Човекът с козите върви по моста. Бавно. Спира от време на време и се заглежда във водата. Нахлупил е бяла шапка, бяла като косите му. Исках да кажа като козите му. Но козите стоят в края и не пристъпват по клатещата се между небето и водата „пътека“. Една щипка философия ако поръсим на това място, трябва да кажем, че мостът е отношение. Нещо трето между други две неща. Когато единият бряг се казва „аз“, другия - „ти“, просваш един мост и става „ние“, нали. Съвсем различна е гледката – пейзаж без мост и същият пейзаж с мост. Мостът някак очовечава пейзажа. Има вече разказ между двата бряга. Случка. Любов…
Снимам човека с козите как върви по моста, отдалеч, от пътеката, която се спуска към него. Чак когато доближавам виждам козите и го питам дават ли мляко, за да завържа разговора отнякъде. Дават, вика, дават, правя си и сирене. Купих ги от Куклен. Галя козичките - те са толкова бели и чисти. Голямата има звънче, което съвсем нежно се обажда от време на време. Айде, кажи за красивия, каменен мост, който е бил на това място преди да направят язовирището. Ей там беше и сочи към едни скали на стотина метра от нас. Освен за каменния мост, и за това как бил взривен и какво му се е случило после на бомбаджията, за орнаментите по него, ми разказва и за онкологичното си заболяване, открито преди три години, за изчезналия си в Турция брат (мой набор), от когото няма ни вест, ни кост, вече не знам колко години, за негов приятел, който починал в Кърджали вчера, или оня ден…Говорът му е минорен, спокоен.
Повечето обикновени родопчани са такива – срещнеш го, напълно непознат, и след десет минути вече знаеш половината му живот. Някакви невидими мостове се спускат между хората в този край и неусетно тръгваш по тях, вървиш, вървиш и уж напред вървиш, а се усещаш, че си тръгнал назад, към това което е било или ти се е искало да бъде…
Няма коментари:
Публикуване на коментар