"З" като Загреб

           В 3,40 ч. сутринта  потегляме с Катя. С „форда”. Предния ден съм заредил резервоара догоре.

          Минавам по магистралите – първо „Марица”, после „Тракия”. Спокойно се пътува – на някои места има мъгла, после ръмеше и така пристигаме в София към 6,30. Вземаме Анелия Гешева, според  уговорката – от бул.”България”, близо до кръстовището с „Т.Каблешков”. Аз я помня с дълга коса и слаба, а сега е променена – не сме  се виждали от 2006 г., както тя ще си спомни, защото помнела като слон – така казва. Аз слон не съм виждал как помни, но явно ще е нещо подобно. То не че и аз не съм променен, де. То това си е свойство на нещата – да се променят. Скалите, дето са скали и те се променят, морето дето е море – и то се променя, та какво остава за нас - едни буболечки с мания за величие.

          Всъщност знаем малко един за друг, но достатъчно. Аз знам, че е добра поетеса и готин човек. Това стига.

          След около час минаваме границата на „Калотина”. А минаването на всяка граница си е тръпка - други хора, език, салтанати. Едно време какво са знаели, когато е нямало толкова граници и чужди езици. Една мила митничарка ни пита рутинно за къде пътуваме. Аз отвръщам за Загреб. Какво ще правите там? Ами на писателска среща. След което следва въпросът: „писатели ли сте?” „Ми така казват”, отвръщам.

          

          В Сърбия веднага поемаме по магистрала или магистралата ни поема. Тя е току-що открита официално – буквално дни преди да тръгнем. Настилката е великолепна и с добре уредени места за почивка – „одморишта”, каквито по нашите бързоходни пътища не се сещам да има.

          Вече е светло. От Ниш се прехвърляме на магистралата за Белград.

          Анелия още с качването е предложила, когато се уморя да ме смени на волана и аз кой знае защо ѝ имам доверие. Знам че е добра поетеса и това е достатъчно – значи е човек, който не може да те подведе.

          По целия път си говорим или слушаме музика. Форда е комфортен и стабилен на пътя, но има и много добра музикална уредба, с чуден звук. Песните съм ги подбирал такива, каквито ми харесват на мен - френски, английски, руски. Свалил съм и две-три хърватски, едната от които, на легендарните "Парни валяк". Естествено имам и български - песни на Гриша Трифонов, на "Иванът", една-две мои. 
          На средата на пътя до Белград се сменяме. Анелия кара добре – уверено. Казва че е имала „форд” преди време – служебен. На мен ми е първия „форд” – преди имах „волво”. Фордът е бил легендарна марка за дълъг период от време през 20 век, но сега, в последните години се появиха други легенди. Колите те са като градските легенди – едни идват, други се забравят.

          През самия Белград пътя е малко кофти, но Анелия се справя блестящо с всички отбивки, които нарочно са направени за да объркат пътуващия, особено ако е и чужденец. После пак сме на магистрала – до границата с Хърватия.

          Времето е чудно – слънчево и сухо, почти през цяла Сърбия. Преди град Шид, т.е. границата – аз пак сядам на кормилото – или може би малко след това. Границите ги минаваме неусетно. Само подаваме личните карти и изобщо не слизаме от колата. Така трябва да е било и по време на Римската империя, когато е бил всъщност първият Европейски съюз.

          На всички „путарини” и „цестарини” – това са пунктовете за пътна такса, плащам с моята карта – така е по-лесно, макар че Анелия е взела аванс от читалище „Д-р Петър Берон - 1926”, което е главният подбудител на този литературен мост София-Загреб. Та затова не съм обменил никаква валута – защо да си играя с обмяна като имам карта. От сърбо-хърватската граница до Загреб си е пак голяма отсечка – към 300 км – все на запад. В Хърватия вече се е заоблачило, но е сухо и се кара приятно.

