („Излел е Дельо“) на Валя Балканска, включена в златната плоча на „Вояджър“.

Филмът „Бела чао за свободата“е богат, звучен, колоритен. Показани са бегло изпълнения на песента в десетки страни и на различни езици. Аз не се наемам да кажа в колко страни по света е пята тази песен – ако кажа сто, може и да съм близо до истината, а може и да са малко. Факт е че „Бела чао“ е една от най-популярните песни в света, която днес всички свързват с протест, съпротива и бунт. Ако цъкнете в „Ютуб“, можете да чуете и видите невероятни изпълнения – например на севернокорейски хор, на улични музиканти, на кюрдски бойци или на Горан Брегович от концерт в Париж. Голяма известност песента получава и след успеха на испанския сериал по „Нетфликс“ „Хартиената къща“ (La casa de papel), като даже става европейски летен хит за 2018 г.

А филмът „Бела чао за свободата“ ще чакаме да бъде излъчен и у нас. Такива филми са богатство, защото преплитат много пластове култура.

(снимки:Кадър от филма "Горчив ориз"(Rizo amaro),1949 г.;Плаката на филма "Бела чао за свободата"; Актьорът и писател Мони Овадия в кадър от филма).

Плетеният човек (The Wicker man)

„Wicker man“ е култов английски филм от 1973 г. Уж хорър, ама според мен, няма грам хорър в него, но че е култов, със сигурност е. Саундтракът на филма също е разкошен, повечето песни са с, хм… леко неприличен текст, а в началото звучи прекрасна песен по текст на Робърт Бърнс от 1782 г. В нея лирическия герой споменава как в хубава лунна нощ е подмамил някоя си Ани всред снопите с жито и ечемик. Не се уточнява какво точно са правили, но лирическият ни уведомява, че нямало да забрави тази нощ с Ани, сред снопите с ечемик. Та, да знаете, че освен целувката в ръжта (с Джени), този палав шотландец Бърнс, е уважил и пшеницата и ечемика (но този път с Ани). Основната идея на филма е завръщането към езическите култове и обреди, в ущърб на християнството. Нещо, което май се забелязвало в много европейски страни през последните години, макар че реално погледнато те никога не са си тръгвали. Само да споменем че най-големите християнски празници, Великден и Коледа, са умело съчетание на езически ритуали с християнски практики. У нас също има някакъв уклон към псевдо тракийски ритуали, край скали и т.нар.светилища из Източните Родопи, които според мен имат по-скоро пародиен облик, отколкото автентична, духовна основа. А ритуалите във филма са автентични и са почерпени от проучванията на Джеймс Фрейзър в неговата прочута книга „Златната клонка“. Там са и „Майският стълб“, прераждането в „див заек“

Малко е странно защо филма, който гледах беше преведен като „Грешникът“, а не „Плетения човек“. Чели сме, че за гигантски „плетен човек“, в който са изгаряли живи хора и животни като жертвоприношение, споменава още Юлий Цезар в своите „Записки за галската война“ в 1 век пр.н.е., а после и Страбон. Филмът е доста добър и лично за мен е един от най-добрите образци на британското кино, заедно с „Фотоувеличение“ , от 60-70-те години. Той е по мотиви от романа на Дейвид Пинър „Ритуалът“. Романът бил написан само за 8 седмици от 26-годишния Пинър, през 1967 г. Трябва да гледам и римейка от 2006 г, който е със същото име „Wicker man“, по същия сценарий, но със стократно по-голям бюджет, а в ролята на полицая бил Никълъс Кейдж.

