Момчето стига лесно до скалата. Предварително е проучило откъде трябва да се мине, къде да се отбие от главния път, макар не всичко да става по план. Излиза се от главния път, на най-острия завой по трасето, на място, където години наред хората са виждали да стои един и същ овчар - брадясъл, черен, с лош поглед, останал сякаш от миналите векове. И винаги с тояга до него. Но момчето не знае това. Овчарят сега го няма. Продължават с колите по черен път и спират в някаква бивша махала, на която не знаят името. Явно и името е бивше. Виждат останките на седем-осем къщи в различна степен на разрушеност - на някои личат само основите, на други стоят и стените, без покривите. Единственият признак на живот е един обор с домашни животни и кучета, които лаят. Подминават останките и вървят леко надолу. Малки гьолчета са събрали водата от наскоро стопения сняг, а край тях тук-там се виждат още бели снежни петна. Момчето мята камъчета в гьоловете и се смее. И прави снежни топки, които хвърля закачливо по другите. Времето е приятно хладно, слънчево, скалолазко. Не след дълго виждат самотен човек да ровичка нещо в земята. Подозират, но още не знаят, че той събира камъни - този район е богат на минерали и полускъпоценни камъни. Полускъпоценен е този край. Даже и момчето намира някои интересни находки и ги показва на другите. Продължават бавно и приятно по лекото нанадолнище и след има-няма километър се озовават на скалата.
Оттам откъдето идват тя изобщо не дава вид, че е интересна скала. Трябва да я заобиколят от другата страна за видят издяланите ниши. Но пък каква монументална гледка се открива пред тях. Няма друга такава скала в Родопите. Обикалят я от всички страни и й се радват като малки момчета. Не знаят тя дали им се радва. Сигурно...
Под скалата с нишите има нещо като малка пещера, но достъпът е труден. Момчето се престрашава да слезе дотам и да се пъхне в дупката. Подава си главата, а другите го снимат. След известно време идва местен овчар да ги поздрави. Питат го има ли и други подобни скали в района, той казва че няма. А как се казва тази скала, питат. Ами - скала. "Пармак кая", вика, ама май не е много сигурен.
Надолу от скалата като се направи обход, се виждат още изсечени в скалата ниши от различен калибър. Особено две от тях са огромни. Целият скален блок е от вулканичен произход, с красиви нюанси, а на места с много приятен червеникав оттенък. Допълнителна петниста красота добавят лишеите, вариращи от зелено и синьо до жълто и ръждиво оранжево.
От скалата, момчето ясно вижда в ниското долината на някаква рекичка, както и някакво село. Това било село Чуково.
Погледната отдолу - от определен ъгъл, скалата наподобява донякъде на умален Партенон - прочутият храм над Атина. Във всеки случай е уникална скала - и като цвят и като форма, и като човешка дейност с тези единадесет ниши. Момчето се забавлява да се катери отгоре, да я обикаля от всички страни, да чопли нещо тук или там. Да сяда, да става.
И другите пъплят насам-натам и не могат да се откъснат от това място. Съзерцават красотата на природата, красотата на мига.
Навръщане минават по още по-пряк път. Срещат и стадо кози, с малки козлета.
Вече в махалата, в една от разрушените къщи правят фотосесия - кого не привличат разрушените къщи - те сякаш ти разказват минали животи, събития, истории. Стават и за криеница.
А момчето знае - всички в крайна сметка един ден се превръщат в история. Може би малко тъжна, може би малко весела, като всяка истинска история.
Няма коментари:
Публикуване на коментар