          В столицата пристигаме надвечер – около 4-4,30 ч. местно време, което е с 1 час назад от нашето. В колата звучи "Бог да пази Юга" на легендарната група "Иванът" с Христо Караславов и ние сме южно подкефени. Вече е почти тъмно, и в Загреб е час-пик, но задръстванията не са чак толкова задръстени като софийските.

          Благодарение на навигационната система на Катя няма проблеми с намирането на ул.”Петринска”,71 – там е нашия хотел „Астория”. Преди влизането в града, Рашко Иванов обясняваше на Анелия по телефона къде да свърнем от магистралата, пък после къде наляво и къде надясно – разбира се нищо не запомнихме – това да не е село само с две улици и един хан.

Рашко ни очаква пред хотела. Той е председател на „Националната общност на българите в Хърватия” и е нашия домакин. Запознаваме се, сваляме багажите, настаняваме се. Хотелът е разкошен – 4 звезди, с лукс, който не те заслепява, не те смачква, а те гали и създава уют. Това ще ми е много важно, че след повече от 1100 километра, дори и слязъл от колата, всяка клетчица ще ми трепери известно време, все едно че още пътувам.

          Докато стане време за вечеря, Рашко ни кани да се разположим удобно на чай в лоби-бара – за отпускане и да ни запознае с програмата. Преди това съм отишъл да паркирам „форди” отзад – на паркинга на хотела, където се влиза през метална автоматична врата, която се отваря с картата от стаята. Аз съм взел картата и след паркирането направо отидох в лоби-бара, а Катя остана горе. Мислех че тя скоро ще слезе, но се забави. Когато накрая слезе се оказа, че стояла на тъмно – то като влезеш, отначало в стаята всичко светва и работи, но ако не сложиш картата в устройството, явно след няколко минути електричеството се изключва. Хотелски му работи.

          Когато и тя слезе си направихме няколко снимки на масата и после минахме в ресторанта да вечеряме.

          Водим приятен разговор с Рашко – за българското малцинство, за Хърватия, за него самия. Оказа се че той е на 77 години, а изглежда на много по-малко. Спокоен, достолепен, предразполагащ. Пристигнал бил в Загреб през 1968 г. – преди 51 години при своя леля. И останал. Българското малцинство си е наистина малцинство – според последното преброяване (2014-2015) като българи се определили 350 души в цялата страна. А общо в Хърватия са регистрирани 22 малцинства.

          Междувременно сервитьорката ни е донесла салатите и основното ястие. Тя е нисичка, руса, много пъргава и любезна. Не е някаква красавица, но има чар. Следващите две вечери все тя ще ни обслужва и ще ни стане много симпатична със своята любезност и предразполагаща усмивка.

          Рашко ни поръчва хубаво червено вино от местен сорт - „Плавац”. Първо пита за друга реколта, но се оказва, че го нямат и ни сервират това - от 2016 г.  Хърватите имат разкошни вина, както ще се убедим и в следващите дни. Плътни, много ароматни - най-добрите им лозарски райони, както разбираме, са по Адриатическото крайбрежие.

          Изобщо вечерята е обилна, вкусна и ни отпуска, след като цял ден не сме яли нормално.

Отначало мислехме след вечеря да излезем на разходка (Рашко още при посрещането, много предвидливо ни е дал карти на центъра на Загреб), но след като се нахранихме почувствахме такава умора, че вече не ни се ходеше никъде. Мисля че още в 21-21 и нещо бяхме по леглата, или поне аз. За другите не  мога да твърдя.

          На другия ден, след хубавата закуска – то имаше от пиле мляко и се чудиш от кое по-напред да опиташ – тримата излизаме накратка разходка по центъра на Загреб. Кратка защото в 10,45 ще дойдат да ни вземат от хотела. Представянето ни е определено за 12 ч. на обяд. Тук така ги правели представянията и много се чудели как може ние да ги правим вечер. Така обяснили на Анелия. И все пак, нали в делничен ден, по обед, хората са на работа, или обядват. А и не можеш да се отпуснеш да пийнеш нещо дето отваря приказка и прави разговорите неформални, защото трябва да се връщаш пак на работа. Абе чудна работа.

