сряда, 22 декември 2021 г.

Как от водопада вода пада

Кметът на Голяма бара, голям кмет се бара – върви тежко, маха кметски ръце, а пред него припка чевръсто възрастен, сух човечец и носи стек с 12 кенчета бира, тукашното население обича много бира – даже знам точно коя марка предпочита да лочи – по пътечки и в канавки край пътя се виждат да се жълтеят смачканите празни тенекийки на тази марка, възрастният „шерп“, т.е.човечец, е симпатичен – говорих с него в един студен, дъждовен ден преди няколко дни – не е местния луд, а е по-скоро от тези пенкилери дето не ги свърта на едно място и предполагам, че тук в селото е „момче за всичко“, около седемдесетгодишно момче, изчаквам кмета пред старата чешма с надпис на арабско писмо, питам го знае ли какво пише, казва че не знае – може би старите хора, но къде са тези стари хора дето знаят, не ми казва, заприказваме се, подмятам му, че съм баир будала – от тази порода дето вместо да четат възвишени стихове на овцете, или да си претакат зелето в мазето три пъти на ден и да направят мусака на жена си, ходят като шугави из баирите и то точно там дето не ги сееш, кметът ме сканира с опитно, но благо око – един вид – ахъм, знам ви – такива серсеми съм ги виждал много тук, а на глас казва: „някаква жена се е оплакала в Министерството, че между двата водопада имало много боклуци (ейй, кога пък сме споменали и водопадите, че и „Скалния прозорец“ по-надолу по дерето – „водопад на съзнанието“ му викат на това писателите, кат ти текне ей тъй мисълта, и с дрон не можеш да я догониш), кмета в Кърджали ще ми даде един работник за десет дни да почисти по дерето“, абе то че има боклуци, му казвам, има, вярно е, казвай, ако трябват доброволци, да дойдем, му предлагам, „не бе, вика, той Кмета ще ми даде работник – той ще изчисти всичко – в смисъл работника, не кмета, амчи такова ни е населението“, НАСЕЛЕНИЕТО!, мхм, казвам – такова е и замълчавам от политкоректност, щото за „населението“ трябва да се говори „или добро, или нищо друго освен истината“, както е изръсил оня хилав спартанец, ама как се казваше, де да го знам, това е било преди 2500-2600 години, моа ли всичко да помня, може би е бил хилав и мъдър като тоз човечец със стекчето бирени кутии в ръце, щот и ние с жена ми и с приятели колко торбички с боклуци сме събирали – ей така по време на разходки, казвам му скромно аз, ама то само с торбички работата не се оправя, някъде има боклук за цял самосвал, „абе ще почистим, вика, ма глей ся е лошо времето – само да се оправи, та тая жена чак в Министерството се оплакала…то, хем имаме контейнери в селото, ама пак цапат и хвърлят, бе…“, аз, разбира се, премълчавам, че и ние, другото население с маникюрите и автоматичните перални в градовете, много цапаме – като пуснем да се пере само една полиестерна блузка, от нея се отделяли толкоз микрофибри, едни такива микро-пластмасови частици, казват че до 700 000 от една блуза – аре стига бе, толкова ли много, бамааму!, ама и тез пък от „Грийнпийс“ дали не прекаляват с нулите понякога, щот аз като учих в Университета имахме един преподавател по статистика, Батьов се казваше, той обичаше като те е изтормозил вече с тъпи въпроси на изпита, да ти вземе студентската книжка, да ти я зафучи някъде към вратата и ти я следиш с реещ се поглед къде ще кацне, като истински жерав на надеждата, та да хукнеш да си я гониш по пода, ама мисълта ми е друга, че тоз същият Батьов казваше – от мен да го знаете, вика - милион горе – милион долу, няма никакво значение, пък той, човека, врял и кипял в статистиката, та исках да ви намекна, че тез микрофибри само това чакали да си бухне някоя домакиня блузката в пералнята и ела да видиш, те оттам хуквали като изтървани по канализацията, тез микрофибри, и пак по каналния ред – цоп! - в реките, в деретата, в язовирите, в рибите, в Международния океан, а пък от рибите – хоп! - в устата на международното население, и ако го сметнеш по няколко десетки милиона домакини с блузки и перални (милион горе-милион – долу), абе мамата си джаса какво замърсяване на водите с пластмаса става, което даже десет работника от Кметството не биха могли да изчистят за десет дни, но това не означава, че дай ся пък ние да носим само памучни тениски, щото за една памучна тениска – ей тук ви е бедна фантазията - отивали 2700 литра вода, да бе – за отглеждането на памука за една само тениска, представяте ли си, аз с 2700 литра вода ще напълня цял басейн, като тоз на балдъзата, стига, докато го пълня от една тръба, да не изтича от две, както имаше едни тъпи задачи по математика, дет хич не ги обичах, но си нямате представа как ей така за кратко време си отиде и едно цяло море – от тези сладководните, заради едното напояване на узбекистанските памуци и заради памучните тениски на Европа си замина Аралско море, с всичките му там риби, водорасли, кораби и заментисиморскасирена, аз това море съм го учил още в 8-ми клас и си го имаше в моя атлас на Азия, тогава много обичах географията и Ленчето от първия чин до прозореца – ма това кои са десетте най-големи острова в света, най-големите водопади, най-големите езера и реки, помнех ги всички наизуст, пък и Нил, Амазонка с Укаяли, Аралско море, тъй че не си е работа и памучни блузки да носиш, но пък и да се цапа и по деретата и край водопадите с пластмасови бутилки и найлонови торбички съвсем не е според евроатлантическите ценности, и според Грета Тунберг, даже си мисля, че тези тук водопади – вече не ги броя колко станаха по дерето „Голяма бара“, те взеха да никнат като хотели по родното „Черно море, чакър-лака-де“, трябва сега като ги почисти тоз работник за десетте дни, да вземат, че да ги обявят за защитена местност всичките водопади чак до „Скалния прозорец“ и да идват тук други серсем-туристи като мен, дето нито могат да управляват Международния валутен фонд, нито пък да спасяват света от Путин, и като си седнат кротко, да чоплят семки, да четат Омар Хаям, и после две странички от „Инструкции за безсмъртие, или какво да правим ако все пак умрем“ и да гледат блажено как от водопада вода пада и става на вада…

вторник, 14 декември 2021 г.

