Моята стая - тази Венеция

Всички се бяхме юрнали да доказваме светът колко е жалък. Тоест малък. И даже човекът репетираше скоро да става бог. Ръкомахаше, говореше, показваше темерутщина почти като всевишен.
Но едно невидимо, микроскопично нещо вирна глава, реши да си поиграе с нас "богчетата" и да ни затвори между четири стени. Или по-точно да ни прати на пътуване из нашите огромни и непознати стаи. Тези, в които живуркаме всеки ден, всеки час. Милиони хора по света бяха принудени със седмици и месеци да пътешестват, да разглеждат забележителностите само на своите обиталища. Стаите ни се превърнаха във Венеции и Барселони.

Корица на книгата на Ксавие дьо Местр "Пътешествие из моята стая", с акварел на Маги Моние от 1930 г.

Ксавие дьо Местр пише "Пътешествие из моята стая" ("Voyage autour de ma chambre") без да си е имал хал хабер какво ще се случи след 226 години. Без да е имал идеята, че целият глобален, бърз свят, свят на удивителни постижения и бързи средства за придвижване, уж толкова лесно достъпен, може да се свие отново само между четири стени и то за месеци.
Това закачливо и остроумно произведение е писано през 1794 г. по време на 42-дневния арест на дьо Местр, след като е наказан за участие в дуел.
Още тогава той го е прозрял - не е лошо, хич даже не е лошо това, да се свиеш, да бъдеш арестант, поне за известно време, в една стая. Така ще научиш толкова неща за себе си. А и за другите. За същността човешка. За "душичката" и за "звяра" във всеки един от нас. Повече дори отколкото като си навън. С маска.

Ето крачиш, обикаляш "клетката" си, откривателски настроен. Турист у дома си. Първо тръгваш смело на север, блъсваш се в изтърбушения фотьойл и си припомняш хубавите моменти когато си се разкисвал в него пред камината. Добре, де - пред духалката. После свиваш на запад, край петното от вино на стената. Още едно кривване и си пред прозореца. Прозореца на въздишките. Въздишаш и поглеждаш навън. Виж ти! Че то имало интересна гледка! Някак, като италианска ти се струва. Забелязваш за пръв път и врабчетата, които се карат като венециански гондолиери на парапета на терасата.
На следващият ден от пътуването откриваш, че имаш Китайска стена у дома. Пълна със списания, рекламни брошури и разни джунджурии. Дори ти хрумва, че няма да е лошо да издухаш праха от някои етажерки. Да махнеш паяжините по ъглите. Че няма да е лошо да прочетеш една, а защо не и цели две книги.
Оказва се, че във всяка стая можеш да откриеш Америка - кеф ти Северна, кеф ти Южна, кеф ти някаква друга.
Да направиш едно, две, три околостайни пътешествия. Да откриеш считаният за отдавна изгубен твой бежов чорап. Някъде по пътя да срещнеш представителка на враждебно настроено племе, която и с маска и без маска все си изглежда свирепа като недоспал абориген.
И после - уморен от дългото пътуване да седнеш кротко пред чиния спагети. Да си пуснеш музика. Защо не изпълнение на...Ксавие дьо Местр. Не, не писателя, а прочутият арфист, който всъщност му е роднина - от родословието на брат му Жозеф.
Абе голяма авантюра си е да се впуснеш в опознаване на своята стая.
Пробвайте и ще бъдете изненадани от тази уж банална туристическа дестинация. Венеция ли? Че една стая е къде-къде по-интересна.