За гуглата на дядо, Гоголя и Гугъля

Дядо ми си имал хубава кожена гугла. Бил си свикнал с нея и си я носел га трябва и не трябва, ама по едно време какво го ощипало и той решил да става ауропеец та отишъл до съседния Одрин, да си купува нова капа. Влязъл той в един лъскав магазин на центъра, избрал си една интересна шапка, мерил я, оглеждал се и тъкмо да я взема, магазинерът му подшушнал дискретно: "Господине, тази шапка е дамска." "Нека е дамска- троснал се дядо - нали ми отива"...Прибрал се той, върви по улицата напето с новата шапка като султан, срещат го познати и му викат, че шапката е дамска, но той едва ги удостоява с поглед и мислейки, че му завиждат пак отвръща: "нека е дамска". Току пред къщи го среща негов аратлик от махлата и съученик: "Абре, Душка, тая шапка е женска, бре!" - му вика. "Бреййй, мамка му, не думай, бре. Всички ми викат дамска е, дамска е, ма как един не ми каза, че е женска"!

Съседите на дядо – белогвардейски емигранти, много се смяли на случката и му казали, че била достойна за перото на Гогол. Дядо не бил чувал за Гогол. Имал няколко книги от Вазов, книга с гръцки митове от неговия баща и биографията на Хр.Ботев. В предговора на тази биография се цитирали думите на един от министрите на просвещението след Освобождението - Георги Живков, който като приел веднъж Захари Стоянов в своя кабинет го мъмрил така - "Каква книга си написал ти за Ботийова, бре? Мигар ние не знаем какъв (вагабонтин) беше той". Та за Гогол не бил чувал, но пък бил чувал за Ла Мериката, щото вече имало от неговото градче няколко гурбетчии в онази далечна, далечна, страна ли било, царство ли, континент ли, кой го дявол знаел какво било. Той разбира се, не знаел, че горе-долу по същото време, когато той си купил дамската шапка, точно там - в Ла Мериката, двама математици си стояли по домашному, хапвали си курабийки, говорели си за техните си математически работи и изведнъж, ей така, както си говорели, решили да дадат име на едно голямо - много голямо число. Ама много голямо туй число, бе - бреййй, тц-тц... И защо се сетили точно за това число, да ги питаш, ама на, сетили се и това е... И то било числото 10 на степен 100. Или иначе казано, единица със сто нули отзад. Не, той дядо изобщо не подозирал, че може да има такова число, ама то и тези математици само теоретически знаели, че го има. Та тези двамата безделници, пардон математици, си наумили да изчакат кой първи ще влезе при тях и първата дума, която изговори - така ще кръстят числото - онова дето имало сто нули отзад.

 Речено - сторено. Първо при тях влязло племенничето на единият от математиците, което било има-няма 6-7, айде, най-много 8-годишно. То се огледало, зърнало двамата пройдохи, зарадвало им се и изстреляло... "гугол", "гугъл", или нещо гукащоподобно, без да знае, че така става кръстник на нещо мнооого голямо. Двамата числолюбци плеснали с ръце, прегърнали се и заподскачали в кръг, сякаш някой им засвирил "Хей, Сузана, за мен ти не тъжи". Едва ли детето било чувало за гуглата на дядо, макар децата да чуват и знаят понякога за неща, дето ние - възрастните и не подозираме, че някъде, някога ги е имало. А може и в предишен живот това детенце да е живяло някъде в Русия и да е познавало Гогол, или поне някоя гувернантка да му е правила сладкиши с гогол-могол. Човешки работи - знае ли се кое с кое, как е свързано.
            Та днес , както си седя и се рея в “световната мрежа”, се чудя защо имам усещането, че понякога в нея има и мъртви души. Чудя се и още нещо и ви задавам и на вас гатанка - онези момчета, от Ла Мериката дето измислиха световната търсачка "Гугъл", те всъщност на какво са я кръстили -
           А. На гуглата на дядо;
           Б. На писателя Гогол;
           В. На онова число, дето било толкова голямо, че нито звездите, че даже и пишещите в България не били толкова много.

           Който се затруднява да провери  в "Гугъл". Или да прочете Гогол. Или да ме пита за гуглата на дядо. Все някъде ще го има отговора...