(На снимката - кадър от филма)

Автопортрет със залез и червена блуза

Значи, глейте сега, бях решил да готвя пиле с праз, обаче като нарязах праза, видях че имам и наронен нар, а и круша от неизвестен сорт и после не знам какво ми стана… Джас-прас и си направих мозайка-автопортрет. Необходими продукти – нарязан праз, един наронен нар, половин белена круша нарязана на ситно, но за носа оставих по-голямо парче, обелки от краставица, една мандарина, белен шам-фъстък. Може да не си приличам много, но пък съм сладък, щото после се изядох целия (праз и круша? – спокойно, праза отиде при пилето в тигана). Впрочем автопортрета се казва „Автопортрет със залез и червена блуза“ (ако се чудите какво правят онези резени мандарина, горе над главата ми – това е залеза).

Блусът, Алън Ломакс и размисли около един филм

Във филма „The Blues - Feel Like Going Home“ на Мартин Скорсезе много пъти се споменава името на Алън Ломакс. По време на Голямата депресия в САЩ,, забележете, Библиотеката на Конгреса подкрепя множество културни проекти, един от които е за запазване на традиционната музика. По този проект известния музиколог Алън и баща му Джон обикалят Юга и откриват стотици самоуки музиканти и им правят първите записи, много от които са останали в историята. Така в Щатския затвор на Луизиана те намират Лед Бели, и го записват - така както си е със затворническите дрехи. Филма започва с едно живо изпълнение на „Snake dance“ – емоционално изпълнение на малка флейта и два тъпана, в което музикантите не само свирят, но и играят. Те живеят музиката. Всъщност това е цял ритуал, култура. Така са били и нашите свирачи на хора по селата в отколешни времена – кавал и тъпан или гайда и тъпан, макар чувствата и усещанията да са различни. Във филма виждаме и чуваме Мъди Уотърс, Сон Хаус, Джон Лий Хукър, а за кратко се появява и любимия ми блусар Кеб Мо, с чиито песни в колата, пътуването ми се превръща от отегчително в приятно. Скорсезе е майстор, знаем. Умее да разголи душите, да подбутне нещата така, че да станат тъжно - весели, а също и да предизвика интереса на зрителите към целия път на легендарния стил „делта блус“, от африканските корени до днешните времена. Защото съгласете се - блусът е хибрид - африканска душа примесена с американска тъга и мъка. Точно това се усеща ясно в старите блус-изпълнения от 30-те или 40-те, превърнали се в стандарти. Неуморната теренна работа на Алън Ломакс ми напомня на нашите първи етнографи Ангел Букорещлиев, Васил Стоин и след тях Николай Кауфман, които също са скитали от село на село, от къща на къща, да търсят и записват автентични мелодии и песни, които днес биха били забравени ако не бяха те. Тяхната работа също буди възхищение. Кауфман е този, който открива специфичния неделински двуглас. Той е този, който открива и невероятната Файка Сиракулева, от която през есента на 1954 г. ще бъде впечатлен и същият Алън Ломакс при идването си в България. Плод на записите правени по време на това посещение е плочата с автентични народни песни издадена след пет години като „World Library of Folk and Primitive Music Vol XVII: Bulgaria“. Ломакс, помним, е този, който намира и грамофонната плоча с българска народна музика, в някакъв забутан магазин в Ню Йорк през 70-те години на 20 век, в която е и „Песен на овчарката“, изпълнена от не много известната по това време дори у нас певица с артистичния псевдоним Валя Балканска. Той е човекът, който ще настоява песента да бъде включена в златните грамофонни плочи, поставени на „Вояджър“ 1 и 2, като послания към други цивилизации. Ние, в България, ще разберем, че тази песен лети в космоса, чак след няколко години, от документалната поредица на Карл Сейгън „Космос“. Всъщност „The Blues“ е документален филм от седем серии, във връзка със сто-годишнината на блуса, отбелязана през 2003 г. в САЩ. Целта на филма е и да запознае днешните по-млади поколения с възникването и историята на тази музика. Всяка част е режисирана от различен режисьор, между които освен Скорсезе виждаме един Вим Вендърс и един Клинт Истуд. Истинска наслада за феновете на блуса.