          Разглеждаме централния площад, катедралата, правим си снимки. Загреб се подготвя за Коледните празници. На площада всичко кипеше да украсява, да подготвя къщичките за Коледния базар. Преди години Коледния базар в центъра на Загреб бил обявен за най-добрия базар в Европа.

          Като се връщаме във фоайето ни заговаря слабичка жена с къса коса. Това е Диана Гласнова – журналист и краевед, после ще разберем, че тя е и главен редактор на списанието издавано от Общността на българите в Хърватия – „Родна реч”.

          Изчакваме да дойде и Рашко и петимата тръгваме към мястото на представянето.

„Клубът на книжовника”(Klub književnika) е наистина на пъпа на Загреб – в една красива сграда на централния площад „Бан Йелачич”(Trg Bana Jelačića),№7. Качваме се и там вече ни очакват -преводачката Ксения Банович е първата, с която се запознаваме. После идва и председателя на Дружеството на хърватските книжовници – Джуро Видмарович.

          За Ксения знам още от представянето на Захари Карабашлиев в Кърджали. Тя е превеждала Вера Мутафчиева – „Случаят Джем” и „Алкивиад Велики”. Още и Алек Попов, Георги Господинов, Емил Андреев, Владимир Зарев. Преди две или три години получи награда за превод в България – на клуб „Перото”. Тя е много мила млада жена, усмихната и чаровна. Преподава в Загребския университет специалност „Българистика”, към Факултета по славянски филологии. Казва че в тази катедра имало тридесетина студенти-българици.

          Над главите ни е копието на „Башчанската плоча” на глаголица - на видно място в кабинета на председателя. Това е един от най-старите паметници на глаголица – оригиналът е намерен на остров Кърк в Адриатическо море.

          Става време да идем вече в залата където ще е представянето. Преди да се преместим, надписвам един „Гъделичкар” и го подарявам на Ксения.

          Отваряме и бонбониерата, която носим още от Кърджали и я слагаме в залата – за почерпка на всички гости.

          В самата зала поздравяваме дошлите още с влизането. Там се запознаваме и с актрисата, която ще чете нашите текстове – Урша.

          На масата сядаме петима – Диана Гласнова - тя ще замести професор Марияна Биелич, която е превела стиховете на Анелия, но не може да присъства, до Диана е самата Анелия, после Ксения, аз и актрисата – до прозореца.

          Председателят Джуро открива с няколко думи. След което Ксения ме представя – откъде съм, колко книги, заглавия и т.н., питат ме да кажа малко повече за наградата в Бургас – от „Солени ветрове”. Аз съм забравил, че бях обявен за „консул на гларусите” по сутрешните часове, след като лудеехме с акордеон, китари, тарамбуки и много вино. Обяснявам нещо за бардфестовете у нас и за срещата в Бургас, като първо благодаря на организаторите, за чудесния литературен мост и всичко останало.

          Актрисата до мен започва да чете. „Портокаловото дърво”.  Чете много изразително и с чувство. На мен ми е много интересно да слушам защото познавам и текста и мога да сравнявам думите. „Портокал” е „наранча” на хърватски, а „фригидна фрау” си е „фригидна фрау”.

          После минава на втория разказ – „Палимпсест”. Всичко минава отново пред очите ми за смъртта на татко. За циганчетата, за блок „Плутон”, за носенето на тялото в одеалото до петия етаж. Това за мен си беше своеобразно почитане на годишнината от смъртта на татко, още повече че той беше роден на 21-ви ноември, а събитието се случва на 26-ти ноември.

Откъсът свършва дотам – преди героят да отиде при пияния лекар да търси акта за смъртта на баща си. Аплодисменти.

          Всичко  се повтаря и с Анелия – Диана я представя, после ú дават думата и актрисата Урша чете пет нейни стихотворения. Много емоционално, както и разказите преди това. Анелия пожелава да прочете и свое стихотворение на български, което е много добра хрумка – да се чуе българското звучене.

