Средна Арда, водопада, скалите и всичко останало

Да вървиш пеш по ж.п.линия е грандиозно преживяване. Сигурно заради онези определения за успоредните прави дето сме учили в началното училище. Ако две успоредни прави са ж.п. линии, то все някога по тях може и да премине влак, успоредно на линиите. Но вълнуващото е по-скоро друго - усещането за въображаемо сливане на двете линии някъде напред, напред. Или пък назад, назад…Нали се сещате - най-широко е там където си в момента, а напред и назад линиите се стесняват в пространството. Това не ви ли напомня за времето – момента, в който живеем е истинският, голям, широк момент на живота. Около нас е широко, в този миг. Назад е миналото, което толкова се стеснява, колкото пό е минало, че вече не го помним, а напред е т.н. бъдеще, което също е необозримо и мътно. Та крача си аз по ж.п.линията, минавам първия, после втория тунел, правя снимки, клипчета на лъщящите на излизане от тунела линии и светлинката в края му, така възпявана от социолози, демагози, политолози и други хора дето ги мързи да садят картофи. Срещам един кантонер с оранжева жилетка и с брадва в ръка. Заприказваме се за малко, той ми препоръчва да снимам водопада и се разминаваме всеки в своята си посока. Яза „Студен Кладенец“ ми е отдясно, а отляво са само скали. За времето казах ли? Значи, при едни пътни бележки винаги трябва да се споменава времето, онова – метеорологичното. Тази събота то е мартенско. Знам че това е достатъчно, но да добавя – облачно е, с прогнози за лек дъждец, но тук при ж.п.линията не вали. Капеше в тунелите – едри големи капки или направо си течеше, но навън беше не много студено и облачно – идеален ден за лов на пейзажи. И за баирбудалясване.

И ето - стигам до спирката на Средна Арда и зяпвам по водопада. Абе шумен и впечатляващ водопад – един такъв тъничък и елегантен, висок и напет като буен и самонадеян левент. Вадя всичко, с което може да се снима и почвам да снимам и да се радвам, като малко дете пред нови играчки. Голямо снимане падна, ся, няма какво да се лъжем. То тъй ли не се въртях, па инак ли, па прикляках като Ансел Адамс ( туй е един прочут фотограф, ама вие може и да не сте го чували), па вдигах апарата нависоко, па после ниско до земята. Мани-мани. Добре че мен не ме снима някой в този момент - щеше да е голям майтап. Но важното е, че си дадох сметка – абе това комбинацията от скали с ниши, водопад, ж.п.релси и ширнала се голяма вода от другата страна, събрани на едно място, си е рядка и чудна магия. Направо лекарство, което лекува всичко. От всички тези красоти, нишите са най-стари – те са си там от хилядолетия. С изключение на една, която е дялана в по-ново време от един наш пещерняк и колорит – тя се познава лесно по светлия цвят в скалата. Ж.п. линията пък е от малко повече от 90 години – вече и тя може да мине за стара, а язът „Студен кладенец е най-новата добавка в пейзажа – едва от 64 години. Водопадът пък е сезонен – ту го има през есенно-пролетния период, ту го няма - през лятото. Както много неща в живота, дето уж ги има, пък ги няма. Абе мистерии.

Но както може би се досещате, аз не идвам тук за пръв път и целта ми съвсем не е само снимането на този чудодеен пейзаж край спирка Средна Арда. Тайната ми мисия е да разузная терена и да проуча местонахождението на една пещера, затулена нейде из скалните масиви нагоре. Вървя още малко по линията, след ж.п.спирката и от далеч ме вижда едро овчарско куче. Тръгва към мен с лай, но като вижда че не само не спирам, но и взимам два едри камъка, се стъписва и даже спира да лае, учудено. То щом от мен се стъписва, какво ли ще е пък ако види вълк, но това между нас да си остане. Скоро оставям линията и хващам нагоре по ясно очертана пътека. Ходене, драпане, потене и ето ме - стигам до първия скален венец, като преди това съм прекосил широката полоса на сипей от едри камъни. Между тях виждам интересни на цвят камъни, но нали не разбирам, само ги подритвам и се пуля. Още на тръгване от Звезделина, един човечец като разбра в коя посока съм тръгнал да скиторя, ме попита учудено – мчи къде ти е чука. Явно тук често идват търсачи на полускъпоценни камъни и търсят най-красивия камък на света. Шетайки в подножието на внушителния скален венец, виждам тънките стъбла на дръвчета, целите с белези по кората. Белези като от нокти, или от зъби – загадка. Снимам ги и не преставам да се чудя от какво животно може да са.

И ето – след малко стигам до затулена в скалите пещера. Входа е прикрит от капинаци, но все пак има място за промушване. Навлизам вътре и виждам, че пещерата не е дълбока, но е разделена от нещо като колона точно в средата. Отдалеч като я гледаш – все едно че виждаш очите на голям звяр. Освен тази колона, друго забележително не видях. Пещерата е може би около десетина метра дълбока и явно не е тази, която търсех. Продължавам нататък. Пред мен се откриват все нови и нови гледки и скали. Отсреща се вижда величествената „Юмрук скала“, царството на лешоядите.

Погледа не ме слуша - типично при такива гледки. Спирам, снимам, посядам, после веднага пак ставам – мира не ти дават тези гледки, ей. Край величествените скали, намирам сгушени първите цъфнали цветчета – лисичина, съсънки, а на една висока скала се е разжълтяла чудна туфа на скален игловръх – aurinia.

Е – досещате се, че другата пещера не я намерих и взех да се връщам, макар и с неохота. Знаех че съм близо до нея, но вече усещах и умора. На някои места ми се искаше да седна и поне три дни само да гледам, да гледам, да гледам. На връщане минах покрай гроб на почитан мюсюлманин. Беше ограден с каменна ограда – почти квадратна, без никаква врата. А оградата беше перфектна – никъде нищо не стърчеше, никъде не кривваше – ей така само от редени камъни, без спойка – от любимите ми огради, дето съм ги възпял и в стихотворението „Напътствие за подреждане на камъни“. Само от единия край – явно откъм главата на покойника и отвън оградата, стърчи висока, двойно разклонена хвойна. Спускам се пак към ж.п. линията, но не пропускам да погледна същият водопад но откъм високото, от горната му страна. Гледката е водопръскаща и красива по различен начин.

Пак обратния път – по линията. И пак среща със същият кантонер. Тоз път той завинтваше огромните гайки на релсите. Пак се спрях при него и си поговорихме по надълго и широко. Той знаеше за пещерите – тази дето беше с колоната по средата се казвала „Дирекли ин“, а за другата, според него съм бил съвсем близо до нея. Тя била на около 400 – 500 метра от първата. Оградения гроб – теке, бил на Гъдър баба, а някога там имало и селище – „Гъдълар“ се казвало. Не го питах за името му, но се оказа, че бил 67-ми набор и бил учил в някогашното училище “Митко Палаузов“, а сега – „Климент Охридски“. Поприказвахме и за камънаците – наистина тук идвали редовно мераклии да си търсят полускъпоценни камъни и някои той ги знаеше даже по име, но сега не ги бил виждал отдавна да идват. И за някогашните селища ми разказа - дето са били на сегашното дъно на язовира. Едното село било много голямо и даже си имало затвор, когато още в Кърджали е нямало затвор. Разделихме се и аз му обещах, че пак ще дойда по тези места, да търся пак онази пещера, дето не можах да намеря. А може и нещо друго да намеря – знае ли човек.