Преплитания на езици

            В течение на цялата 1980 г, когато бях в 9-ти клас, изгубихме Жо Дасен, Висоцки и Ленън. Трима представители на три големи култури. Моята учителка Мадам Кириловà в часовете по френски, на огромен ролков касетофон ни пускаше „Кафенето на трите гълъба” на Дасен и ни го превеждаше. На нас ни беше скучновато, защото песента не беше „дискотечна”. В часовете по руски не ни пускаха Висоцки – учехме само класици. За Ленън – също ме съмнява да са го превеждали в час. Тогава всеки випуск на ЕСПУ имаше пет класа – задължително една руска паралелка, една английска и останалите бяха неезикови. Най-отракани бяха тези от „английската”, останалите минавахме общо взето за задръстени. В онези времена английският беше почнал вече да се превръща в lingua franca-световен работен език. Аз слушах радио „Москва” на френски заради произношението и ходех редовно в „руската” книжарница да си купувам книги и речници на чужди езици. По нейните рафтове се преплитаха множество езици. Днес тази книжарница е офис на „Дружеството на приятелите на САЩ” – което си е вид приемственост, дето се вика.

Замислих се над фразата, че човек е толкова пъти човек, колкото езика знае и мога да кажа, че съм само частично съгласен с нея. Чуждият език сам по себе си не би имал голяма стойност за индивида, ако същият този индивид няма възможност или не знае как да го използва. Много е важно да знаеш как и за какво да го използваш –в противен случай езика е дребно украшение – нещо като бенка или трапчинка на бузите.

Преди няколко месеца попаднах за четири дни сред мои колеги от над двадесет страни – освен сходната ни работа и проблеми, за мен беше много интересно да наблюдавам езиковите връзки и общуване между хората. Извън официалния работен език – английския, виждах как се създават множество малки групички, които си преплитаха езиците. Колегите от бившите юго-републики си говореха оживено на сръбски, макар до скоро да са били врагове със Сърбия. Представителите на Балтийските републики на обядите винаги сядаха с украинския колега и разговора се водеше, естествено, на руски. А съм чувал, че балтийците мразят руския и всичко руско. Холандците – надути и със самочувствие си говореха ту с англичаните на английски, ту с немците и австрийците на немски. Наблюдавах ги и ми беше интересно. Мислех си – какво се е променило след падането на Стената? Като гледам още се делим на Запад и на Изток – в общуване, в поведение, в мислене. Дори вътре в Еропейския съюз сякаш още има една невидима Стена, един вододел между страните. Една йерархия. Йерархия, която съществува и при езиците – днешният човек с амбиции не може да гради кариера, без да поназнайва поне два езика измежду трите „велики” – английски, немски, френски. И най-вече първия. Освен тях може да знаеш пет други – те не се броят. Те са „втора категория”. На това май му се викаше „неоколониализъм”. Колонизиране чрез икономика, финанси и език.

За нас българите доскоро се ширеше мита, че видите ли сме много надарени в овладяването на чужди езици. Това са глупости, разбира се. Не мисля че сме по-надарени от която и да е друга нация – просто има съответни нагласи и много стереотипи. Едно е ясно, че българският все повече се превръща в „език на бедните” в България – без чужд език ще пасеш патките, освен ако не си политик или в сивата икономика.

Елиас Канети беше писал в автобиографичната си книга „Спасеният език”, че в началото на ХХ век в Русе всеки ден можело да се чуят до 7-8 езика на улицата. При такава среда е нормално да знаеш поне 2-3 езика освен родния. И това са били все езици – забележете - на комшиите. Днес на езика се гледа като на инвестиция – като условие sine qua non за получаването на one way ticket за излитане от страната, или поне за намиране на бакшишоносна работа в София, като най-, ама най-песимистичен вариант. Затова крепнат училищата със засилено изучаване на езици – измежду онези трите споменати по-горе, което естествено е свързано с разхлабено изучаване на другите науки. И не знаем езиците на съседите си. Масово се изучават западни езици и затова с нашите съседи са налага да се разбираме на някой от тях. Иска ми са да вярвам, че това лека-полека ще се променя, и тук, в нашето си кьоше ще се опознаваме все повече. Ще си опознаваме културите, а не цените на олиото и праха за пране в магазините. И то на нашите си езици.

Ха, дано, ама надали! Както отвърнала циганката в онзи виц, когато в първата брачна нощ Манго прошепнал колебливо: „дано да си девствена”.

И все пак...

С големия турски поет и доскорошен колумнист на вестник ”Хюрриет”, Йоздемир Индже се запознахме на някаква писателска среща във Варна. Говорехме си цяла вечер на френски - той беше учил и живял няколко години в Париж. Подари ми наскоро излязлата си на български „Книга от пепел” в превод на преводачката Кадрие Джесур и с предговор от Любомир Левчев. На гърба на стихосбирката пишеше, че превежда от гръцки, френски и арабски. Когато след няколко месеца му написах писмо по електронната поща и го помолих да ми препоръча турски поети, които евентуално да потърся в превод и да прочета, защото не познавам добре турската поезия, той ми отговори: „Прочетете Сеферис, Янис Рицос, Кавафис!”

Хм, преплитане на езици и на култури, нали!