сряда, 19 август 2026 г.

Улияници и улеи

Улияници. В процеса на редакторската работа по първия ми роман „Уроборос“, редакторът ми Виктор Самуилов, ме попита откъде съм взел думата „улияници“, която съм употребил в текста и дали изворът е достоверен. „Улиянец“ е стара дума за кошер, има я в многотомната енциклопедия „История на България“, но днес е забравена дума. Подобна има в много от славянските езици – „ул“(пол.), „улей“(рус.),“улик/вулик“ (укр.), „улиште“ (срб) и т.н.

Такава съпоставка направих, докато четях „Сивите пчели“ („Серые пчелы“, на украински - „Сiрi бджоли“) на украинския писател Андрей Курков. В него той пише за отчуждението, както и за това как тече „нормалния“ живот на обикновения човек по време на война. В т.нар. „сива зона“, пространството между позициите на украинската армия и тези на подкрепяните от Русия сепаратисти, се намира село, в което са останали само двама жители – Сергеич и Пашка, всички останали са избягали. В селото няма ток, няма магазин, няма средства за комуникации. Единият живее на улица „Ленин“, другият на съседната „Шевченко“ и преди войната са били врагове, но поради обстоятелствата са принудени да си общуват.

Романът е издаден първо на руски. Пчелите са своеобразен герой в повествованието, но и метафоричен образ. В тази сива зона, всичко е сиво, даже хората, а сякаш и човечността. Главният герой не иска да допусне войната да „попие в него“, да взема страна и отначало даже не знае кои са „нашите“ и „вашите“. С идването на пролетта, Сергеич решава да премести улияниците си от тази „ничия зона“, за да не би медът, който ще дадат пчелите му, да бъде с вкус на война. Натоварва шестте си кошера и тръгва за Крим при познат пчелар татарин, който се оказва че от две години е безследно изчезнал, а скоро се разбира и че е убит.

Великолепен роман, за „малкия“ човек и пчелите, роман, който е преведен на почти всички европейски езици, а както разбирам, скоро ще бъде издаден и на български от „Колибри“.

петък, 7 август 2026 г.

Tempora pessima sunt...

Tempora pessima sunt – „Времената са лоши“, това е писал още в началото на 12 век (към 1120-30 година) някой си Бернар дьо Клюни в своята поема De contemptu mundi („За презрението към света“). Разбира се, че е бил монах и разбира се, че е писал за скорошното идване на Страшния съд, поради греховните нрави – виното, парите, жените(sic), грешните епископи и свещеници в Църквата, лъжесвидетелстването и т.н.

Това е преди девет века.

Но слушайки и четейки за жестокостите, които ни заливат всекидневно - убитото момиче от Хасково миналата година, жертвите в Петрохан, грозните събития тези дни в Банско, и особено това в Пловдив, разбираме, че и днес времената са лоши и винаги са били лоши. И не – днешните поколения не са по-лоши от предишните – същите (гадове) са като нас и като тези преди нас и като другите много, много преди нас. Само пейзажите и подробностите са различни.