          И горе-долу с това срещата приключва.

          Някои си взимат бонбони от бонбониерата. После се снимаме с Ксения и с Урша.

Минаваме в съседната зала – тя е за приеми явно. Там ще бъде обядът. Едната стена е цялата с рафтове пълни с книги, които обаче ще се окажат бутафорни – само за декор. Нищо – това не пречи после да си направя цяла фотосесия пред тази стена. Катя ме снима.

          По едно време излизаме на терасата с Анелия – тя нали е пушачка и с Катя, да разгледаме гледката отгоре към централния площад и да си направим снимки. От терасата като на длан се разстила целия площад „Бан Йелачич” със статуята на самия бан, който е национален герой в Хърватия.

          По време на обяда разговаряме за езика, за историята, за литературата. Питам ги има ли в хърватския език турцизми. Те категорично ми отвръщат че няма. Най-много имало германизми – явно следствие от дългото им съществуване в рамките на Австро-унгарската империя, а преди това в Монархията на Хабсбургите. После обаче ще се убедя, че това с турцизмите не е точно така – имат си ги, но може би не осъзнават че са турцизми, а и не са чак толкова много като в българския. Защото какво са „боя”, „кат”, „соба”. Диана добавя, че романът „Време разделно” на Дончев няма как да бъде разбран в Хърватия, точно заради турцизмите. Единствено в района на Дубровник, казва тя, в местното наречие използвали повече турцизми. Аз добавям че сигурно и като проблематика трудно ще разберат посочения роман и тя се съгласява. Затова и няма интерес да бъде преведен и издаден в Хърватия, въпреки гостуването на самия Дончев тук и после многократните му ръчкания да го преведат.

          След обилния, царски обяд, Рашко ни повежда на обещаната разходка из центъра на Загреб. Вече е почнало да се здрачава, но ние сме се наслаждавали на спокойствието и на хубавите разговори, без да мислим за светлината.

          Тръгваме първо към голямата готическа катедрала на хълма „Каптол”. Разглеждаме отстрани два декоративни елемента, които са сложени за сравнение – да се види как влияят атмосферните условия на захабяването им – за 90 години от монтирането им, са станали направо неузнаваеми. Влизаме вътре. Катедралата е огромна, както отвън, с двете високи кули, издигнати в периода 1880 – 1906 г., така и вътре. Тя е типична готическа католическа катедрала – в интериора няма стенописи, като в нашите православни църкви, а множество статуи на Христос и на Дева Мария. На цяла стена вдясно от входа има величествен надпис на глаголица, датиращ от 1941 г. в чест на 1300 години от покръстването на хърватите. В катедралата има орган над входа и си представям каква чудна акустика изпълва вътрешността на храма когато свири.

          Излизаме и се насочваме надолу от хълма към пазара. Вече почти се мръква и катедралата е осветена с прожектори, които й придават още по-голяма красота. Пазарният площад е празен по това време, а Рашко живо ни препоръчва утре сутрин да дойдем и да го видим, когато всички продавачи на плодове и зеленчуци са подредили сергиите си. Продължаваме нататък – вече съвсем се е мръкнало. Минаваме край цветарски павилиони, шарении и стигаме не след дълго до Народния им театър. На хърватски „театър” е „казалище” – интересна, стара дума, а не като нашата, която си е чуждица. Рашко ни пояснява, че архитектите са същите, които са построили десетина години по-късно и сградата на Народния театър „Иван Вазов" в София. Това са разбира се, Хелмер и Фелнер – виенски архитекти. И наистина, сградата на казалището удивително прилича на нашия театър, само дето не е червена.

          По някое време изгубваме Катя и Рашко от поглед. След малко се появяват с по една фуния с печени кестени. Те влезли в театъра – там се виждаха много хора и камери – била и президентката на Хърватия. Имало поклонение пред тялото на някакъв известен филмов продуцент, а освен това девойки в носии раздавали фунии с кестени. Малко по-нататък Рашко ни качва на един син трамвай – те в Загреб всичките са сини – и след три-четири спирки слизаме до една кръгла сграда с колонади. Това била бивша джамия, а сега – изложбена зала, наричала се Мещровичев павилион – Meštrovićev paviljon. Но това Рашко не ни го казва, а го разбирам после като се ровя в нето вече у нас.