Имало е... И пак ще има. Поетични струни

Харманли бил създаден около кервансарай, част от стените на който още могат да се видят, а идеята за „Поетични струни“ е изплувала като истинска Венера, но не от морето, а от няколко чаши водка, което е горе-долу същото. Хронологията и разните му други навързаности са важни, разбира се, за един стар фестивал, както е важна шкембе-чорбата, но за съжаление няма как да бъдат описани всичките колебания, разочарования, лудории, недоспивания, влюбвания, раздели, усмивки, счупени китари, скъсани струни и нерви, съчинени песни, разтуптени сърца, друсащи се легла, изпито вино и мечти за слава и просперитет. Няма как да бъде описан цял един свят, който трае два дни годишно, но в продължение на 37 години!

Имало е от всичко – имало е апокалиптични сцени на сцената, когато се вихрят змейове с хъс и бълващи искри китари, и всички фенове фенуват, доволни, че светът ще свърши точно под звуците на такава змейска музика, имало е и толкова заспали изпълнения, че не могат едни заспали чувства дори да събудят, имало е китари, които свирещите държат като фини, голи жени в ръцете си и „щайги“, с които можеш идеално да запалиш огън на брега на Харманлийска река, имало е счупени микрофони, скарвания и слепени приятелства. Имало е разтърсваща поезия, но и люта сатира, скучен патос, или ухилен ъндърграунд.

И накрая винаги онези трудни сбогувания. Онези сбогувания от които тръгват спомените. Имало и такива, които са били, но вече ги няма. Останали са само песните им. Имало е. И пак ще има, на други обороти, с други измерения и разнежвания, това, което феновете вече 37 години наричат простичко „Харманли“.

Една открадната снимка - какво толкоз...

Снимката, като част от изложбата на В.Стайков, а долу е оригиналната моя снимка

Във фоайето на Регионалната Библиотека "Н.Й.Вапцаров" в Кърджали, от доста време е подредена изложба с фотографии на красиви кътчета от Източните Родопи. Хубава изложба! Автор на фотографиите е пазачът в Психиатрията, любителят на скали и светилища Венцислав Стайков. Всеки път като идвам да си вземам книги, спирам пред някоя снимка и се любувам на интересните места. Днес, излизам от заемната с пет книги в раницата („Любовта трае 3 години“ и „Уна и Селинджър“, ама, моля ви се) и вниманието ми привлича снимка от големия скален комплекс „Глухите камъни“, край Малко градище. Спирам се, защото фотографията е, хм… доста позната. Помня – тогава на първото посещение на комплекса, бяхме заедно с В. Стайков, водени от неуморния Костадин Кьосев, и този кадър ми е любим – той показва Проходната пещера, с нишите от двете страни. Спирам и застивам. Светлината, ъгълът на снимането, жълто-зеления нюанс…Нещо ме гложди. Правя снимка на снимката с телефона. Прибирам се и си намирам албума с моите фотоси оттогава – от 17-ти март 2019 г. Приликите са…ми то, всъщност, разлики няма.Техническа подробност – мястото е тясно в Проходната пещера и двете срешуположни стени с нишите не могат да бъдат снимани с обикновен обектив. Тогава бях въоръжен с широкоъгълен „Токина“ 11-16 мм и само с такъв обектив можеше да бъде направена такава широкообхватна снимка, какъвто въпросният природолюбител Стайков тогава нямаше. А цялата изложба с фотографии е обявена като авторска на пазачът в Психиатрията Стайков (нямам нищо против тази професия – всяка работа е достойна, щом е законна). Предполага се че чужди снимки в нея няма. Още нещо - въпросната моя снимка е включена и в книгата „Мистичните Родопи“, в която всички материали са авторски, и по този начин точно тази снимка е със защитени права. Една снимка – какво толкова! Нищо, но говори много!

