неделя, 21 ноември 2021 г.
Картичката от Алехандро
Вече завърнал се в България, картичката ме препращаше в един непознат, нов свят, който ме привличаше и така исках да отида там, в Перу и в Арекипа. Беше акварел, изобразяващ вътрешен двор на стара къща, а на мен много ми приличаше на наша двукатна възрожденска къща. А също и на къща от Източните Родопи от някоя затънтена махала.
След години прочетох романа „Леля Хулия и писачът“ на Марио Варгас Льоса. Льоса беше родом от същия този привлекателен и недостижим град Арекипа и по същия начин ми разкриваше един непознат, красив, богат свят, който картичката на Алехандро само загатваше във въображението ми.
Спомних си за картичката, когато научих, че през октомври, Френската Академия е получила кандидатурата на този същия Варгас Льоса за неин член, за фотьойл №18, овакантен от моя любим философ Мишел Сер, който си отиде преди две години. Френската Академия, знае се, е престижна институция, основана от кардинал Ришельо преди почти 400 години - през 1635 г. Противно на сатанизирания образ на кардинала, останал в нас от „Тримата мускетари“ на Дюма, Ришельо е бил голям радетел за развитие на френския език и на изкуствата. Имал е изключително богата библиотека, както и колекция от картини и статуи на най-известните художници на Ренесанса. Та за Академията - най-важната нейна мисия отколе, е да бди за чистотата и издигането на престижа на френския език и литература. И сега „безсмъртните“ академици са в голямо чудене – да приемат ли един такъв „Супер Марио“ – нобелов лауреат и на още куп световни награди лауреат, но който никога не е писал на френски, не живее и не смята да живее във Франция и освен това е вече на 85 години, при условие, че крайната възраст за приемане във Френската Академия, по регламент е 75 г.
"Да им имам проблемите“, ще кажете. Така си е – голям език – други проблеми. В онзиденшния дебат между двама уж учени политически мъже, не чух да се говори за езика – за българския ЕЗИК. Споменаха бегло за някакви книги, само като част от добре построена пиар-кампания. И толкоз. И сякаш за тези последните тридесетина години, езика ни – нашият език някак-си го сбутахме до нивото на битовизмите. Сритахме го в кьошето на ежедневието. По-точно позагуби се милеенето, радеенето за красотата и за висотата на този наш български език. Езикът, мисля си, е като стара, каменна къща. Буди в нас възхита, почуда и преклонение от тези, които са положили основите ѝ, от тези, които са я надграждали и поддържали, но и от нас се иска да правим същото. Да я поддържаме и изпълваме с живот. Една красива къща, оставена без грижи и в немара – започва да се руши докато един ден съвсем рухне. Източните Родопи са пълни с такива къщи, които вече са само спомен.
Какво ще реши Френската Академия за кандидатурата на Марио Варгас Льоса ще разберем на 25 ноември. Най-вероятно ще бъде приет за член.
А за мен картичката на Алехандро си остава скъп спомен от едно кратко приятелство и красив образ на едно място, на което не съм бил, но ми се е искало да бъда. Поне в мечтите си.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар