Бял хляб

“Бял хляб” е палиндром. Палиндромът е нещо като бял хляб – можеш да го режеш – демек четеш – от която си страна искаш, и пак ще е същото. Та тук ще нахвърля няколко думи за хляба и хлебарниците. Само няколко.

Не знам дали някой от вас се е замислял колко занаяти изчезнаха само за последните двадесетина години. Не че е нещо фатално, не – напротив, това е съвсем нормално за човешкото развитие някои професии да изчезват и да се появяват на тяхно място нови, по-модерни. Е, едва ли на някой му липсва човеколюбивата и енциклопедична професия „партиен секретар”, макар че може да има и такива, но не може да не изпитаме лека носталгия когато си спомним, че вече няма чантаджии, сарачи, часовникари и почти са на изчезване шивачите – онези истинските, с шивашкия метър на врата и с кутийката карфици под ръка, способни да сътворят шедьовър на висшата балканска мода само от едно нищо и никакво парче плат. То и магазини за платове няма вече, но хайде, това ще го преглътнем – нали целия китайски народ работи за да ни облича. Аз обаче много съжалявам за изчезването на един друг вид магазини – хлебарските магазини. В махалата непосредствено до живописния квартал „Боровец” където израснах, дълги години хляба на масата се свързваше с името на леля Веса Хлебарката. Вярно че прозвището е малко двусмислено, но нямаше как да я наречем иначе, тъй като тя беше неизменната продавачка на хляб в кварталната хлебарница на улица „Климент Охридски” в продължение на над двадесет години. Сигурен съм, че мнозина от по-големите още помнят онзи с нищо несравним дъх на прясно опечен хляб, който се носеше надалеч край всеки магазин за хляб. Помня и как се редяхме на опашка в очакване да пристигне прясно изпечения хляб. Последните години, преди съвсем да я закрият, онази махленска хлебарница я бяха набутали в едно съвсем тясно гаражче, с малко отворче като амбразура, на една от вътрешните улички на квартала. И така тайно и полека хлебарниците изчезнаха от нашия живот. Днес хлябът е смушкан на едно-две рафтчета в бакалските магазини и в големите вериги и то затворен в найлонови торбички. Хлябът е унизен. Няма хлебарници, няма го прастария дъх на прясно опечен хляб, който ти връща радостта от живота. Няма го изкуството да правиш истински, дъхав, хубав, вкусен, със засмяна препечена кора хляб и веднага да го изложиш на витрината за продан. Има хляб без мирис, хляб в найлонови торбички, залепени с тиксо на всичкото отгоре, като канцеларски материал.

Хлебарница в Загреб (сн.Девора Джамбова)

Когато идват мои гости от Франция много неща им правят впечатление, но знам със сигурност кои две неща задължително ще ме попитат и съм подготвен за въпросите им – защо има толкова много некролози разлепени на всевъзможни места по градовете и защо нямаме магазини само за хляб. На първия отговарям криво-ляво, че сме на първо място в Европейския съюз по отдаването на почит към мъртвите, че три пъти в годината имаме „Задушница”, че много държим на това да не би комшиите да ни упрекнат, че сме забравили своите починали близки и нищо не правим за да напомним на целокупното гражданство, че видиш ли са изминали 17 години и 9 месеца от смъртта на баба еди-коя-си и 26 години и три месеца от смъртта на дядо еди-кой-си. Но за хлебарниците, уж съм подготвен, уж тръгвам да отговарям, казвам: „защото...” и млъквам. Напъвам се да дам някакъв смислен, разумен отговор, връщам се назад в историята, в народопсихологията на българина, на турчина, на арменеца живели задружно по нашите земи и не мога да дам отговор. Защо нямаме хлебарници? Магазини отредени само за негово величество Хляба. Хлебарници, в които да се продават пет или десет вида хляб и други тестени изделия прясно изпечени рано сутринта. Вярно, имаме „баничарници” над път и под път. Но баничката, ще ме прощавате, не е толкова „голяма” колкото хляба. Нямам нищо против баничките и баничарите – това също си е изкуство, оценяме го ежедневно. Но тази йерархия народа я е показал ясно чрез обидните сравнения – „еди какво си е като баница”, „като кифла” и т.н. Да сте чули някой някога да използва сравнение, че нещо е грозно, разпарчосано, в недобър вид „като хляб”.

Дали това значи, че нямаме култура на хляба. Може би това значи, щом за месото има отделни магазини, за цигари и алкохол – също, както и за зарзават, а за хляб – не.

И като съм се сетил за поговорката „panem et circences”, и като съм се сетил, че сме в криза, си казвам – абе то нито хляба ни хляб, нито цирка ни...ааа, не! – всъщност цирка в държавата си го бива. Че какво му е на цирка…