          Наблизо е седалището на Националната общност на българите в Хърватия, на която общност е председател Рашко Иванов – нашия гид. Точно там ни води.

          Качваме се по стълбището. Той отключва и маха алармата. Влизаме в голям офис от поне 3-4 просторни стаи. По стените са окачени афиши от минали събития и стъклени плакети. Но най-напред се забелязва портрет на Левски. После виждам плакет, който е копие доколкото разбирам от барелеф поставен в памет на епископ Йосип Щросмайер – издателят на „Български народни песни” на братя Миладинови. До него е стъклен плакет в чест на първата българска симфония, написана от Маестро Георги Атанасов преди сто години точно тук, в Загреб.

          Виждаме броеве от списанието, което общността издава – „Родна реч”, на български и на хърватски и от което по-късно, всички ще получим екземпляри.
          Рашко като любезен домакин ни пита какво ще пием - кафе, чай или нещо по-така. Как да не го обичаш този човек - той през цялото време на нашия престой, правеше всичко само да ни е максимално приятно и комфортно. Анелия казва че няма да откаже водка, Катето си поръчва чай с малко българско бренди "Плиска" ( или "Слънчев бряг"), а аз - кафе и поморийска мускатова. Изобщо всичко тук е качествено и приятно отпускащо - чувстваме се уютно, като при приятели.
          С Анелия сядаме от двете страни на голямото бюро на председателя за да почувстваме какво е да седиш на такова специално място.

          Прехвърляме се в другата стая, която е нещо като приемна или гостна.  В нея има голям телевизор на стената, а в ъгъла - библиотека. Разбира се - и диван и масичка, на която Рашко ни сервира кафето и чая с напитките. Пуска телевизора, който е нагласен на "БНТ 1", макар на нас по-ценни да са ни разговорите, а не новините от България. Искаме повече да попиваме местна информация, истории, подробности за тукашния живот.
          Отпиваме и се наслаждаваме на миговете. Загребски мигове, с български привкус.
          Разглеждам библиотеката. Винаги когато в едно помещение има библиотека, погледа ми отива първо там, без да мога да го контролирам. Втурвам се да я опознавам. Виждам най-вече автори, които са гостували като нас в "Литературния мост София-Загреб, Загреб-София". Владо Любенов, Румен Леонидов, Емил Андреев, Надежда Захариева. Библиотеката впрочем е до хладилника, от който съм извадил изстудената мускатова - намирам го за много практично хрумване. Библиотека и хладилник - едното дава за ума и душата, а другото за тялото, едното стопля, а другото охлажда.

          Преди да си тръгнем (а то хич не ни се тръгва) от това мило, българско кътче в центъра на Загреб, Рашко ни подарява по два екземпляра от първите три броя за годината на списание "Родна реч", а също и по два броя от интересната  монография на Диана Гласнова - "Българските градинари в Хърватия", излязла в началото на тази година. За тази книга той ни е говорил предната вечер в хотела и още тогава предизвика нашето любопитство.
          Прибираме се пеша до хотела - вечерта е топла и приятна. Момичетата зяпат и снимат забавни афиши по пътя. Снимат афиш за нещо като мюзикъл със заглавие "Менопауза", с четири жени в главните роли и се хилим за находчивото заглавие.
          На другата сутрин е 27.11.2019, ако някой това го интересува. Действам чевръсто - душ, обличане, фотоапарата на врата и хайде на фотолов. Смятам да ида до пазара, както ни препоръча Рашко. Към 8-8,10 ч. съм там. Около две-трети от сергиите са вече подредени, но все още има и много празни. Виждат се продавачи, които тикат специални колички - дълги и тесни - натоварени с щайги с плодове и зеленчуци. пазарът е красиво подреден и много чист. Открит и подвижен - сергиите след два часа след обяд се сгъват и пазарището си става един празен  площад, какъвто го видяхме предната вечер. Снимам, снимам. Дори се качвам на едно по-високо място откъм някакъв ресторант. Долу, под мен тъкмо са пристигнали група японски или корейски, или виетнамски туристи и гида нещо им обяснява, на японски, корейски или виетнамски. На някакъв език с дръпнати очи.