За славното минало и киселото мляко

Някога, когато водех френски туристи из милародинотисиземенрай, с дни наред им говорех за славното ни минало и за киселото мляко. Те цъкаха с език по френски и викаха ашколсун, пак по френски – че как така, те нищо не били знаели досега - нито за едното, нито за другото. Докато си похапваха кисело мляко с мед и орехи, аз ги размазвах с факти за Стамен Григоров, как е учил във Францията и после в Швейцарията – също като мен, и разбира се после и за проучванията на Иля Мечников. Те не бяха дори и чували за Мечников и аз им обяснявах как се е мотал из Одеса, Петербург, познавал се е с Толстой, а нищо чудно и с дядото на Боб Дилън да се е познавал в Одеса, а защо не и с Иван Вазов, после пък, в Париж, е работил даже със самия Пастьор – този дето е измислил пастьоризацията, за да не го забравят, така както и Дизел открил дизела, а пък Дьо Сад - садизма – пак с добри намерения. Но Мечников е бил търсеща и питаща личност – той е открил пробиотиците (добре че не ги е кръстил на свое име, че как ли щяха да се произнасят) и много се е интересувал от феномените на стареенето. Ся, начи, той е обикалял из цяла Европа по това време – началото на 20-ти век, и търсел къде има столетници, водел си записки, човека, и ги разпитвал, те още от малки ли са си мечтаели да станат столетници, или после им е дошло, какво са яли и пили и дали са чували за Моцарт, Бах или Санчо Панса. Това, разбира се не съм им го казвал – аз си го измислих за Моцарт, Бах и Санчо, с което искам да ви намекна, че ви е бедна фантазията какви врели-некипели дрънкат туристическите гидове на горките туристи като дойдат у нашенско – ама много ви е бедна – само археолога Овчаров може да ги надмине по необятност и врелинекипелност на дрънкането.

Та, за Мечников, продължавам с цитат от френско списание от 1906 г. за да ги шашна – дет се вика с техните камъни по техните френски глави. Почвам цитата: „Ето нещо, което е малко смущаващо за хигиенистите и за привържениците на научните методи: Страната в Европа, в която хората живеят най-дълго е примитивната България, която с население от 3 800 000, наброява повече от 3800 столетници, докато Германия с 55 млн жители има едва 78, Великобритания – едва 146, Франция – 213, а Швейцария…нито един.

Балканският полуостров, където впрочем живота е по-скоро бурен, е благоприятен за дълъг живот, защото случаят с България не е единствен: Румъния и Сърбия двете общо имат 1657 столетници, т.е. повече отколкото всички Велики сили взети заедно.

Но по всяка вероятност, поне за Сърбия и България, броят на лекарите е обратно пропорционален.“ Край на цитата, и им казвам, че съм го взел от „La Revue Mame“ – в броя от 10.07.1906 г. Обаче какво става нататък, продължавам да ги шашкам - като установил тези факти, Мечников, след дълго чудене и след като чул за откритието на Григоров за млечните бактерии в киселото мляко, се плеснал по челото и си казал – абе може ли да съм толкоз тъп! – в онази примитивна България има толкоз столетници заради киселото мляко. Няма как да е зарад друго. Иначе и в Швейцария има чист въздух, Алпи, крави и нагъват по три пъти на ден шоколад, ама що нямат кьорав столетник? А? И ква им е файдата, че имат по два часовника „Омега“ във всеки джоб, като не могат да стигнат поне едни сто години (е, тва не им го казвам точно така, но в този дух – нали ви казах за гидовете…).

Тук френските туристи спират да си облизват купичките с кисело мляко, щото вече няма нищо за облизване, викат бахмааму по френски, и питат – ами сега как сте? – пак ли имате над път и под път столетници, щот и ний искаме да станем столетници, и ако може да се срещнем с някои от вашите, и да ги питаме те каква гимнастика правят сутрин, колко ракия пият, и дали си псуват политиците като нас. Ти както ни разказваш за чудесата на киселото мляко, би трябвало да имате поне половин – един милион столетници – дет се вика – идеш да пийнеш едно кафе и те обслужва столетница с къса поличка, влезеш в някоя стара църква и там пее поп, който е освещавал бойните знамена още през Първата световна, идеш да си купиш смартфон и там ти обяснява последната версия на Андроид пак бодра баба, която е ловяла пеперуди с Цар Борис III. Тук аз навеждам сконфузено очи, почесвам си брадата и казвам, че сега нещата са малко по-различни. Сега сме били на последно място по средна продължителност на живота измежду всички страни на ЕСъто, което съответно значи, че сме на последно място и по брой на столетниците. Което пък значи (освен че всички в „Евростат“ са мошеници и дават фалшиви данни), че не е достатъчно да се храниш само със славно минало и с кисело мляко, за да доживееш до сто години, а има и нещо друго. Но какво ли е то? И за да изляза от конфузното положение ги питам горките френски туристи, ами вие, бе, помните ли как ви пребихме на футбол преди трийсетина години и даже не можахте да идете на Световното в САЩ, щот ви елиминирахме. И те се разсмяха и казаха, че помнели и че им е било много кофти тогава, но сега вече като знаели какво славно минало имаме, по-леко го понасяли и ако сме искали даже пак можело да ги бием след трийсетина - четирийсет години – те нямало да имат нищо против. Абе културна работа е това френският турист.

И аз – ни лук ял-ни лук мирисал, продължих пак да размазвам горките френски туристи с факти за траките и тяхната славна култура, ама ви казвам - бедна ви е фантазията какви врели-некипели разказват гидовете на горките туристи когато ги разкарват из милародинотисиземенрай. Направо ви е бедна…

неделя, 28 ноември 2021 г.

Съботният човек

И тази събота, съботният човек осъзнава, че е по-различен от понеделнишкия човек. Съботният човек става без да бърза, закусва протяжно, почесва се по-мързеливо отколкото в сряда, мие си зъбите цели три минути вместо една… Може даже да спретне и една баница. С пет яйца. Чак малко преди обед, той си обува специалните съботни обувки, с грайфери. Облича си съботните дрехи – с кръпки и дупки (дънките „Marc O`Polo“), които не носи през седмицата. През седмицата, както казахме той е друг човек, с маска. Приготвя се като за празник и потегля към Планината. И към Бога. Защото съботата и неделята са дни за досег с Планината. С Божията планина.
Векове наред тази част на планината е наричана „Танръдаг“ – „Божията планина“. „Танръ“, както правилно е усетил съботния човек, е същият онзи „Тангра“ на древните българи. Богът на всичко.

