Потайната "Кован кая" край Голобрад

Още в петъка, в Ардино, Гюлер ми споменава, че са открили нова скала с ниши, край Голобрад. Даже имало "нещо" и във вестника. Звъни на свой приятел, също горски като него, за повече подробности. След разговора ми обяснява. Махалата се казвала „Гаръмджалар“. Показва ми и снимки на самата скала. Питам го какво значи името. „Гаръмджа“, вика е мравка. Брех, че страшно име. На мен ми звучи като някакъв страшен ръмжащ звяр - пък то - мравчица. След обяд се прибирам в града, и радостен, че съм попаднал на тайна находка си викам, я да проверя в кой вестник имало писано. Какво да видя – всички местни вестници,плюс радио Кърджали, публикували снимки на скалата и на Ардинския кмет и зам.кмета изкипрени пред нея. И оттам, мълниеносно по социалната мрежа, вече цяла България знае "тайната". Ей ти тайна находка, ей ти тайна информация от извора. След един ден съм вече на път към скалата. Оставям колата и тръгвам от последната къща надолу. Обикалям час, може и повече – нищо. Кьорава скала даже не видях. А терена наклонен и труден – и аз правя бод след бод – стана цяла шевица, нагоре-надолу. Решавам да се прибирам – явно днес късмета ми си е взел почивен ден. И не щеш ли - насреща ми – трима юнаци, голи до кръста, крачат бодро в калта. Нищо не носят освен по една тояга в ръка. Здравейте, здравейте, юнаци и така нататък. Казвам им за какво се лутам тук и че нищо не съм намерил. И ние, казват сме тръгнали да търсим тази скала. Ние сме местни, но и ние не я знаем къде е, пък нали писа вестника за нея. А сега, де. Такова пък за пръв път ми се случва. Местни хора да не знаят какво имат забележително в района. (То пък някой да е казал, че е забележително, де). Айде, казвам им, идвам с вас – вие може да сте ми късмета. Идвай, викат. Ние не сме били, ама имаме представа, горе-долу, къде се намира. Тя, казват много се прочу за един ден. Но, казва единия, скалата си има име. Какво е името, питам, щото досега, във вестникарските публикации не беше споменавано име. „Кован кая“, се казвала, вика. „Кован“, това значи…търси думата да ми обясни. Значи „кошер“ го прекъсвам аз. А – точно така. И му казвам, че има доста скали в Източните Родопи с такова или подобно име. Питам ги от Боровица ли са, или от някоя махала. Не, викат, ние сме от тази махала – най-близката. „Гаръмджалар“, ли? Да казват – тя е ей там – отсреща, но не сме знаели за скалата. „Гаръмджа“ е мравка, нали, правя се на отворен аз. Да, отговаря единия, ама през 1934 г., махалата била кръстена „Шевица“ от Държавата. Какво общо, вика, има „шевица“, със старото име…

Братчедите – щото се оказа, че тримата били братчеди - намират скалата сравнително лесно – все пак са местни. Тук - надясно, там – надолу, край дървета и шубраки и стигнахме. Ехаааа! Преди малко съм бил наблизо до това място, но като не знаеш къде е скалата…Половин час, тогава, проучвах много внимателно следите оставени в калта и се правех на Шерлок Холмс и Щирлиц едновременно. Установих, че хората са били четирима или петима, двама от тях са били с костюми, единият леко плешив, а между тях е имало и жена, защото едните следи бяха от малки обувки, ама не чак толкова малки като на дете. И в един момент следите изчезваха. Ама кой да се сети, че оттам се тръгвало надолу. А скалата наистина е такава, една – разпърпана, разчорлена на пръв поглед, но дива. Рядка гледка. И почти веднага виждаме дръвчето. На три метра пред нишите има малко дъбче – то скалата е изцяло в млада дъбова горичка и затова не се вижда, дори и да я наближиш – и това дъбче е удивително. То тръгва отдолу, от земята, с два клона, които нагоре обаче, по кой знае каква приумица природна, се сливат в едно. И прилича на човешко тяло, с два крака. Как е станал този феномен – нямам обяснение, но там където започва сливането, над чатала, стърчи малко клонче и нали се сещате на какво прилича. Най-младият от братчедите предлага да кръстим дървото „Чурката“. Айде, вика, ние ще сме кръстници. От тук нататък така ще се нарича, радва се той, сякаш е открил древна статуя. И ние сме съгласни – така да се нарича.

Другите се снимат, надничат в нишите, дивят се. Питат се за какво ли са служели тези дупки. Аз им обяснявам за две от теориите, за хипотезите. Те цъкат, коментират. Питат каква ли е посоката, към която са обърнати нишите, защото били чели във вестника, че били обърнати не знам накъде-си. Вадя компаса и им казвам, че посоката е югозапад. Единият от братчедите разказва, че точно преди пет дни минавали по-надолу с кравите и точно това се питали тогава, защо се казвала тази местност „Кован кая“, като тук нямало кошери. А според тях, старите хора наричали точно тази скала „Кован кая“ и постепенно названието се прехвърлило и на долната местност под скалата. Сега вече им станало ясно откъде идва името. Обикаляме като мравки, ту отсам, ту оттам, надничаме в нишите, гледаме как са направени. Скалата не е еднородна – в нея личат тъмно-червени нишки, отделни камъни с по-светъл цвят, сякаш вградени в нея като в цимент. А размерът на нишите е огромен – и са големи, и са дълбоки. Сигурно са дълбани пак с каменни сечива, подхвърля най-приказливия братчед. Със сигурност, съгласявам се аз, макар че не съм сигурен. После го моля да ме снима пред скалата. Той ме снима един път, втори, трети.

През цялото време пеят сладкогласни птички край нас, дъбчетата размахват свежозелената си премяна и правят една приятна шарена сянка. Пред самата скала има вдлъбнато място и братчедите се чудят дали не е дълбана и дали няма да намерят нещо, ако копнат там. Да, казвам, може и да излезе нещо – сега като се разчуе за тази скала, нищо чудно да довтасат и иманярите да разкопаят всичко. Ех, ако иманярите бяха археолози, въздишам наум... Разделяме се по живо – по здраво и им благодаря още веднъж за помощта при намирането. Аз не бързам - оставам още малко да се любувам на местността – не само на скалата, а на мястото изобщо. Правя и клипче, въртя се, катеря се отгоре на скалата.Изобщо правя се на мравка. А на картата, която ползвам, тази махала, откъдето бяха тримата братчеди я дават като… Карамунжлар. Къде е „Гаръмджалар“, както го произнасяше Гюлер, къде е „Карънджалар“, както би трябвало да е според моя речник на литературния турски, и къде – името на картата. А да не забравяме, официално от 1934 г. махалата се казва „Шевица“.