          Прибирам се, закусваме и чакаме Рашко, който трябва да дойде към 9,15 да ни вземе,  но нещо закъснява. Потегляме с близо час закъснение, с двете коли - неговата и моя "форди", към Вараждин - на север от Загреб.
          Разстоянието до Вараждин е към 90 км, но е все по магистрала. Магистралите в Хърватия са много добри. По-добри са от нашите, както и булевардите и улиците на Загреб - нямат нищо общо с повечето булеварди на София. Просто нямат дупки - не знам как го правят.
          Във Вараждин сме малко преди обяд, в хубаво, слънчево и топло време. Спираме пред хубав парк, обагрен в красиви есенни цветове. Дори минаваме край група гинко с опадали жълти листа под тях. Към гинкото - това най-старо дърво на света, имам слабост - не знам защо. Може би заради формата на листата, може би именно заради хубавия жълт цвят на есенните му багри или заради неговата древност. Това е единственото дърво съществувало милиони години преди да се появят динозаврите. И съществуващо още и днес.

          След парка влизаме първо в една църква. До нея има висше училище за информационни технологии, а преди същата сграда е била епископия, или абатство - не помня вече. До нея се кипри розова барокова църква, днес катедрала.
          В центъра сме на Вараждин - сядаме в симпатично малко кафене - свираме се в един тесничък ъгъл. Толкова тесничък, че даже Рашко предпочита да остане на бара, за да не се гъчи при нас, макар че сме му донесли стол. А и там е по-близо до младите сервитьорки, които чуруликат от време навреме с клиентите или помежду си.
          Пием по нещо топло - аз капучино, а Катя - нейния любим чай от нещо-си. Разглеждаме националния всекидневник "Večerni list" и се възторгвам от чудните думички, които успявам да отгатна. пише за земетресението в Албания. "Земетресение", на хърватски е "потрес". Междувременно господин Видмарович е отскочил до една хлебарница отсреща и ни е донесъл топли рогчета със сирене. Изобщо чувстваме се глезени от домакините като малки деца.

          Старото кметство е красива сграда с островърха кула, която можеш да оприличиш на църква. Но не е. Пиши си го на входа - тук е седалището на "Градското вече" (общинския съвет), както и на "градоначелника", т.е. на кмета. Вътре ни посреща мъж на средна възраст и ни кани  на втория етаж - той ще ни е екскурзовод в тази част, която е нещо като картинна галерия и като музей. Изложбената част е с картини на известен хърватски художник Миленко Станчич, който е роден и творил във Вараждин. Екскурзовода ни разказва за двата периода в творчеството на художника, като ни говори и за историята на град Вараждин. През 18 век, по-точно между 1756 и 1776 г. по време на царуването на Мария Тереза, градът е бил столица на Хърватските земи. Голям пожар в 1776 преустановява този бляскав период и столицата е преместена в Загреб.

          Художника рисува в стил "поантилизъм" или точкова техника. Спомням си като ученици, нашия учител по рисуване (той ни се караше да казваме "изобразително изкуство", а не рисуване) ни учеше на подобно точково мацане на цъфнали дървета и му казвахме "тупкана техника". Нашият гид ни обяснява, че тази техника само на пръв поглед изглеждала лесна, ама никак не била. Картините на Станчич са много ценени и скъпи - показва ни една от тях, която според него е оценена на 140 хил.евро.