Съботният човек няма ясна цел – той тръгва просто към Планината. Поема към връх, на който не е бил, но е виждал много пъти от пътя. Такива върхове има стотици тук в Планината. На които не е бил, но е искал да бъде. Надява се и стотици съботи да го очакват още. Макар понякога да се чуди какво да прави с всички красиви места, на които не е бил. Върви, върви нагоре, и всяка крачка е приятна – уж са същите крачки като в града, по същия начин стъпва, а в планината е друго. Сякаш с тези крачки крачи и душата му, не само тялото.

По някое време съботния човек среща, други хора, които също са тръгнали към върха в събота. Единият е местен, с брадва в ръка, придружаван от млади хора, лекари от Истанбул. Това са сина и снаха му. Само той знае български, защото е работил в текезесето до 89-та година. После е заминал към Босфора. Сина му и снахата знаят само турски и английски. Това е любимо занимание на съботния човек – общуването с местните. Човекът с брадвата казва, че върхът се казва „Асара“ и някога тук е имало крепост. Османска ли, или друга – не знае. Той е виждал даже останки от стени преди много години. Но после дошли хора от Пловдив с багерче и всичко разрушили. Какво са търсили – също не знае. Казва, че той вече е пенсионер в Турция, пенсията му не била голяма като за България, но за оттатък била добре. Че нали лирата… От платото, от високото, показва коя е неговата къща в селото долу. Преди, в селото живеели 80 семейства, но после намалели до 30-40. Сега взели да се връщат някои. Старото име на селото било Османкьой. Разделят се и човекът с брадвата отправя покана за чай – да му дойдат на гости преди тръгване.

Божията планина носи тишина и спокойствие. Носи шипки, листа и шишарки. И вятър. Съботният човек слиза надолу и се разговаря с овчар със стотина овце. Той му показва как да стигне до скали, които не се виждат от пътя. Имало и водопад. Ей така между другото подмята овчарят. Водопадът се оказва вълшебно красив. Прозрачно-бистрата вода се промушва през тайнствено изваяни тунели и улеи, преди да падне в кръглия вир. Съботният човек сега осъзнава, че точно това е мястото където е искал да дойде – това е подаръкът му тази събота. Този безимен водопад, на едно безименно дере.

В Божията планина.

неделя, 21 ноември 2021 г.

Картичката от Алехандро

Още си пазя картичката от Алехандро от Арекипа. Тя не беше от хартия, а от някаква тънка пластмаса, с едра релефност и се сгъваше на четири. С Алехандро бяхме съквартиранти няколко месеца в Тулуза и той ми я беше пратил за една Нова година, след като се беше прибрал у дома си. От него научих (макар че френският му беше трудно разбираем), че Арекипа е стар и красив град, вторият по големина в Перу. Тогава бях млад и глупав писач, погълнат не толкова от земеделските науки, които бях отишъл да усъвършенствам в Тулуза, колкото от всичко край мен, което беше култура (защото всичко е вид култура) – езикът, архитектурата, музиката, кейовете на Гарона, имената на улиците, виното...

Вече завърнал се в България, картичката ме препращаше в един непознат, нов свят, който ме привличаше и така исках да отида там, в Перу и в Арекипа. Беше акварел, изобразяващ вътрешен двор на стара къща, а на мен много ми приличаше на наша двукатна възрожденска къща. А също и на къща от Източните Родопи от някоя затънтена махала.

След години прочетох романа „Леля Хулия и писачът“ на Марио Варгас Льоса. Льоса беше родом от същия този привлекателен и недостижим град Арекипа и по същия начин ми разкриваше един непознат, красив, богат свят, който картичката на Алехандро само загатваше във въображението ми.

Спомних си за картичката, когато научих, че през октомври, Френската Академия е получила кандидатурата на този същия Варгас Льоса за неин член, за фотьойл №18, овакантен от моя любим философ Мишел Сер, който си отиде преди две години. Френската Академия, знае се, е престижна институция, основана от кардинал Ришельо преди почти 400 години - през 1635 г. Противно на сатанизирания образ на кардинала, останал в нас от „Тримата мускетари“ на Дюма, Ришельо е бил голям радетел за развитие на френския език и на изкуствата. Имал е изключително богата библиотека, както и колекция от картини и статуи на най-известните художници на Ренесанса. Та за Академията - най-важната нейна мисия отколе, е да бди за чистотата и издигането на престижа на френския език и литература. И сега „безсмъртните“ академици са в голямо чудене – да приемат ли един такъв „Супер Марио“ – нобелов лауреат и на още куп световни награди лауреат, но който никога не е писал на френски, не живее и не смята да живее във Франция и освен това е вече на 85 години, при условие, че крайната възраст за приемане във Френската Академия, по регламент е 75 г.

Да им имам проблемите“, ще кажете. Така си е – голям език – други проблеми. В онзиденшния дебат между двама уж учени политически мъже, не чух да се говори за езика – за българския ЕЗИК. Споменаха бегло за някакви книги, само като част от добре построена пиар-кампания. И толкоз. И сякаш за тези последните тридесетина години, езика ни – нашият език някак-си го сбутахме до нивото на битовизмите. Сритахме го в кьошето на ежедневието. По-точно позагуби се милеенето, радеенето за красотата и за висотата на този наш български език. Езикът, мисля си, е като стара, каменна къща. Буди в нас възхита, почуда и преклонение от тези, които са положили основите ѝ, от тези, които са я надграждали и поддържали, но и от нас се иска да правим същото. Да я поддържаме и изпълваме с живот. Една красива къща, оставена без грижи и в немара – започва да се руши докато един ден съвсем рухне. Източните Родопи са пълни с такива къщи, които вече са само спомен.

Какво ще реши Френската Академия за кандидатурата на Марио Варгас Льоса ще разберем на 25 ноември. Най-вероятно ще бъде приет за член.

