Съквартиранти

          Когато живеех в братска Франция, съквартиранти ми бяха двама поляци и един румънец. Поляците, освен че танцуваха всеки ден мазурка, обичаха и да пийват. Отидат си за Коледа в Полша и всеки се връщаше с по един куфар с водка, после за Великден – с още един куфар, през лятната ваканция още един... И да не си помислите, че куфарите бяха от малките – не, не, най-нормални мъжки куфари, във всеки от които спокойно си влизаха 25 бутилки „Житная”, „Виборова” и „Зубровка”. В общи линии купоните протичаха по един и същ сценарий. Първо поляците най-невинно приготвяха по три тави с картофи с лук във фурната, след което казваха дружно „сматшниего”. Аз първия път бях нащрек, дали това не значи „дай да го смачкаме” или „да го пречукаме”, но после се успокоих като разбрах, че било „добър апетит”. След картофите, бавно и полека изпивахме по една бутилка водка на човек, отваряхме широко прозорците и започвахме да ревем с пълни гърла „Лили Марлен”, а ако ни оставяха завършвахме с „Разцветали яблони и груши”, като реверанс към общото ни соц-минало. Обикновено, обаче, не ни оставяха и първо съседите започваха да ни се карат на мърморещ френски, а после идваха ченгетата – също френско мърморящи и ни се заканваха, че ако не сме започнели следващия път с „Марсилезата”, или поне със „Сюр льо пон д`Авиньон”, сме щели да завършим в изтрезвителното. Националистите му с националисти. Сутрините аз най-редовно си търсех очилата в стаята на някой от поляците, без да имам най-бегла представа как са се озовали там. Пак през тези същите сутрини откривахме колко много общи мръсни думи имаме в двата езика. Големи сладури бяха тези поляци, макар и да не обичаха Лех Валенса. Аз пък винаги им се чудех, защото след жабока Кърмит, честно казано, аз най-много си обичах Желю Желев .

Румънецът рядко участваше в нашите купони. Той беше подозрителен тип и си пиеше сам с телевизора. Първите неща, които ни се похвали, че си е купил, бяха автоматично ножче и газов спрей. После си поръча по каталог устройство за подслушване, което майките използвали за да следят кога бебетата им  ще се събудят, и накрая се сдоби с бинокъл за наблюдение при мъгла. Най - редовно монтираше устройството за подслушване в тоалетната и ни следеше кога влизаме и излизаме от там и какво правим вътре, но бързо му свикнахме. Много ни беше чудно защо го правеше,  тъй като от тоалетната се чуват общо взето еднообразни звуци, а и никой от нас не си говореше сам. Около 7-8 пъти ме караше да му разказвам за „българския чадър”, а той ми се отблагодаряваше, с историята как лично участвал в свалянето на Чаушеску, понеже точно в деня на арестуването му бил в магазин за хляб, където един домнул с бомбе си изпуснал 100 леи, а пък той се навел и му ги подал. Разбира се румънецът твърдеше, че точно този домнул бил голям шеф от „Секуритате”, ама кой знае дали не ни будалкаше.

Между другото не си мислете, че сме си губили времето. Не! След 5-6 месеца с лекции и изпити, поляците се уредиха на стаж да продават сладолед, а пък аз изкарах курсовете за икебана със зелен фасул. Е, да си призная, за кратко се хванах и с едно гадже от Мозамбик, но скоро я зарязах от патриотични подбуди, тъй като тя така и не се научи да казва „чичковите червенотиквеничковчета”.

Славни времена бяха – имахме усещането, че спомагаме за обединението на Европа, особено когато крадяхме португалски презервативи от френските улични автомати, пълнехме ги с немска бира и ги изливахме в нашите български или полски гърла за борба с махмурлука сутрин.

Накрая като се разделяхме с моите съквартиранти, със сълзи на очи си пожелахме един ден да се срещнем като равноправно накиснати в общата Европейска баня. Поляците ми оставиха две бутилки водка, три кила картофи и една касетка с мазурки, а румънеца ми остави адреса си и една своя снимка от казармата.

Единственото лошо нещо беше, че оттогава намразих мазурката, водката и всякакви апаратури за подслушване.

Ама то пък не може всичко да е идеално, нали?