Да погалим Миналото зад ухото

Колкото повече се отдалечаваме от раждането ни, толкова повече трупаме минало. Лично, поколенческо, национално... Мъгляво, сиво, неясно. Даваме ли си сметка или не, дали пъдим редовно мухите на забравата от него или не – миналото ни е с нас. Дори в нас. Личното ни минало - това са най-често прашасали снимки, писма или дневници от едно-две поколения назад, старинни предмети, книги. Сигурен съм на всеки се е налагало да подрежда такива „вехтории“, в шкафове или в семейната библиотека и често да въздиша отегчено: „Уф, какво да ги правя тези неща. Кой ли ден ще ги изхвърля?“ Трудно е да решим на момента кое от подобни „архиви“ е ценно, и кое е просто боклук. Как да се разделяме с ненужното "минало" край нас, или как да станем успешни "архивари" у дома, си е изкуство. Има и книги по темата, като тази на чаровната японка Мари Кондо - "Магията на подреждането" (изд."Бард", 2016), която с японска педантичност обяснява как да пресяваме ценното от ненужното в битовото ни пространство.
В Париж също знаят, че е изкуство и си имат Висше училище за древни ръкописи (École nationale des chartes). То е супер престижно и подготвя специалисти именно в областта на откриването, реставрирането и спасяване на ръкописи, рисунки и други артефакти. Бих искал да съм учил в него, но не мога да се върна назад и да си променя пътеките довели ме до това, което съм.
У нас, на миналото сякаш много-много не му обръщаме внимание. Тупаме се по гърдите за онова „славното минало“, с царете и патриарсите, с победите и завоеванията, и в никакъв случай не бихме дали някой да ни го вземе, но за другото, „малкото“, нашето лично минало от чекмеджетата, меко казано, не ни дреме. Държим се лошо с него, сбутваме го по прашните кьошета, не говорим на подрастващите за него и го забравяме. То ни отвръща със същото и също ни забравя. Самите ние се забравяме.
Но има хора - има - които мислят за това как да спасят точно това - "малкото" - семейно, или на малките общности минало. Това са хора ентусиасти и нека да си го кажем - филантропи, отдадени на каузата, че никое материално културно богатство не трябва да бъде затрито. Карат ни да мислим, че дори шепата банални снимки на "малкия" музикант, от сбутано градче на оня край на света - в Източните Родопи, имат световно значение.

Това си мислех, когато попаднах на сайта "Endangered Archives Programme". Програмата работи от 2004 г. и е поддържана от британската "Фондация Аркадия", съвместно с най-голямата библиотека в света - "Британската библиотека". Досега с нейна помощ, са сканирани над 7 млн.единици снимков материал и записани 25 хиляди звукови файла от цял свят, които са достъпни безплатно на сайта. Фондацията е подкрепила над 400 проекта в 90 страни по света. Този жест ми напомня за друг филантроп от началото на 20 в.-французина Алберт Кан, който на свои разноски изпращаше фотографи по цял свят за да "запечатват" живота на "малките" хора и по този начин хората и народите да се опознават и да се сближават. Благодарение на него имаме ценни автохромни снимки от Мелник и района на София от 1913 и 1918 г.,  но това е отделна тема.
В сайта на Програмата можеш да потънеш с дни и буквално да се изгубиш, като мен.  Има материали за всеки изследовател - ислямски ръкописи от 18 в. от Суматра, будистки ръкописи върху палмови листа от Бирма, педантично написаните мемоари на бесарабския българин Иван Щерев или архива на родоначалника на украинската литература Тарас Шевченко.

Арменско момиче от Хасково, в традиционна носия, 1944 г.

Особено близки са ми архивните единици от проектите на британската фондация осъществени в България, последният, от които е от 2013 г., и е фокусиран върху културата на българските малцинствени групи от началото на 20 в. докъм 90-те години. 4867 снимки показващи живота и културата на помаци от Родопите, арменци, турци, католици, протестанти, каракачани от Сливенско, староверци от Силистренско, и власи са издирени, сканирани и публикувани по този проект.

Снимка от архива на универсалния музикант и мой съсед Ахмед Юсменов (Шанко) със съпругата си, 1969 г.

Постановка на "Вражалец" от "Естраден театър за турското население", Кърджали,  1971 г.

Голяма част от снимките на пръв поглед са банални - портрети или семейни снимки на хора, които позират със сериозни лица. Но има и много снимки от театрални представления или концерти. Всички те носят емоционален заряд, отпечатъка на своята епоха. А между тях има и истински открития. Снимки, които разказват цели истории. Като тази на каракачанското семейство в двора на Рилския манастир.

Каракачанско семейство, 1958 г.

И като се замисли човек, че всички тези десетки хиляди снимки, документи и звукови записи биха изчезнали завинаги за човечеството. Защото да трупаш минало не е толкова трудно - трудното е да го съхраниш и да го предадеш на грядущите поколения.

Театрална група от влашката общност в р.Дунав, Белене, 70-те

И сега във времената на карантини, изолации и психози всякакви, какво по-хубаво от това да се поровим в своите архиви или в архивите на екзотични народности и групи хора и да обърнем повече внимание на миналото, да го избършем от прахта, да поговорим с него и за него, и да го погалим зад ухото. Така се прави с тези, които обичаме.


(Сватба на баба ми Иванка с дядо ми Дончо, фотограф неизвестен, ок.1928-1929 г.; останалите снимки са от сайта "Endangered Archives Programme")