А за мен картичката на Алехандро си остава скъп спомен от едно кратко приятелство и красив образ на едно място, на което не съм бил, но ми се е искало да бъда. Поне в мечтите си.

На снимката:"Patio" на перуанския художник Палао Берастайн, акварел.

вторник, 21 септември 2021 г.

Свободата да си Кристо

Всъщност, у Кристо има нещо, което мнозина нашенци не могат да му простят – тази вяра в своите (щури) идеи, в свободата да реализира невъзможни - какво ти - направо безумни на пръв поглед, арт-проекти. Много често първата реакция на нашенеца е: „ай сиктир, бе - това не може да стане!“. При Кристо, една идея зрее, трупа сили и се обогатява през годините, изкристализира и може да стане възможна дори и след 40, 50, 60 години. Защото той вярва в себе си, вярва в посоката напред към свободата да изразява този свой свят от виждания и ценности. Това буди завист и омраза може би.

Снимка Гонзало Фуентес, "Ройтерс"

Когато четох „Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“ на Евгения Атанасова-Тенева, бях изумен да открия един Друг, необятен Кристо – съвсеам различен и непознат у нас, във всеки случай различен от общата представа промъкнала се за него в България. Това е чудесна книга с акцент върху подхода и реализацията на може би най-грандиозния му арт-проект – „Плаващите кейове“ в езерото Изео, но даваща ни и много повече – разбиране и опознаване на човека Кристо, на философията, на ценностната система на артиста Кристо, на българина Кристо все пак. Препоръчвам тази книга на всички, дори и на тези, които се изказват не особено подготвени или плюят последното, посмъртно реализирано творение на Кристо и Жан-Клод - опакованата „Триумфална арка“ в Париж.

На пръв поглед сякаш има противоречие, но само на пръв поглед. Защото арката е действително съществуващ културен феномен, от който артиста дръзва да направи друг – съвсем друг културен модел. „Изчиства“ я от историческите наслагвания, с магическа пръчка маха победите и войните, маха дори чисто френското и я прави (макар и временно само) един наднационален културен символ. И така тази „опакована“ арка, която те кара да я пипнеш, която се издува и дипли от вятъра в хиляди нюанси, която блести на изгрева или на залеза с неповторими, никога невиждани отблясъци става ново произведение на изкуството. Произведение, което надгражда, наслагва над материалното – над тухлите и цимента и прави нещо духовно. Нещо пулсиращо и живо.

неделя, 29 август 2021 г.

"Дневник на обсадата на Одрин" от Пол Кристов

Странно е, много е странно как този „Дневник“ досега не е преведен на български при избуялия през последните трийсетина години патриотизъм и най-вече патриотарство у нас.

Това е ценен и богат на факти документ, писан от човек, който е пряк свидетел на живота в обсадения Одрин от октомври 1912 до март 1913 г. и освен това е някак встрани – той не е нито турчин, нито българин, за да взема страна или да съди кой е прав и кой крив. Както пише издателят в предговора, някои от събитията може и да не са съвсем точно предадени, някои може да са по слухове, но така или иначе, по-голямата част са от първа ръка.

Одрин по това време е все още имперски, космополитен град. В него живеят над 30 народности и етноси - има джамии, синагоги, православни черкви, католически колеж, алианско теке. Повечето Велики сили - Франция, Великобритания, Австрия, Русия - имат консулски представителства в него. Той е и център на българското униатско движение.

Пол Порталие, приел по-късно името Пол Кристов е французин, от католическото общество на успенците, преподавател в гимназията на униатите възкресенци в Одрин. Преди това е бил и в Цариград, в колежа в Пловдив и в семинарията в Караагач. В началото на 20 в. е за една година и в католическата мисия в Сливен. По това време възкресенците в Одрин поддържат цял учебно-просветен комплекс от гимназия, семинария, пансион и занаятчийски работилници, всичко това поместено в няколко сгради с голям двор, основната от които е солидна, триетажна сграда. По време на обсадата тези сгради оцеляват и една част е превърната в лазарет за турските войници и офицери, но нерядко дават убежище и на християни от всякакви националности, както и на дипломати.

В своя дневник, Кристов описва ежедневието така както го вижда и чува. Той се стреми да впише всички участници в събитията през тези месеци, като не спестява нито трагичните и мрачни случки, нито куриозните или баналните такива. Дава данни за цените на някои храни (най-скъпи са захарта и солта), на стоки, за поведението на търговците, военните, дипломатите и всички прослойки на населението. За многобройните случаи на дезертиране на турски войници в лагера на българите. Отделно от това, едно от доходните занимания – особено на турските чауши и някои офицери е била каналджийството – срещу солидна сума жълтици да организират бягството от града на всеки, който не издържал повече на кошмара в обсадения град. Сред многото случки, с които изобилства описанието, ето една, случила се на един от предните отбранителни постове, в квартал „Каик“. През една мъглива, ноемврийска нощ в турския полк разположен на отбранителната позиция, чуват тръба, свиреща турски сигнал. Предните часовои, подвикват на приближилите, какви са и откъде идват и отсреща им отговарят, че са братя по вяра и идват от Арабия за да помогнат на обсадените в Одрин срещу българите. Командващия, по всяка вероятност пиян, наредил да не се стреля и да ги пропуснат. Няколко калени войници, живели в България, се опитали да го вразумят, че тръбата, която се чула не звучала съвсем като турските тръби, но офицерът ги накарал да млъкнат и повторил заповедта. Идващите отвън, които се оказали български боен отряд били допуснати и когато стигнали на 40 крачки открили огън. Резултатът бил смъртоносен – от 2000 турски войници оцелели около петдесетина.

Освен богатият фактологичен материал, книгата е илюстрирана и с десетина снимки, а в притурка накрая е дадено и съдържанието на редица документи, най-вече прокламации на коменданта на укрепения град Шукри паша, но също така и разпръскваните от българските аероплани прокламации към населението и войниците в Одрин.
Интересно е да се отбележи и факта, че дневникът на Пол Кристов е преведен отскоро на турски, въпреки че на много места авторът критикува османската леност (философията „яваш“), хаотичността и това че бакшиша е в кръвта на турските чиновници и офицери. Изданието е на турския книжен пазар от 2017 г.(в момента може да се купи на цена 35 т.лири - около 7,30 лв, според курса на лирата, а в "Амазон" се продава за 18 долара). А ние можем само да се надяваме един ден този ценен исторически документ, свързан и с българската история да се появи и на български.

