„Mistiçu”

Питали ли сте се къде пикаят уличните музиканти? И аз не се бях питал, до момента в който, разхождайки се по стръмните улички на лисабонския квартал „Алфама”, не видях случайно някакъв чернокож да пикае край един дувар посред бял ден. Оказа се – това го разбрах по-късно, че той е един от музикантите от етно-рок групата от Кабо Верде „Mistiçu”. Видях инструментите, разположени  в единия край на площадка с чудесен панорамен изглед към широкото устие на река „Тежу” долу в ниското, място много оживено от туристи от всякакви националности.

Любувах се на гледката, на къщичките набити сякаш една в друга, почти без да се виждат тесните улички между тях, любувах се на пъстрата тълпа хора, блуждаещи край мен – лятно облечени, с натроение, красиви, безгрижни. Снимах стария музикант – с бяла коса, намръщен – даже направо сърдит и с цигара в уста, която не сваляше докато не изгори докрай, после лапваше друга, почти без да пуши. Колорит създаваха и чернокожите улични търговци, които предлагаха в движение разни висулки и дрънкулки, досущ като онези под Айфеловата кула в Париж, дето продават сувенирни кулички.

После засвири група „Mistiçu”. Първо се появи китариста. Той си дрънкаше нещо, с изключен усилвател – сякаш си припомняше някаква забравена мелодия или соло. След това на перкусиите седна… да този същият набит чернокож, който преди 10-15 минути бях забелязал небрежно прикрит до стената да се облекчава. Потупа няколко пъти по конгата (или голяма тарамбука), намести си столчето, огледа се. Сложи си слънчеви очила. После до него седна и барабанист. И така лека-полека групата се сформира. Отнякъде се появи един върлинест симпатяга с яркозелена тениска, взе нещо като маракас и започна да танцува още с първите звуци на песента. Музиката беше омагьосваща, караща те да спреш, дори и да не искаш. Ние уж искахме да продължим надолу по безкрайния лабиринт  на „Алфама”, но не можехме, краката ни не ни слушаха. Солото на китарата бягаше като дива антилопа из непознати, но красиви степи на възприятията. Гледахме танцуващата върлина, как непринудено мести крака и енергично отмерва ритъма с дрънкалката в ръка, как минаващи край него също правят танцови стъпки в ритъма на кабоверденската морна. Страхотия! Минаваха прегърнати двойки, минаваха азиатци с фотоапарати, минаваха възрастни групички от по 4-5 души, минаваха самотни млади жени с плавни походки и увереност в красотата си. Имаше всякакви – и всички потопени в музиката. Музика която фиксира миговете и ги прави необикновени, вълшебни. 

„Mistiçu”.

Мистерия!