"Човек-Родопи-човек прим"

Когато направиш 180 снимки после ти е лесно да скалъпиш разказ за преживяванията си и не се налага да се тупаш по главата и да се мъчиш да изкопаеш някое впечатление, дето си го забравил. То става съчинение по картинка, или по-точно по много картинки.

Венци ми звъни рано сутринта – имахме идея да седнем в някое кафене и да се видим. Вместо това чувам как с трепетен глас ми съобщава, че „дай по-добре да идем до Ненково, там ще разгледаме едни ниши, после ще се видим с други видни скалолазци и скалолазки от други краища на бегето, ще изкачим други скали и ще видим изобщо много интереснотии”. И аз „давам”, с едната дума.

Родопски лиман

Никой не е по-голям от сянката си през зимата

Потегляме според уговорката, като взимаме и Катя, и Коко, за по-интересно.

Летим по завоите и си говорим за скали и места, където още не сме били, но искаме да бъдем. Отдаваме се на блаженството да съзерцаваме бягащите край нас картини, вместо да се оставим да ни оборят невесели мисли. Малко преди хижа „Боровица”, която сега е издигната в ранг на хотел, на един завой, спираме да направим снимки на замръзналата вода под нас. Язовирът е доста изтóчен, и от пътя се вижда красив завой с малко, почти изцяло замръзнала вода и с красиви пясъчни брегове – истински родопски лиман. Насреща се издигат скалите на „Патмос”, на които съм бил преди може би десет години за последно.

Магарета, сено, хора...

Снимаме, снимаме и не можем да се спрем – сякаш за пръв път сме на това място. Магията на Родопите е и това – независимо колко пъти си бил на дадено място – всеки път наслагваш отгоре, всеки път, това, което виждаш е над очакванията. Родопите носят винаги принадена стойност за сетивата. Ако чичо Маркс беше дошъл по тези места сигурно щеше да сътвори първо: „човек-Родопи-човек прим” и после другите глупости за парите и стоката. На километър и нещо преди Ненково застигаме мъж и жена, които съпровождат две магарета натоварени със сено. От магаретата се виждат само задниците - отзад, и главите – отпред – толкова са натоварени, и ние, след като ги подминаваме, спираме и ги снимаме без да ни мигне окото. Такива гледки могат да бъдат видени само тук в Родопите. Магарета, сено, хора вървящи пеша с километри. 

Продължаваме нататък, оставяме колата отсам въжения мост и тръгваме по моста. Както съм казвал и преди – Източните Родопи са „страната на въжените мостове”. Не знам дали някой ги е броил, но въжените мостове са най-малко 30 в тази част на планината и всички са уникални. Всеки си е със свой характер, облик, магия. Един  с един не си приличат, както не си приличат и мелодиите, които ветровете свирят на техните арфи. Веднъж минали моста се озоваваме в друго време. Или по-точно в безвремие. Става чудо! Всички сетива се включват за да дърпат множество струни, които зазвъняват в душата на пътника. Попаднали сме на място със стари каменни къщи, с тесни, калдъръмени улици, без понятие за асфалт. Много от къщите са с каменни плочи, или тикли, както им викат, вместо с керемиди. Тук, сред застоя на времето, единственото нещо, което е в движение е душата. Тръгваме по тесните улички. Мирише на тор защото уличките са обилно наторени и трябва да внимаваме да не настъпим миризмата. Тук-там пробягват котки, мучат крави, кукуригат петли. Магаретата са тихи – те само наблюдават света и размишляват дали няма все пак световна конспирация срещу тях. 

Давам си сметка, че за някои хора, това място трябва да е краят на света, но за други – началото. Достъпът до Ненково е само по въжения мост. После виждаме как една лека кола преминава през силно намалялата река Боровица и стига до селото. Това ми се вижда малко екстремно за обикновен автомобил, но неволята учи. Чувстваме се като деца попаднали в непозната приказка – Катя е намерила някакъв клатушкащ се камък и се люлее на него като танцуващ дервиш с жълто яке, Коко гони ненковски котки, а ние с Венци се чудим кое по-напред да снимаме. Хора почти не се виждат. По някое време хващаме уличка, която ни извежда към скалите над селото. Там сме видели издълбани ниши. Намираме ги, снимаме ги и пак се връщаме към селото. От високото виждаме как мъжът и жената с двете магарета със сеното, кривват към брода,  по който колите пресичат реката и не след дълго са вече в селото.Чак после се запитах, ама тези хора не си ли намокриха краката при преминаването, но само махнах с ръка - може би местните хора водата не ги мокри. А беше студено – слънцето отдавна се беше затулило зад навъсени облаци – явно на него Дядо Коледа не му беше донесъл подарък.

Ненково -- другото име на безвремие

Селото няма вид на очакващо Нова година. Нищо не подсказва коя дата сме сега. В някакъв момент само се чу гръм на пиратки, което ме подсети, че все пак сме в България, малко преди Нова година, когато хората дават израз на радостта си чрез силен шум и гърмежи. Или по-точно изпитват радост (да не кажа злорадство) от причиняването на силни, безцелни гърмежи. Пак се гмуркаме в безвремието на Ненково. Снимаме дворове, разрушени къщи, телета, котки. Безвремието полепнало по къщите и уличките, можем криво-ляво да запечатаме в снимки, но движението на душата – няма как да стане. Срещаме една жена с ботуши, която обаче не иска да я снимаме защото не била облечена добре. И ние не я снимаме – тя нещо се суетеше край стара къща с полусъборена дървена стълба, която пазела духа на баща ú. 

Джамията си има нов говорител...

Къща на математик - кръг, триъгълник, права

До нея е друга видна къща с чардак с две арки. Разбираме, че това е джамията. Влизаме в двора, Венци се качва на чардака като ходжа и аз му правя снимки. Връщаме се към моста. Пътьом се покачвам на стълбичката на малкото минаре, което прилича на ракета на детска площадка. Джамията е отделена от минарето с поне 100 метра. Минаваме пак по моста и когато вече сме стигнали отсреща виждаме, че всъщност не сме посетили други ниши, които са разположени по долу. Хайде – пак обратно без да се замислим – не може то така безотговорно да се пропускат ниши – това на нищо не прилича. Венци вижда чуден скален прозорец и съответно си правим фотосесии – аз на него и той на мен. Катя бере шипки и незнайно откъде е намерила и дрян, и е откършила две пръчки за сурвачки. Аз снимам открояващият се не много далеч от нас стар, гърбав мост. И за него времето, а и движението са спрели – просто никой и нищо не минават вече по него и той изглежда тъжен и самотен като родопски старец. Междувременно в това безвремие установяваме, че няма и никакви мобилни мрежи. Ужас! Или кеф! 

Преди да преминем пак по моста към колата, изчаквам едно унило, кафяво куче да премине моста. Ех, явно и на него Дядо Коледа не му е донесъл това, което си е поръчало. Съдба!

Качваме се отново в колата заредени с много принадена стойност за сетивата.