четвъртък, 12 август 2021 г.

Смолян без герой

Смолян. Едно тихо, старо спокойствие витае тук, като във френско градче от Прованса, със своите стръмни стълби, тихи, разлюляни улички и старите черквички от 19-ти век. С надвисналите от всички страни ридове, които създават усещането, че си в шепа или гнездо – във всеки случай в нещо много уютно. И тази почти възрожденска атмосфера, атмосфера на бавност и рахат, на любопитство и комшулук облазени обилно от повет. От накамарените по тротоари и под стълбища дърва, наистина мирише на смола и на гора. Тук животът е на няколко нива. Винаги има някой над тебе и някой под теб. Има и чудатости. Може да не срещнеш нито един познат, а може и да срещнеш съученик, когото не си виждал от много години. Може през деня да ти е страшно топло, а вечерта да зъзнеш от студ. Може да чуеш чужда реч или мек родопски говор от селата. Или да намериш закачена на контейнера за смет торбичка с книги и географски карти. Карти на страни от целия свят, карта на Атлантическия океан и на други океани, но и на градове като Лондон, Женева, в които човекът оставил торбичката може и да не е бил, но е искал да бъде.
И сред книгите – малко томче - „Poema senza eroe“ – „Поема без герой“. Издание двуезично, на руски и на италиански, излязло през 1966 г., в Торино. Мда, Торино оказва се не е само „Фиат“ и „Лаваца“, а и поезия, още повече, че тази поема на Анна Ахматова ще бъде издадена в СССР чак десетина години след това италианско издание. Книжката съдържа и прочутата поема „Реквием“ и е с посвещение на английски. Истинско преплитане на езици. И почваш да гадаеш, кой ли е този пътник между световете и планините, този странник, пристъпващ край дворовете налазени от повет, дето е оставил тази двуезична книжка с посвещение на английски, оставена да попадне (може би) в добрите ръце на друг четящ и почитащ езиците странник. Кой ли е… А може би се досещаш кой…

петък, 2 юли 2021 г.

Страхът от Дивото

Сега, за нещо много интересно ще пиша – за страшното. Страхът от Дивото. От известно време насам, шетайки сам из някои кътчета на Планината, имам едно особено усещане. Стъпвам тихо, без да вдигам много шум, оглеждам се на всички страни и очаквам да срещна Дивото. Онова Диво, което дебне в шубраците, в присойните по-малко, но най-вече в усойните, тъмни места, там където не е стъпвал човешки крак от месеци, може би и години. Стоя нащрек, на тръни и на драки, сякаш съм в чужд дом. Усещането е като при малките деца – онова особено чувство – когато хем те е страх, хем пък го искаш този страх, предизвикваш го и го очакваш. Обичаш го, защото обичаш Дивото, а Диво без страх – бива ли.
И последния път... До болка непознат район и страшно див. На картата уж имаше път, който слизаше до въжения мост на Арда – един митичен мост, за който само бях чувал, но никога не бях ходил, нито пък бях виждал снимки, но най-често този път беше тясна пътечка, а също така често – нямаше и пътечка, или ако имаше, тя се бухаше в друга посока дето не ми трябваше. А последните четиристотин-петстотин метра вървиш в една приказна, букова гора, тъмна и загадъчна с дървета-исполини, като енти, и пак се оглеждаш на всички страни. Оглеждаш се заради Дивото, но и защото е красиво. И страшно.
Най-после съм край реката. Тази мистична река, с гънки, чупки, осморки, река страшна, когато е пълноводна напролет, и закачлива и дружелюбна през лятото. Реката на моето детство. Арда. Arda longa, vita brevis. Така се казваше онзи разказ, в който съм излял любов, недостъпност, философия, мистериозност, фантасмагории, култура, детство, преклонение към тази река. Реката, която споменава и френския пътешественик Кикле (Quiclet) в пътеписа си издаден още в годината M.DC.LXIV в Париж. Пътепис издаден със специалната привилегия на краля, дадена на издателя за период от 10 години. На моста правя клипчета, снимки, как си требе. Кефя се от новото място, от новите гледки, от водата под мен – шумна и пенлива. Обичам тесните и стръмни корита на реки. И този мост, който по подобие на Дяволския – на 4-5 километра по-нагоре, не свързва нищо. Да де – свързва два пущинака - няма път, няма важни връзки със села. Джендем. Може би е имало, в близкото минало, но сега са запустели и обрасли. Пътечки, по които даже с магаре или муле ще вървиш трудно.
И в един момент, от отсрещната страна на моста изскача човек – ей така от пущинака – щото път, както вече казах – йок. Спира се на средата, навежда се към водата и се взира дълго. После прави пак няколко крачки и пак същото - зяпа съсредоточено във водата. Аз прибирам апарат и обективи и за един миг си мисля, че може би той ме е виждал през шубраците и все пак е решил да излезе. Носи маскировъчно яке. Среден на ръст, жилав. Аз стоя в края на моста. Той се приближава. Поздрав и начало на лафинг. Виждам, че е с едно око – другото се белее сляпо. Налагам си на волята да гледам само в здравото око. Отблизо виждам, че панталоните му са с големи дупки, раницата му е от старите с брезентово-зеленикав цвят. Автентичен екземпляр от горския пущинак. Бродяга. Бил от Башево, слязъл до крепостта "Кривус", после се спуснал до Арда, преминал я и продължил на отсрещния бряг. Събирал гъби, та малко по малко – дотук, до моста. Аз облещвам очи. Казвам му че съм бил на "Кривус" няколко пъти и съм се опитвал да сляза долу до реката, но съм попадал все на гъсти храсти, без пътека. Имало пътека, той я знаел. Ами как премина реката питам – сигурно знаеш брод, нещо, или… Преплувах я... Ами раницата, дрехите. С раницата, вика, с дрехите, и си хваща панталона, който си личи, че е бил мокър и даже още не е добре изсъхнал май. Само увих телефона в найлон, да не се намокри.
Ай стига бе! Най-малко това очаквах – някой в днешно време да се хване с дрехите и с раницата да преплува Арда, която съвсем не е без вода, каквато ще бъде да речем през август и септември. Аз съм преплувал Марица като войник и то няколко пъти – щото прекарвахме един кабел и знам какво е да се преплува една река като Арда. Водата си те отнася и можеш да се удариш в камък и изобщо си е опасно. Мина ми през ума колко малко знаем за живота по селата. За живота на родопчани – за някои от тях, за чешитите, да ги наречем така. Говорихме много – поне половин час. На него сякаш не му се тръгваше. Говорихме за сегашни и предишни кметове на Ардино, за скали, за пепелянки, мечки и други страшилища. Предупреди ме да внимавам, че имало много пепелянки. Само днес бил видял четири. Стига, бе – а аз не съм видял нито една до сега. Мечките също ги имало, имало и стръвници. Даже онзи ден една слязла до с.Ослец - ти, казва, си минал край Ослец. Минах, да – и това е село доста навътре, в цивилизацията. И мечка да стигне дотам...Той в един ден (но не днешния) бил видял два пъти мечка – първия път с две мечета, край реката, но се оттеглили тихо и бавно с другия му спътник, за да не ги забележи. И след четири-пет часа - още една. Както казах – бъбрихме доста, но бях започнал да разказвам за страха.
Този случаен човек с едно око, ме уплаши. Не знам как и с какво. Може би с това, че беше странен, че гледаше странно, а и поради въпросите – питаше ме сам ли съм, как съм слязъл, накъде ще продължавам след това…Оглеждаше ме, сякаш ме преценяше. Претегляше ли ме? До края на моя поход този ден, мислех за него, за нашата среща. Както си мислех и дали не ме гледа или дебне отнякъде в шубраците. Той познава местността и пътеките. Прехвърлях варианти, сценарии, възможни или невъзможни. Разбира се, връщането беше спокойно и тихо, но аз някак не можах да се отпусна, както съм отпуснат когато вървя по някоя градска улица. Но си беше силно усещане. Като при децата - когато бяхме малки, обичахме, вечер по тъмното, да се събираме в махалата и някои от по-големите разказваха страшни случки. Имахме си добри разказвачи на страшни случки. За "Черната ръка" или за портрета от стената, който си мърдал ръцете. Ние тръпнехме и треперехме от страх, но на другата вечер пак бяхме там, в тъмното, готови да поемем новата порция силни усещания. И аз при първа възможност пак ще се бухна в Дивото. Сам.

