Първо мислехме да поканим само Руслан, Игор и още едно момиченце у дома и там Калоян да им посвири на арфа. Като отидохме при децата обаче, се оказа, че има и други желаещи за такова интригуващо преживяване. Трябваше да правя няколко курса с колата от църквата в Гледка до вкъщи и обратно. Тогава взех великото решение – да докараме арфата тук, и на двора пред църквата, да направим импровизиран концерт. А пък и без това беше вече обяд и цялата украинска група обядваше, та да задействаме първия вариант трябваше да ги чакаме– абе не ставаше.
Речено – сторено. Айде пак до вкъщи – та и ние обядвахме, че арфистът беше огладнял като свирач на туба. И така – сваляне на крачетата на арфата, опаковане в калъфа, приготвяне на партитурите – дали тези, или пък онези, кратка репетиция – изобщо - подготовка – да не мислите, че е лесно да се организира импровизиран концерт. Тц! Той импровизиран, импровизиран, ама пак си е концерт – не е шега работа. То и без това, животът им, на украинчетата, не е бил лек през последните месеци, та остава и ние да ги мъчим с неорганизирани работи.
Пристигаме, носим арфата, избираме подходящо място – на слънце ли, на сянка ли, в нацъфтелия двор. Оказва се, че сме забравили крачетата, и други неща бяхме забравили, но какво да се прави – нали всичко е импровизирано. Събират се децата, даже и една-две майки и те идват. Нашият музикант е готов и започваме. Обявявам началото, казвам две приказки за Родопите, за Орфей и т.н. и арфата запява. В програмата: Хендел, Бернар Андре и някакви други композитори дето и аз не им помня имената, но и една вариация върху „Дилмано-Дилберо“ от Юлияна Тошкова, и за финал, разбира се – собствената композиция на Калоян, която все още е безименна. Настроението е чудесно, спокойно, времето слънчево, децата гледат, слушат, пият червена лимонада, а Русланчо от Одеса, стои неотлъчно до арфата и от време на време наднича в резонаторните дупки да види откъде идва звукът и къде се провира вятъра, та сякаш и той свири. Публиката е от едно 5-6-месечно бебе, до кротка и с много благо изражение женица – поне на 70-75 години. Катя я заговори – казвала се Зинаида, от Запорожието. После си правим снимки – с тези, които искат. Някои идват, после тръгват нанякъде, после пак се връщат. Импровизация. Хубаво ни е. И птичките по дърветата над нас, когато засвири арфата, и те сякаш взеха да се надпяват по-въодушевено.
На раздяла бяхме поканени от децата, ако искаме да дойдем надвечер пак до църквата, на двора, да поиграем на криеница…
Няма коментари:
Публикуване на коментар