          Питам го Вараждин дали е пострадал много по време на войната 1991 - 1995 г. с Югославия (или Сърбия). Той казва че не е пострадал, той като сръбската (или все още югославска) армия се предала на хърватската, край града. А после в града са намерили убежище много мюсюлмани бягащи от изток и особено от Босна. Давам си сметка, че ние, в България, знаем малко за тази война, както и изобщо за "Югославските войни". Може би малко повече знаем за войната в Босна, но и за нея толкова знаем.
          Преди да си тръгнем чуваме още една история. Веднага след 1991 г., тук, в тази стара сграда пред целия Съвет дошъл някакъв американец, да говори за демокрацията. Казал си той каквото имал да казва, дрън-дрън, търа-бъра, но на английски. Когато привършил, един от присъстващите също на чист английски, му казал: "Господине, ние стоим под стар герб на града още от 1209 г. Тогава в същата тази зала пак са се провеждали събрания на градския съвет и са се вземали важни решения за управлението на града и околностите. Кажете ми, какво е ставало по това време при вас, в Америка".
          Блажената разходка из центъра на Вараждин, който се оказва голям колкото Кърджали - около 40 хиляди жители, продължава.
          Неочаквано влизаме в музей (неочаквано за мен) на насекомите. В него се помества сбирка на някакъв ентомолог, който е живял във Вараждин и правел проучвания на ентомофауната в района. Не разбирам само през кой период - може би през 20 век. Имаше всякакви видове пеперуди, бръмбари, пчели, мравки. Не разбрах  дали беше частен музей или държавен, но си представям подобен музей в Кърджали, например. Направо е немислим - кой би се интересувал от подобна сбирка, още по-малко да поддържа служители, цял етаж с климатици и влажност. То в нашата градска картинна галерия, която е с една от най-богатите картинни колекции от областните галерии в България, никой не влиза, та какво да говорим за такива екстравагантни музейни сбирки.
          Вече в ресторанта към нас се присъединява още един писател - Ернест Фишер. Той е много достолепен - нисък, с брада и шапка с периферия, каквато носи впрочем и Джуро - председателя на Съюза на хърватските книжовници.
          Докато чакаме супата, Ернест подхвърля, че съвсем до ресторанта имало музей на ангелите и който иска може да иде да го посети. Анелия отива, но ние с Катя и Джуро оставаме на масата - явно не си падаме много по ангели - на нас ни дай дяволии.

          Говорим си с Джуро - всеки на своя език. Е, където не се разбираме си помагаме с руски думи - през 90-те той е бил посланик в Украйна и говори украински и руски. А аз нали където отида попивам, като попивателна думи, изрази, значения, произход на думите. А с хърватския ми е още по-интересно заради общите корени и близки думи. Понякога, вярно - думите ти се виждат близки и познати, но не се използват в българския - ей това му е дяволски красивото на близките езици. Как да не се разтопиш като чуеш, иначе не толкова приятната дума "ревност" - на хърватски е "любомора". Мор от любов. После и във вестника, който Катя е взела от кафенето ще се ровя и ще търся значението на чудни думички. Мисля си каква воля за чистотата на езика трябва да имаш, за да устоиш на чуждицата "футбол" и да си въведеш своя - "ногомет". Айде - "ракомет" (хандбал) и "кошарка" (баскетбол) ги знам още от "македонския" и за тях не се учудвам - те са ги взели от сръбския, но "ногомета" направо ме възхити. Почти не знам език, на който да не се казва футбол (на гръцки мисля също си е тяхна дума, но гърците са си шовинисти и в езика).
          Прибираме се по тъмно в Загреб, след разкошния ден във Вараждин. Излизаме на вечерна разходка по нови, непознати улички из центъра. Попадаме на тясна, симпатична уличка с много кафенета и ресторантчета. Анелия предлага да ни почерпи и сядаме в малко кръчме да изпием по едно "карловацко" пиво и да позяпаме младите хора които шетат по улицата.Кръчмето е приятно, почти празно, с приятна хърватска музика. Отпускаме се и си говорим, говорим, говорим. Чувстваме се като озовали се на изненадваща културна визита  в края на един топъл и приятен ноември в Хърватия.