понеделник, 14 юни 2021 г.

Потайната "Кован кая" край Голобрад

Още в петъка, в Ардино, Гюлер ми споменава, че са открили нова скала с ниши, край Голобрад. Даже имало "нещо" и във вестника. Звъни на свой приятел, също горски като него, за повече подробности. След разговора ми обяснява. Махалата се казвала „Гаръмджалар“. Показва ми и снимки на самата скала. Питам го какво значи името. „Гаръмджа“, вика е мравка. Брех, че страшно име. На мен ми звучи като някакъв страшен ръмжащ звяр - пък то - мравчица. След обяд се прибирам в града, и радостен, че съм попаднал на тайна находка си викам, я да проверя в кой вестник имало писано. Какво да видя – всички местни вестници,плюс радио Кърджали, публикували снимки на скалата и на Ардинския кмет и зам.кмета изкипрени пред нея. И оттам, мълниеносно по социалната мрежа, вече цяла България знае "тайната". Ей ти тайна находка, ей ти тайна информация от извора. След един ден съм вече на път към скалата. Оставям колата и тръгвам от последната къща надолу. Обикалям час, може и повече – нищо. Кьорава скала даже не видях. А терена наклонен и труден – и аз правя бод след бод – стана цяла шевица, нагоре-надолу. Решавам да се прибирам – явно днес късмета ми си е взел почивен ден. И не щеш ли - насреща ми – трима юнаци, голи до кръста, крачат бодро в калта. Нищо не носят освен по една тояга в ръка. Здравейте, здравейте, юнаци и така нататък. Казвам им за какво се лутам тук и че нищо не съм намерил. И ние, казват сме тръгнали да търсим тази скала. Ние сме местни, но и ние не я знаем къде е, пък нали писа вестника за нея. А сега, де. Такова пък за пръв път ми се случва. Местни хора да не знаят какво имат забележително в района. (То пък някой да е казал, че е забележително, де). Айде, казвам им, идвам с вас – вие може да сте ми късмета. Идвай, викат. Ние не сме били, ама имаме представа, горе-долу, къде се намира. Тя, казват много се прочу за един ден. Но, казва единия, скалата си има име. Какво е името, питам, щото досега, във вестникарските публикации не беше споменавано име. „Кован кая“, се казвала, вика. „Кован“, това значи…търси думата да ми обясни. Значи „кошер“ го прекъсвам аз. А – точно така. И му казвам, че има доста скали в Източните Родопи с такова или подобно име. Питам ги от Боровица ли са, или от някоя махала. Не, викат, ние сме от тази махала – най-близката. „Гаръмджалар“, ли? Да казват – тя е ей там – отсреща, но не сме знаели за скалата. „Гаръмджа“ е мравка, нали, правя се на отворен аз. Да, отговаря единия, ама през 1934 г., махалата била кръстена „Шевица“ от Държавата. Какво общо, вика, има „шевица“, със старото име…
Братчедите – щото се оказа, че тримата били братчеди - намират скалата сравнително лесно – все пак са местни. Тук - надясно, там – надолу, край дървета и шубраки и стигнахме. Ехаааа! Преди малко съм бил наблизо до това място, но като не знаеш къде е скалата…Половин час, тогава, проучвах много внимателно следите оставени в калта и се правех на Шерлок Холмс и Щирлиц едновременно. Установих, че хората са били четирима или петима, двама от тях са били с костюми, единият леко плешив, а между тях е имало и жена, защото едните следи бяха от малки обувки, ама не чак толкова малки като на дете. И в един момент следите изчезваха. Ама кой да се сети, че оттам се тръгвало надолу. А скалата наистина е такава, една – разпърпана, разчорлена на пръв поглед, но дива. Рядка гледка. И почти веднага виждаме дръвчето. На три метра пред нишите има малко дъбче – то скалата е изцяло в млада дъбова горичка и затова не се вижда, дори и да я наближиш – и това дъбче е удивително. То тръгва отдолу, от земята, с два клона, които нагоре обаче, по кой знае каква приумица природна, се сливат в едно. И прилича на човешко тяло, с два крака. Как е станал този феномен – нямам обяснение, но там където започва сливането, над чатала, стърчи малко клонче и нали се сещате на какво прилича. Най-младият от братчедите предлага да кръстим дървото „Чурката“. Айде, вика, ние ще сме кръстници. От тук нататък така ще се нарича, радва се той, сякаш е открил древна статуя. И ние сме съгласни – така да се нарича.
Другите се снимат, надничат в нишите, дивят се. Питат се за какво ли са служели тези дупки. Аз им обяснявам за две от теориите, за хипотезите. Те цъкат, коментират. Питат каква ли е посоката, към която са обърнати нишите, защото били чели във вестника, че били обърнати не знам накъде-си. Вадя компаса и им казвам, че посоката е югозапад. Единият от братчедите разказва, че точно преди пет дни минавали по-надолу с кравите и точно това се питали тогава, защо се казвала тази местност „Кован кая“, като тук нямало кошери. А според тях, старите хора наричали точно тази скала „Кован кая“ и постепенно названието се прехвърлило и на долната местност под скалата. Сега вече им станало ясно откъде идва името. Обикаляме като мравки, ту отсам, ту оттам, надничаме в нишите, гледаме как са направени. Скалата не е еднородна – в нея личат тъмно-червени нишки, отделни камъни с по-светъл цвят, сякаш вградени в нея като в цимент. А размерът на нишите е огромен – и са големи, и са дълбоки. Сигурно са дълбани пак с каменни сечива, подхвърля най-приказливия братчед. Със сигурност, съгласявам се аз, макар че не съм сигурен. После го моля да ме снима пред скалата. Той ме снима един път, втори, трети.
През цялото време пеят сладкогласни птички край нас, дъбчетата размахват свежозелената си премяна и правят една приятна шарена сянка. Пред самата скала има вдлъбнато място и братчедите се чудят дали не е дълбана и дали няма да намерят нещо, ако копнат там. Да, казвам, може и да излезе нещо – сега като се разчуе за тази скала, нищо чудно да довтасат и иманярите да разкопаят всичко. Ех, ако иманярите бяха археолози, въздишам наум... Разделяме се по живо – по здраво и им благодаря още веднъж за помощта при намирането. Аз не бързам - оставам още малко да се любувам на местността – не само на скалата, а на мястото изобщо. Правя и клипче, въртя се, катеря се отгоре на скалата.Изобщо правя се на мравка. А на картата, която ползвам, тази махала, откъдето бяха тримата братчеди я дават като… Карамунжлар. Къде е „Гаръмджалар“, както го произнасяше Гюлер, къде е „Карънджалар“, както би трябвало да е според моя речник на литературния турски, и къде – името на картата. А да не забравяме, официално от 1934 г. махалата се казва „Шевица“.

