Всъщност има много Тулузи. Всеки, който е живял там или е бил като турист, е видял и почувствал своята.
Общото между тях е тухленият цвят.
И Гарона, която все така тече, спокойна, през този май. Колко ли вода с името Гарона е изтекла през тези двадесет и осем години? Океан?
Не бях много подготвен за тази среща, а и то как можеш да се подготвиш за среща с носталгията, за среща с твоето някогашно било-небило. Такива срещи са винаги красиви и леко тъжни, също като онези моменти, в които се изправяш пред твой приятел от детинство или старо гадже и не знаеш къде да си денеш ръцете и какво да му кажеш. Само го гледаш, въртиш се, хубаво ти е, отмаляло, нежно и отнесено, но думите не идват. Или може би няма нужда от тях.
Старият град си е същият, 28 години след първото ми скитане там. Или почти същият. Улиците, булевардите, мостовете и те са същите. Базиликата "Сен Сернен" все така извисява кулата си към небето. Капитолът все така властва над централния площад - красив, мъдър, спокоен. Само хората са други. Туристите са изпълзяли вече, нищо че е още май. Магазинчетата за сувенири са навсякъде по централната част. Магнитчета по 4 евро, обикновени чаши с картинка от града - 6,50 евро. Мерси, дето се вика, ама няма нужда. Тези сувенири, които бих искал да отнеса оттук, ги няма във вашите магазинчета. Не се продават никъде.
Улица "Жан дьо Пен" и тя си е същата. Чиста, спокойна, с шпалир от обикновени, двуетажни къщи. Къщата на номер 19 прилича на необитаема - повечето прозорци са със спуснати външни щори. Никой не излиза, никой не влиза. Колко мои писма до майка ми и баща ми са тръгнали от този номер 19. Стоя пред сградата и само я гледам. Снимам, но знам, че снимките нямат никаква стойност - те ще са скучни и безинтересни - една най-банална улица.
Какво изпитвам - ами и аз не знам. Прозореца на "моята" стая единствен е с вдигната щора на втория етаж. Кой ли живее сега там. До него беше стаята на единия от поляците - не помня дали на Томаш или на Мачек. Спомних си как си готвехме картофи с лук във фурната, как пиехме бира. В хладилника постоянно имаше бира. И слушахме музика. Южноафриканецът Джони Клег или нашумелият тогава Патрик Брюел с големия хит "Alors regard", който се въртеше по радиото по няколко пъти на ден. А когато поляците се завръщаха от Полша след някой от големите празници, няколко дни поред на втория етаж се пиеше водка. В големи количества. С куфари. Та дори целия квартал научаваше, че се е появило голямо количество водка на номер 19. И кварталният и той научаваше, защото идваше да ни усмирява - обикновено в малките часове. Това съм го описал в един много емоционален хумористичен разказ. Емоциите от онова време ги няма в магазинчетата за сувенири. Тези запои ги помня много добре - всъщност по-точно би трябвало да кажа, че помня последствията от тях - защото оттогава не пия водка - вече 28 години. И, мисля че до края на живота си няма да пия.
И тази среща днес, също е емоционална. И самотна. Както самотен бях и тогава, когато обикалях улиците на големия университетски град. И както обичам да казвам - тогава започна всичко. Всичко какво, ме питат. Ами всичко свързано с френската култура, език, философия,.с моето личностно култивиране. От професионална гледна точка не научих кой знае колко повече, но като цялостен културен мироглед, тази една година в Тулуза беше за мен университет и то от добрите. Тази "френска" година - сигурен съм - повлия в голяма степен на живота ми след това. И още влияе.
Затова Тулуза за мен е марка, код. Не е просто поредната интересна туристическа дестинация. Тя е част от мен самия, от моята лична митология. Не е толкова физически маркер, колкото духовен.
А това, което се вижда на снимките - то е друго. То е тухления цвят на историята. "Розовият град" на туристите.
Има много Тулузи. И всяка живее със своите тайни.
Може би една от тези тайни съм аз...
Няма коментари:
Публикуване на коментар