Мураками в Уелсли колидж

Чели сме и ние, чели сме, как Уйлям Фокнър, през далечната 1957, е бил на (първа) писателска резиденция в Университета във Виржиния, САЩ. А после пак, през не толкова далечната 1958 година. По всеобщо мнение, тогава, нобеловият вече лауреат е оставил неизличими спомени , сред университетската общност, най-вече с това, че почти през цялото време е пушил лула, поркал и яздил кон. Затова и често е падал от коня. Писателските резиденции са измислени в САЩ и не са лошо нещо. Те дават на чуждестранния или американски писател, един приятен живот, в приятна, модерна обстановка, където може да се разхожда из красиви места, да чете хубави книги, пльоснат на меко канапе. Даже не е задължително да пише, нито да има лула. Е, от време на време само, трябва да се среща със студенти или с читатели и да им говори умно, как писателят е еди-какво-си, а пък живота, той пък направо е еди-какво-си. На Харуки Мураками, също му се наложило наскоро, да отговаря умно на странни въпроси. Тази пролет той изкара цял семестър на писателска резиденция в престижния дамски колеж „Уелсли колидж“ близо до Бостън. Мураками, запален маратонец, знаем, вече е бил в Бостън и то цели шест пъти, но като участник в прочутия Бостънски маратон. Та през април, Мураками, който е изключително популярен в САЩ, макар че той къде ли не е известен по света, участвал в литературен разговор с университетската общност в Уелсли колидж (с билети). Дни преди това, в Япония, излиза най-новия му роман „Градът и неговите несигурни стени“, роман, от 1200 стр., който се очаква да излезе на английски през 2024, на френски през 2025, а на български – през…ще видим кога. Та на срещата основна тема на разговора била работата на писателя в условията на пандемия и война, както и подробности около написването на новия му роман. След това била организирана дискусия в отбрано общество на фона на чайна церемония дадена специално за писателя и за жена му Йоко. На дискусията се включили с въпроси и преподаватели участници в симпозиум на тема „Жени без мъже“ (все пак Дамски колеж е домакин). Поканен да вземе отношение по темата, Мураками, който, знаем е автор и на сборник с разкази със заглавие „Мъже без жени“, отвърнал скромно: „Знаете ли, аз съм само писател. Единственото нещо, за което мога да говоря е как се пише“. Та хубаво нещо са писателските резиденции, особено ако си японец и обожаваш поничките Dunkin` Donuts, които отдавна не се правят вече в Япония.

Клобуците

Еглейт сеаг - за клобуците ен трявба да ес пеши правинло, на читс блъгарски щаотоз те са клобуци, назчи ощен мръсон. Ся, клобуците ас лоош ощен. Айдет ад си оговрим иститана. Квако ми дрмее, че сем блии древне нраод с богаат стоирия (чесот изопчаавана), квако ми дрмее че сем блии таединствена ръждава котоя не си абил сменаял имеот (котое ен е вряно) или не зман що си. За квако ми е тавака гродост, гатоко тку и сеаг тъмне в сръмотия. Цейшвария на Калбаните ще стамен смао ока тку заселми цейшварци – назчи на квукоо ляот.

А езит мио снимичиц. Те са капак в мерото от клобуци. От е все едон – каот в онеиз дазачи по темаматика с байсените – да зисипвате дайвсет макиона на дне, а ад стичите с дестее тобрички, за клоко веак ще ес изстичи лапнината. Има няам ад се изстичи. А щената са старшни. Поен в Породите.

Гадно е нали, да се чете и говори на мръсен български. И на мен от боклуците навсъде край нас ми е гадно. Мръсотията в езика е като мръсотията в природата и изобщо във всичко. Уморява и те смачква, и ти разказва фамилията. Та за тези мои снимчици ви говорех. Имам ги десетки и от различни места и години, ама кво от това. Това е капка в морето от боклуци (капак в мерото от клобуци) и ми се струва безсмислено. Освен ако не реша да правя социологическо проучване – кои са най-често хвърляните марки от бира, цигари, минерална вода, вафли или енергийни напитки. Мога да го направя, ама няма пък. Щот глейте ся, безсмислието надделява и в един момент си казваш – абе я аз да си снимам пейзажчетата, да си дишам чистото въздухче, да си се излежавам на тревичката и да не забелязвам боклуците. Тя, мръсотията вече е такваз, че трябват грандиозни мерки и контрол – на всички нива – махленско, общинско и държавно, а за такъв контрол явно няма воля и желание. Сигурно щото от това не се печели.