неделя, 6 юни 2021 г.

Сипеят, росенът и дънките Marc O`Polo

Значи, сипеят ме повлича, падам си на д-то и така се тътрузя два-два метра и нещо. Спрях да се тътрузя точно пред една росна китка. Росен. Уф, ах! - викам му – виж ти! - кво прайш, бе, докато си разтривам д-то? - Стърча - ми отвръща. - И чакам самодивите. Ти май не си самодива? - Не, само Иво съм.
Спирам да си разтривам задните части и благославям здравите ми дънки, марка „Marc O`Polo“, щото благодарение на тях ми няма нищо. Мисля си, как един ден и на мое име може да кръстят дънки – примерно „Ge O`Rgiev“, но само така си го мисля за майтап, иначе не ми е било смисъла на живота да оставя името си точно па в дънки. Виж, къде-къде по-престижно е да кръстят на твое име, например, марка тигани с нам-кво-си покритие, или сорт аспержи, или дори… - А ти кво прайш тука, прекъсва мислите ми росенът? - Аз ли – ам, обикалям и се радвам на високите сини планини и на небето като от коприна… - И все така - по гъз ли… - Тц, тц - откъде ги учиш тези думи? - От самодивите – те така говорят. Само за…ай да не ти казвам за какво говорят. - Ахъм! А тези пчели не ти ли досаждат. Като те гледам си заприличал на натовски самолетоносач – само излитат и кацат по тебе.
- А-а-а – не - те ме опрашват. И ме гъделичкат. Приятно е. Ам вас кой ви опрашва? - Амии нас – при нас е друго. При нас…таквоз… - Да бе – знам как е – от самодивите съм чувал. Вас направо си ви… - Млъкни, млъкни - сигурно го знаеш, няма нужда да го казваш. Ама – я кажи – мога ли да те снимам. - Какво е това? Вадя апарата и му го показвам. - Ами снимай ме. Само ми махни ей тук имам едни паяжинки. И скъсай тази тревичка, че ми разваля фасадата. А тази хвойна – мамка ѝ, да не я снимаш и нея, че ми е като трън в тичинките. А! - чакай да си наглася и тичинките на долните цветове, че са се вирнали като... Спрях да го слушам този цапнат в устата росен и направо минах към щракане. А всичко стана заради оня гаден сипей. Добре че имам здрави дънки „Marc O`Polo“…

четвъртък, 20 май 2021 г.

