Днес ще бъдеш с мен в Рая

“Мога да отида с нея дори в ада”. Това само си го мисля, докато мършавия сервитьор ни настаняваше на една много подходяща за двама маса, до един много подходящ за двама фикус.

Тя сяда изящно, с изправен гръбнак и загатва усмивка. Никога досега не съм обръщал внимание на това, как сяда една жена, но тази пред мен умееше да го прави леко и красиво, сякаш се беше упражнявала дълго и упорито върху всеки детайл.

Просто не вярвам, че сме двамата тук. Потъваме бавно в началото на някакво наше общо времетраене. И всичко е някак-си трепетно.

Виждам една пепелява пеперуда да прелита зад гърба ú и ми е нужно време да осъзная, че това е сервитьорът, който е донесъл бялото вино, което сигурно аз съм поръчал преди това. Налива ни по два пръста с перфектен бакхусов жест и сега си наглася папийонката зад нейния стол.

Казвам ѝ нещо, но странното е, че помня много добре не моите думи, а нейният кратък отговор.

-          Мой какво?

Какво ли съм изтърсил? Вглеждам се в устните ú, чиято привлекателност веднага усещам като хармоничен трепет на едно конкретно място под панталона си. Не знам дали с другите мъже е така, но винаги когато искам да предприема нещо важно, ставам малодушен, като малеби. Като малеби от Малибу. И какво да кажа сега, след като не помня какво казах преди малко. Хванал съм се за чашата с неописуемо настървение и си мисля, че може би ще е уместно да спомена нещо за Омар Хаям, но пък…

Пространството около нас тежи и се мъчи да ни раздалечи още повече. Пепелявата пеперуда се опитва да я оглежда отзад, макар и дискретно. Нека я оглежда, аз си имам привлекателните устни и хармоничния трепет. Какъв ли е цветът на червилото ú?  Малинов, шипков, вишнев. Може би просто красиво червен.

Когато ме попита имам ли деца, почти видях балончето над главата ú в което са затворени думите – като в карикатурите. Така ли ми се стори, но устните ú не помръднаха. Дали пък не е вентрилок, или е брилянтна актриса. Като онази, готината – дето се подвизава в три-четири филма на Алмодовар. Не беше ли някаква Витория.

Очаквах го този въпрос, макар че сега ми се струва смешно като се сетя как се бях готвил за срещата. Подстригах се, нова рамка на очилата си направих и две сутрини правих лицеви опори, но от това не станах нито по-висок, нито по-слаб.

-          Да, две – казвам като се старая да докарам открит и твърд  глас. Това не е уточнение за двете сутрини с лицевите опори, а за децата.

Въпросът си е най-нормален, но на мен кой знае защо не ми стана приятно, че го зададе.

Никога не съм и допускал, че познавам жените, тези двойнствени на трета степен, създания. Но тази срещу мен е гурия от Левант. Загадъчна Леда, макар че аз не ставам за Юпитер. Ще бъда един дебел лебед. Дебел лебед. Махам леко с ръка за да пропъдя сполетялото ме точно сега прорицание, че “дебел лебед” е палиндром.

За да потвърдя правилото, че съм виртуоз в изричането на глупави фрази във важни, или романтични моменти, изтърсвам:

-          Имаш ли мъж?

Малебито, от което съм направен в този момент, омеква още повече и почти съм сигурен, че ще получа шамар. Хубав, звучен, с дясната ръка. Не, всъщност по-удобно ще ú е с лявата, заради цигарата.

-          Не.

Ръката ú се спуска забавено към чашата с вино, обхваща я като малко октоподче и описва бавна траектория по пътя към устните. Цялото ú изражение изведнъж придоби достъпен вид, или както бихме казали като ученици: “вид удобен за логаритмуване”. Околното пространство отново се изпълни с първоначалната доза романтика. И всичко това заради, краткото “не”. Няма мъж. Хрумва ми да я питам шеговито: “Ами жена?”, но се въздържам.

Сякаш заинтригувана от гласа ú, се появява пепелявата пеперуда на сервитьора, обхваща със сканиращ поглед ситуацията и отлита обратно.

Поглеждам към изправения й гръбнак – невероятен и гъвкав и със сигурност топъл. Раменете са добре оформени. Дали да сляза по-надолу? Коремът, бял, стегнат като на антична статуя… Още по-надолу. Всички тези покрити с конфекция експонати биха могли да влязат в моя музей.

Представям си как отиваме в кухнята на ресторанта, изгонваме всички и се заключваме. Тя се съблича, като си слага само една къса бяла престилка. И една бяла кърпа на косата. Да не забравя – и високи токчета, задължително. Не мисля че сме толкова несъвместими с всичките тигани, печки, и прочие подробности от кухненския интериор. Тя се оглежда и започва да приготвя нещо за двама, а аз се отдавам на щедрата гледка. Картофи, лук, моркови, ножове, чинии, тенджери, тя само по престилка, и аз, без да търсим обяснение защо сме се озовали на едно и също (и то точно това) място, като части от едно изречение. Или сме се намъкнали във филм. Забравих да добавя и домати. Не много едри, като гърдите ú. Излишно е да уточнявам, че ги обичам точно такива.

Гласът ú ме изважда от филма с кухненската сцена и ме запраща към някакви ултра-феминистки, за които била чела вчера и които се появявали на публични места с изкуствени бради, като мъжете. Трябва ли да си я представя с брада? Голяма, като на Енгелс, или само със загатнато катинарче? Или като на Д`Артанян? Не, не – няма да си я представя така.

И изобщо, какво по дяволите става с нашата вечер. Защо мълча? Защо не ú казвам това, което репетирах да ú кажа? Мълчанието е красиво, като нашето общо времетраене, започващо да се разпилява като…като…пепел от цигара.

Кимам на пепелявата пеперуда и тя каца до нас. Сметката.

Сервитьорът ни изпраща. Тя ме държи под ръка.

Чак, когато таксито потегли видях, че на жълтата му врата пише “Рай”.

Видях усмивката на шофьора и как й каза нещо. Може би: “Сега ще бъдеш с мен в Рая.”

В края на краищата, всичко на което държим си има убежище.

Понякога това е просто едно такси.

           (Вариация по едноименния разказ на Силвия Томова)
            29.10.2008