Камна на нафту

      Когато пишех писма на баща ми и майка ми от чужди страни – уточнявам - хартиени писма, ръкописно надраскани, а не с „таймс ню роман” - от онези писма дето се слагат в пликове и се пускат в едни жълти кутии – и им разказвах къде съм бил и какво съм видял, винаги го правех с чувството, че съм обикалял, гледал и слушал всичко и заради тях. Навсякъде където пътувах попивах култура – музеи, катедрали, концерти, и си казвах: „ех, да можех да доведа и майка и татко да видят това”. Заричах се – или по-скоро мечтаех, как един ден ще ги кача на самолета и ще ги водя да видят чудесии из Европата. Не можах да ги заведа никъде – нямах такава възможност, но чувствах в мен да гнезди някаква гузност, някакво безсилие и съжаление.

      Това трябва да е заложено в нас – да ни изпълва желанието, хубавите места, които посещаваме, хубавите преживявания, които ни се случват да искаме да ги съпреживяваме с най-близките.

      Родителите ми така и никога не посетиха „западна” държава. Единственото им, останало в родовата памет, легендарно, съвместно пътуване беше до Братислава – и то не културна екскурзия, не – а за купуване на нафтова печка. Цялото им пътуване със семейната лимузина „Москвич-408” трябва да е траело не повече от 7-8 дни, но цял живот после те разказваха и преразказваха една или друга случка от това преживяване на живота им. Пак повтарям - то не беше хайлазосване по други страни, просто ей така, а беше нещо, на което днес биха му казали бизнес-пътуване. Като се върнаха изговаряха със загадъчна нотка в гласа митични имена на градове – Тимишоара, Сегед, и особено Сехешфехервар и други разни такива, които на мен ми звучаха като Дамаск от приказките на Шехерезада. Действително, донесоха красива „камна на нафту” – нафтова печка, светло-бежова, отпред с прозорче за да се вижда пламъка – тогава това трябва да е било направо последен писък при нафтовите печки, защото нашите, българските бяха все тъмнокафяви, без никакво прозорче и на всичкото отгоре не се намираха лесно, а трябваше да се чака доста и да имаш връзки.

      Тази печка работеше дълги години безупречно, а днес стои като ненужен, стар паметник на едно пътуване. Като символ на едно изстинало вече семейно огнище, на един отминал, несъществуващ строй дори. Като се замисля, нищо от онази 1976 (или 77-ма) и годините след това не е вече същото – няма ги майка и татко, няма москвичи, няма нафтови печки и никой не се отоплява с нафта. Няма социализъм, а Чехословакия се разглоби на принципа на кофпомпата – нали знаете - учихме, че кофпомпата се състои от кофа и помпа... А двете Германии, с двата Берлина пък се оказа, че били една и съща страна и било задължително да се обединят (на нас пък точно един „берлински договор” кой знае защо не ни позволи да се обединим преди много години, и оттам промени цялата ни история, но това е друга тема). Тогавашния „жизнь” няма нищо общо със сегашния ни „life”. Но онази „камна на нафту” стои в празния апартамент и навява тъга. Ги дьо Мопасан има разказ със заглавие „Стари вещи”. В него възрастна, самотна жена  описва в писмо до своя приятелка как понякога се качва в „стаята със старите вещи” на тавана, гледа ненужните вехтории разхвърляни там и се отдава на спомени с часове. От предмет на предмет тя изживява наново случки от миналото, с близки, скъпи хора и от това й става по-хубаво и не чувства самотата така остро. Тя никога не е пътувала надалеч и си живее в своя затънтен район. Същата тема от разказа Мопасан включва и в известния си роман „Един живот”.

      Озовавал съм се и в други домове, в които стопаните са напуснали вече този свят и усещането винаги е особено – сякаш по мебелите, по невзрачни наглед предмети са полепнали частици от техния живот – невидими, микроскопични частици, но се долавят. Вещи, мълчаливи спътници на „един живот” в радостни и тъжни мигове, вещи, които са добили в течение на годините персонификация, своя собствена индивидуалност едва ли не.

      Ако някой някога ми беше казал, че една нафтова печка, пък била тя и чехословашка и с прозорче, може да ме натъжи един ден, едва ли щях да му повярвам. Та нали това е само купчина ламарини, дявол да го вземе. Купчина ламарини, обаче всеки път щом я видя, сърцето ми се разтърсва като стар автобус „Икарус” по павирана улица и се сещам за студена зимна вечер, в която сме събрани цялото семейство около четирикракия телевизор „Средец”, който с достойнство ни просветлява какво се случва „по света и у нас”, ако, разбира се, има ток. И ни е хубаво защото сме заедно и усещаме присъствието си, усещаме онези невидими нишки, които ни свързват, дори когато просто мълчим и гледаме пламъчето през прозорчето на чехословашката камна, донесена с „Москвич” през половин Европа.