Народната памет и скалните кошери

Когато местните хора – тези, родени в планината, наричат някой връх или възвишение „Асара“, „Хисаря“, „Хисарлъка“, всички знаят – на това място, някога е имало крепост или укрепление. Една местност ако е останала в народната памет като „клисе“ или „килисе“, то няма и съмнение, че там някога се е издигал стар параклис, може би черквица. Същото е и когато някой издълбан като голямо ведро камък, наричат „шарапана“ или „шарап таш“ - с голяма вероятност, този камък е служел като съд за производство на вино в отколешни времена. Това е така, защото народната памет няма давност и помни неща, които се препредават от уста на уста, от баща на син, с векове и хилядолетия, без да са записвани никъде. Народната памет е нещо дивно и могъщо. Не е ли тогава учудващо, че когато същата тази народна, родопска памет нарича десетки скали с името „кован кая“, „кованлъка“, „кованджик кая“, то никой не иска да повярва на простичката и близка до ума хипотеза, че тези скали с издълбани в тях ниши, в определен период от миналото ни, с голяма вероятност са служели за скални кошери. Това магично съчетание на култа към скалите, с чудото на правенето на този божествен еликсир от пчелите, е било равносилно на свещенодействие. Защото в древността медът съвсем не е бил ежедневна храна, както е сега, а най-вероятно са го опитвали само аристокрацията на племето и то при определени ритуали и специални случаи. Към това се прибавят и формата на самите, т.нар. ниши, които са точно с форма на половин стар(конусовиден) кошер, останките от восък и следи от заселване и до днес на пчелни рояци, както и стълбите, които многократно сме намирали под такива ниши и които местни хора са ни обяснявали, че това са стълби използвани от „кованджии“ – т.е. хора, които се катерят да събират рояци заселили се в някоя ниша. Не обръщаме внимание на народните имена на местности и скали, на разказите на хората, които тук са израсли, подминаваме много други белези, а после се чудим как и защо се раждат гениалните, мисловни „водопади на сътворението“. Та, честит Световен ден на пчелите! (снимка - Иво Георгиев - скален кошер от Момчилградско)

сряда, 12 май 2021 г.

Денят за снимане на цветя

9-ти май беше Европейски ден за разходка из Родопите и за снимане на цветя. Викам си - какъв чудесен ден – празник. До колата си побъбрихме с една възрастна жена, която тътреше ръчна количка да изхвърля гюбре от кравите. Сама ме заприказва и каза колко много ѝ харесвало тук. Тя Тук си била родена, макар че живяла дълго време и в Турция. Върнала се да гледа майка си, която обаче починала преди няколко месеца, на 90 години. Но Тук си било най-хубаво и тя не смятала да се връща, те децата ѝ я канели да се върне в Бурса, ама тя – тц! – не щяла. И почна да изрежда – въздухът, зеленината, водата (каза ми за една хубава чешма - ей там, да ида и аз да си напълня после). Аз тръгнах да снимам цветя и да дишам Деня. Като се върнах – гледам и чета у ФБ - разни мили фили и фоби се поздравяват едни други за Деня…Размахват нетърпящи възражение лозунги, как без Деня на П., нямало да го има Деня на Е. и разни такива. И се чудя – абе как пък никой не спомена Мирът. Да бе – онази думичка дето започва с „м“ и завършва на „ир“, с три букви. Че вече 76 години у Европата имаме мир – нещо нечувано и неживяно в цялата хилядолетна история на тоз наш континент. Седемдесет и шест години, а още се делим на победители и победени, без самите да сме наясно – абе ние аджеба от кои бяхме. Не сме наясно и имам чувството, че ние даже още воюваме. Най-вече със себе си. Дали не е време да определим 9-ти май за Европейски Ден за снимане на цветята. Или за Ден за мирно пиене на ракия и разговор със съседката. На връщане, двойка на средно млада възраст ме попитаха оттук ли била пътеката за еди-какво-си, там в дерето. Казах им, че е точно оттук, но и че има хубави цветя по пътя за снимане. Те казаха мерси. Впрочем цветето, което съм чучнал, е снимано на 9-ти май. Красиво е нали? Нарича се омразниче.

събота, 8 май 2021 г.

Паднете на четири крака и скачайте...

За пръв път чух за Ахмет Алтан от Филип Хорозов. Беше ми дал една картонена папка с негови есета, преведени от самия Хорозов и натракани на пишеща машинка – някога нали имаше и такова чудо на техниката. Беше ми ги дал ей така - за приятелски поглед и за бележки по превода, ако имам. От него разбрах, тогава, че Алтан бил един от най-известните писатели и есеисти в южната ни приятелска страна, а книгите му се продавали в милионни тиражи. Повечето от есетата бяха негови размисли върху книги на известни световни писатели. Едното от есетата беше „Петият сезон“, за Док и Сузи от „Благодатния четвъртък“ – онази велика щуротия на Стайнбек. Алтан припомняше как морския биолог Док се влюбва във вятърничавата проститутка Сузи. Тя била с големи гърди и тесен ханш, което било точно обратното за една идеална проститутка – според познавачите от Монтерей, в този занаят се предпочитали малките гърди и заобления ханш. Сузи вече се е изнесла от публичния дом „Мечешко знаме“ и живее в парен котел, когато Док отива да я посети. Сцената е просто шедьовър – помним я от романа - той е изтипосан с костюм, носи цветя и кутия бонбони, коленичи на четири крака за да може да се пъхне през тесния кръгъл отвор на парния котел. „Док падна на четири крака, метна кутията с бонбоните през вратичката и се запровира. Човек, който може да извърши такова нещо с достойнство — помисли си той самодоволно, — няма защо от нищо да се страхува.“ Това е есенцията за Алтан. За него любовта е „петият сезон“. А човек може да запази достойнство дори в най-невероятни ситуации. „Ако има къде да влезете – не се двоумете – паднете на четири крака и скачайте в котела.“ – завършва есето. Ахмет Алтан излезе от високотехнологичния затвор „Силиври“ преди няма и месец. Беше в зандана по обвинения за участие в неуспешния опит за преврат през 2016 г. Сигурен съм, че „там“ се е сещал за това свое есе и е запазил достойнство дори и на „четири крака“. А Хорозов така и не можа да намери издател за преводите си на есетата на Алтан. Дано някога да бъдат преведени на български.

вторник, 4 май 2021 г.

От Ненково към махала Чубра

Ненково със своите прашни и тесни улички като пътечки, между къщите. С каменните къщи, които си говорят сякаш за миналите времена. Каменни къщи със сателитни чинии. Минало и съвремие.
Пътеката нагоре към махала Чубра. Със следите от краката на многолюден човешки (и конски) поток. Сега е тиха пътека. По нея можеш да навлезеш в гората и да усетиш безбройните диви звуци на планината. И онзи лай, който чувам всеки път като съм из Дивото, поне от два месеца насам. Лай, който не знаех на какво е, само знаех че е животно, което се плаши от човека. Вече почти съм сигурен, че е лай на лисица. И после хилядите нюанси на родопската тишина.