Как от водопада вода пада

Кметът на Голяма бара, голям кмет се бара – върви тежко, маха кметски ръце, а пред него припка чевръсто възрастен, сух човечец и носи стек с 12 кенчета бира, тукашното население обича много бира – даже знам точно коя марка предпочита да лочи – по пътечки и в канавки край пътя се виждат да се жълтеят смачканите празни тенекийки на тази марка, възрастният „шерп“, т.е.човечец, е симпатичен – говорих с него в един студен, дъждовен ден преди няколко дни – не е местния луд, а е по-скоро от тези пенкилери дето не ги свърта на едно място и предполагам, че тук в селото е „момче за всичко“, около седемдесетгодишно момче, изчаквам кмета пред старата чешма с надпис на арабско писмо, питам го знае ли какво пише, казва че не знае – може би старите хора, но къде са тези стари хора дето знаят, не ми казва, заприказваме се, подмятам му, че съм баир будала – от тази порода дето вместо да четат възвишени стихове на овцете, или да си претакат зелето в мазето три пъти на ден и да направят мусака на жена си, ходят като шугави из баирите и то точно там дето не ги сееш, кметът ме сканира с опитно, но благо око – един вид – ахъм, знам ви – такива серсеми съм ги виждал много тук, а на глас казва: „някаква жена се е оплакала в Министерството, че между двата водопада имало много боклуци (ейй, кога пък сме споменали и водопадите, че и „Скалния прозорец“ по-надолу по дерето – „водопад на съзнанието“ му викат на това писателите, кат ти текне ей тъй мисълта, и с дрон не можеш да я догониш), кмета в Кърджали ще ми даде един работник за десет дни да почисти по дерето“, абе то че има боклуци, му казвам, има, вярно е, казвай, ако трябват доброволци, да дойдем, му предлагам, „не бе, вика, той Кмета ще ми даде работник – той ще изчисти всичко – в смисъл работника, не кмета, амчи такова ни е населението“, НАСЕЛЕНИЕТО!, мхм, казвам – такова е и замълчавам от политкоректност, щото за „населението“ трябва да се говори „или добро, или нищо друго освен истината“, както е изръсил оня хилав спартанец, ама как се казваше, де да го знам, това е било преди 2500-2600 години, моа ли всичко да помня, може би е бил хилав и мъдър като тоз човечец със стекчето бирени кутии в ръце, щот и ние с жена ми и с приятели колко торбички с боклуци сме събирали – ей така по време на разходки, казвам му скромно аз, ама то само с торбички работата не се оправя, някъде има боклук за цял самосвал, „абе ще почистим, вика, ма глей ся е лошо времето – само да се оправи, та тая жена чак в Министерството се оплакала…то, хем имаме контейнери в селото, ама пак цапат и хвърлят, бе…“, аз, разбира се, премълчавам, че и ние, другото население с маникюрите и автоматичните перални в градовете, много цапаме – като пуснем да се пере само една полиестерна блузка, от нея се отделяли толкоз микрофибри, едни такива микро-пластмасови частици, казват че до 700 000 от една блуза – аре стига бе, толкова ли много, бамааму!, ама и тез пък от „Грийнпийс“ дали не прекаляват с нулите понякога, щот аз като учих в Университета имахме един преподавател по статистика, Батьов се казваше, той обичаше като те е изтормозил вече с тъпи въпроси на изпита, да ти вземе студентската книжка, да ти я зафучи някъде към вратата и ти я следиш с реещ се поглед къде ще кацне, като истински жерав на надеждата, та да хукнеш да си я гониш по пода, ама мисълта ми е друга, че тоз същият Батьов казваше – от мен да го знаете, вика - милион горе – милион долу, няма никакво значение, пък той, човека, врял и кипял в статистиката, та исках да ви намекна, че тез микрофибри само това чакали да си бухне някоя домакиня блузката в пералнята и ела да видиш, те оттам хуквали като изтървани по канализацията, тез микрофибри, и пак по каналния ред – цоп! - в реките, в деретата, в язовирите, в рибите, в Международния океан, а пък от рибите – хоп! - в устата на международното население, и ако го сметнеш по няколко десетки милиона домакини с блузки и перални (милион горе-милион – долу), абе мамата си джаса какво замърсяване на водите с пластмаса става, което даже десет работника от Кметството не биха могли да изчистят за десет дни, но това не означава, че дай ся пък ние да носим само памучни тениски, щото за една памучна тениска – ей тук ви е бедна фантазията - отивали 2700 литра вода, да бе – за отглеждането на памука за една само тениска, представяте ли си, аз с 2700 литра вода ще напълня цял басейн, като тоз на балдъзата, стига, докато го пълня от една тръба, да не изтича от две, както имаше едни тъпи задачи по математика, дет хич не ги обичах, но си нямате представа как ей така за кратко време си отиде и едно цяло море – от тези сладководните, заради едното напояване на узбекистанските памуци и заради памучните тениски на Европа си замина Аралско море, с всичките му там риби, водорасли, кораби и заментисиморскасирена, аз това море съм го учил още в 8-ми клас и си го имаше в моя атлас на Азия, тогава много обичах географията и Ленчето от първия чин до прозореца – ма това кои са десетте най-големи острова в света, най-големите водопади, най-големите езера и реки, помнех ги всички наизуст, пък и Нил, Амазонка с Укаяли, Аралско море, тъй че не си е работа и памучни блузки да носиш, но пък и да се цапа и по деретата и край водопадите с пластмасови бутилки и найлонови торбички съвсем не е според евроатлантическите ценности, и според Грета Тунберг, даже си мисля, че тези тук водопади – вече не ги броя колко станаха по дерето „Голяма бара“, те взеха да никнат като хотели по родното „Черно море, чакър-лака-де“, трябва сега като ги почисти тоз работник за десетте дни, да вземат, че да ги обявят за защитена местност всичките водопади чак до „Скалния прозорец“ и да идват тук други серсем-туристи като мен, дето нито могат да управляват Международния валутен фонд, нито пък да спасяват света от Путин, и като си седнат кротко, да чоплят семки, да четат Омар Хаям, и после две странички от „Инструкции за безсмъртие, или какво да правим ако все пак умрем“ и да гледат блажено как от водопада вода пада и става на вада…