А, и още нещо. Мисля си, че просто ни липсва… класа. Културата - туй ясно, ама ни липсва и класата на голямата нация ли, на бившата империя ли. Щото сме си свряни все в махленското мислене, в кьошето, при онези нации без самочувствие. Синдромът „Азис“ си го отгледахме и в политиката, и във възпитанието и в културата и в…, абе навсякъде. Както бях писал в едно стихотворение, България прилича на стар лъв от провинциален зоопарк, когото хранят само с минало и с кисело мляко. Да, ама миналото ни е пълно с напомпани митове, а киселото ни мляко е правено с вносно мляко от Унгария. А планината е голяма, да. Тя ще надживее и мръсотията. Но ние едва ли. А лапнината е гомяла, ад. Йа, гомно ив завред! И весели ви празници!

Невидими мостове между хората

Човекът с козите върви по моста. Бавно. Спира от време на време и се заглежда във водата. Нахлупил е бяла шапка, бяла като косите му. Исках да кажа като козите му. Но козите стоят в края и не пристъпват по клатещата се между небето и водата „пътека“. Една щипка философия ако поръсим на това място, трябва да кажем, че мостът е отношение. Нещо трето между други две неща. Когато единият бряг се казва „аз“, другия - „ти“, просваш един мост и става „ние“, нали. Съвсем различна е гледката – пейзаж без мост и същият пейзаж с мост. Мостът някак очовечава пейзажа. Има вече разказ между двата бряга. Случка. Любов…

Снимам човека с козите как върви по моста, отдалеч, от пътеката, която се спуска към него. Чак когато доближавам виждам козите и го питам дават ли мляко, за да завържа разговора отнякъде. Дават, вика, дават, правя си и сирене. Купих ги от Куклен. Галя козичките - те са толкова бели и чисти. Голямата има звънче, което съвсем нежно се обажда от време на време. Айде, кажи за красивия, каменен мост, който е бил на това място преди да направят язовирището. Ей там беше и сочи към едни скали на стотина метра от нас. Освен за каменния мост, и за това как бил взривен и какво му се е случило после на бомбаджията, за орнаментите по него, ми разказва и за онкологичното си заболяване, открито преди три години, за изчезналия си в Турция брат (мой набор), от когото няма ни вест, ни кост, вече не знам колко години, за негов приятел, който починал в Кърджали вчера, или оня ден…Говорът му е минорен, спокоен.

Повечето обикновени родопчани са такива – срещнеш го, напълно непознат, и след десет минути вече знаеш половината му живот. Някакви невидими мостове се спускат между хората в този край и неусетно тръгваш по тях, вървиш, вървиш и уж напред вървиш, а се усещаш, че си тръгнал назад, към това което е било или ти се е искало да бъде…

Превърнат в мед танц на пчелите

С Яница Радева вървим по жепе-линията. Последните лъчи на мандариновия залез огряват отсрещните стръмни скали, на другия бряг на водата. Мандариновата светлина прави пейзажа по-загадъчен, леко винтидж. Над нас е могъщият връх, с крепостта „Моняк". Скалата преди минутки беше островърха пирамида, сега е като заоблена скална шапка. Гледната точка променя гледката. Променя и хората. Има нещо детско и мантрично в това да вървиш по железопътна линия когато няма влак. Казвам на Яница, че следващия влак ще е след дванайсет часа и че точно това трасе, в продължение на двайсетина километра към Хасково е много живописно, ако си в самия влак – тунели, водна шир, мостове, красиви скали. Вървим и говорим. Внимавам да не се правя на многознайко. И да не се спъна.