сряда, 29 октомври 2014 г.

Страната на въжените мостове

На какво ви прилича един въжен мост? Може би въжетата наподобяват на струните на лира, а мостът е самия митичен инструмент? Някои могат да го свържат с цирковото изкуство – въжета, клатушкания, страх и емоции при преминаване. А не е ли той един обърнат каменен мост– при него дъгата е отгоре - обратна на дъгата на старите мостове, чиито дъги са във водата. Друго оригинално виждане е дал Хуан Миро в картината си озаглавена точно така – „Въжен мост”.
Хуан Миро, "Въжен мост", 1964 г

Въженият мост е измислен много, много отдавна, толкова отдавна, че дори и по телевизията няма да ви кажат кога. Първите му предци са били падналите напряко през рекичките лиани в топлия и влажен климат на Юга. Въжени мостове има там, където релефа е планински и където има вода и теснини, препречващи пътищата и пътеките. Като стъпи на въжен мост, човек се чувства между небето и земята, почти птица – над него въздух и под него въздух. Самите вибрации сякаш ни карат да мислим, че това е нещо живо, нещо което общува с нас. Мостът е предизвикателство за този, който го строи и свобода за този, който го ползва. Вгледайте се – всеки въжен мост си има собствена физиономия, свой отделен чар, неразделен и допълващ околните пейзажи. Замисляли ли сте си колко въжени мостове има в нашия край. Тридесет, четиридесет...Когато минавах преди 4 години по моста над река Боровица край с. Ненково, определено изпитвах страх, че ще се продъня всеки момент. Чувствах се като Индиана Джоунс в някой от неговите смразяващи дъха приключения. Такова чувство не може да се изпита на бетонен или каменен мост. Истинският мост е този – който скача, клати се, люлее се от вятъра, скърца, липсват му дъски. Още нещо характерно за нашите въжени съоръжения – те нямат имена. Това не са мостовете над Сена, или пражките мостове над Вълтава. Там всеки си е с име, има си място в картата на града и в туристическите маршрути, има си история. Не, нашите свързват най-често някое село с по-главен път или с близкия селищен център и са безименни. Няма ги дори на най-подробните карти. И точно това ги прави по-интересни, по-неочаквани.


Страната на въжените мостове



Представете си екскурзия с маршрут по най-красивите въжени мостове по нашия край. Невероятно! Коя ли туристическа агенция ще се сети да го предложи. Едно време помня имаше такава тъпа реклама : „Елате в страната на Малборо”. Но я си представете: „Елате в страната на въжените мостове” как би звучала в днешния свят на бетон и алуминий. Снимал съм многократно въжени мостове, но снимките са малко като предатели на живата действителност. Те дават само най-бегла представа за истинската красота. Преди няколко години тръгнахме с приятели от края на „Бентонита” и все по ж.п.линията, стигнахме до моста за с.Лисиците, над язовир Студен кладенец – според някои - най-големият въжен мост у нас, след Дунав мост. Аз носех отпред - в „кенгуру”-то -  3-4-месечния ми син. Заедно с нас беше и една французойка. Тя се изтрепа да ми благодари, че съм я докарал на такова място. Защото била в депресия. И гледката с моста ú подействала като мантра. Или като антидепресант, казано по модерному. Не искаше да си тръгва.
Всеки мост си има своите спомени, случки. Някой срещнал любовта, друг паднал пиян, трети хванал ей-й-й-й-й-й-такъв шаран на този или онзи въжен мост.
Иво Андрич беше казал, че мостовете са по-свети от храмовете, и че единствено те не се строят за задоволяване на маниакални амбиции.  Това не са айфелови кули, небостъргачи, или други архитектурни изгъзици, целящи да бият световен рекорд по височина, дължина или просто по тъпотия. Мостовете са нужни – може би на 1000 души на ден, може би на  пет души. Но са нужни.
В края на краищата въжените мостове са нужни и като изящество и поезия. Поезия свързваща душите на два бряга.
А колко много поезия има в Родопите. Страната на въжените мостове.

Няма коментари:

Публикуване на коментар