четвъртък, 28 март 2019 г.

Глухите камъни



          На когото спомена за "Глухите камъни", всеки се оказва, че вече е бил - кой веднъж, кой дваж, че и повече. Аз пък не бях ходил. Нищо че съм бил многократно граничен патрул само на няколко километра оттук, край село Малко градище. Тогава бяха мъжки и студени времена, и бяхме обградени все от врагове не като сега, а на Студената война пък въобще не ѝ беше до катерене по камънаци. А и акъла ни толкова е бил. То и на Студената война акъла толкова е бил, но добре, че пи една студена вода, та нещата се постоплиха.
           В топлия мартенски ден ни чака Костадин Кьосев, който познава всяка скаличка и дупчица на "Глухите камъни". И той е излязъл от онези мъжки времена. Не говори много, но винаги на място, казва ти каквото го питаш и после те оставя сам да се наслаждаваш на гледките, без да ти се натрапва и да те залива със знания или измислени теории. Дискретен, и с мъдро излъчване. И за втора събота поред ни посреща с хляб от лимец и шарена сол (предната събота беше посветена на тяхно величество долмените в Сакар). Усещането от този топъл жест веднага променя всичко - сякаш си попаднал в стари, отколешни времена, без конкретна година, век, епоха, но стари - когато камъните са били още млади. или поне дупките по тях, а хора в дълги роби са шетали по тези места, опиянени от мистични ритуали.






           Първата голяма скала от светилището е осеяна с ниши поне от три страни - ще се убедим в това малко по-късно. Нишите са на различна височина като на други места - има и много високи - поне на 15 метра и други по-ниски. Тези, които са чели или са се интересували малко повечко, знаят защо е така и не задават елементарни въпроси от сорта на: "ама как са ги дялали толкова нависоко?"



          Та обикаляме голямата скала от три страни, минаваме край графитите, които ни известяват, че тук са били Светльо, Димо и Гошо, и продължаваме нататък. На табелата преди комплекса пишеше, че издълбаните ниши тук са в 81 групи и наброяват общо 459. Числото е наистина впечатляващо и ние ще се убедим, че броят им е действително много голям, макар след дълго обикаляне и броене да ги докарахме само до 458. Това е шегичка, разбира се - никой от нас не се е наемал да ги брои. Не вярвам и въпросните Светльо, Димо и Гошо да са ги броили - най-вероятно и те са били граничарчета и са пазили да не би някой да се обърка и да избяга от нашия мил земен рай, да тръгне немил-недраг по други земни райове, та после да му берем гайлето. Нишите са с различна форма - видяхме, освен преобладаващите трапецовидни, още и правоъгълни, квадратни и кръгли, и за някои би могло да се спори дали са дълбани или са естествени.



          Скалите са разпръснати на обширна площ, всред рошави дъбови и букови горички, което придава още по-голяма красота и тайнственост на целия комплекс. Високите стволове и причудливо накривени клони се увиват пред погледа ти и сякаш галят скалите. Или ги ухажват.



          На много места повърхността на скалите е на фини дупчици като пори на кожа.  Това те кара да си мислиш, че не са скали, а всъщност са огромни, полегнали животни, глухи за околния живот, които изобщо не броят вековете профучали край тях, така както край нас профучават минутите.
          Сводове, козирки, пещерни образувания радват очите ни. Нашият водач ни показва и една пещеричка, наподобяваща утроба, но в дъното на която се вижда... фалос. Абе, чудесии! Можеш да се изгубиш в цялата тази игра на скали, дървета, форми, енергии, усещания, наподобявания. В целия този танц на древно и днешно. На трайно и преходно. На скрито и видимо.



          В едно от пещерните образувания виждаме добре издълбани ниши от двете страни. Има и две с кръгла форма. Тук оставаме малко по-дълго. Не ни се излиза от този подреден каменен хаос - потаен, зелен, чист, успокояващ. Чувстваме се като в истински музей на скалните форми.


          Недалеч от тази пещера, в каменен къс на няма и метър височина, Костадин ни показва съвсем малка ниша - сякаш дълбана от детска ръка. И до нея друга само леко вдълбана и недовършена. Нишлета.
          Стигаме и до археологическите разкопки, които се извършват в този комплекс от години, под ръководството на археолога доц. Георги Нехризов - мястото е покрито с найлон, в очакване на лятото, когато пак ще бъдат подновени проучванията.
         Преди да стигнем до голямата скала, най-голямата в комплекса, минаваме край дебел ствол на бръшлян. Това е най-дебелото стъбло на бръшлян, което съм виждал досега - всъщност те са може би дори две стъбла, които са се оплели още като са били тънки и палави, и са направили общ дънер с впечатляваща дебелина. Според мен този бръшлян трябва да е между осемдесет и сто годишен. А може и да е от Балканската война.



           Неусетно стигаме западната, най-висока част на комплекса, с най-голямата скала. Тя е и с най-много издълбавания. В нейното подножие се виждат разкопки на раннохристиянска църква - според надписа е от 5-6 век и е от базиликален тип. В скалата има издълбани две по-дълбоки камери - едната е като малък параклис. В нея има наредени три реда малки иконки, а като влизаме вътре, Костадин започва да се суети като жрец край тях и да подрежда това-онова, че имал поръчение от жена си (тя остана още при първата скала и не продължи с нас) да натъкми нещо и да почисти.




          Тук наистина е най-високото място в околността.  Едно от предположенията е, че това е било светилище в чест на бог Аполон. От скалата, на юг, в далечината се вижда язовир Ивайловград. Особено ако се изкачиш по издяланите стъпала в най-горната точка, където е и каменната щерна за събиране на вода.



           "Глухите камъни" е било наистина просторно култово място, а по-късно и място с християнски храм, почитано от хората от хилядолетия. И си заслужава човек да му отдели ден или дори два и като дойде да не бърза, а да има време да се наслаждава на бавното и почти незабележимо изтичане на времето край скалите, прегърнати от дървета.
          Сбогуваме се с Костадин и жена му, а на раздяла той ми подарява ценен дар - краеведска книга за историята на Любимец. Юмер пък получава екзотични плодове от мексиканска краставица, за да обогати градината си. Подаръците ни трогват, а мен особено много - нали и аз съм четвърт любимчанин, по дядова линия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар