На когото спомена за "Глухите камъни", всеки се оказва, че вече е бил - кой веднъж, кой дваж, че и повече. Аз пък не бях ходил. Нищо че съм бил многократно граничен патрул само на няколко километра оттук, край село Малко градище. Тогава бяха мъжки и студени времена, и бяхме обградени все от врагове не като сега, а на Студената война пък въобще не ѝ беше до катерене по камънаци. А и акъла ни толкова е бил. То и на Студената война акъла толкова е бил, но добре, че пи една студена вода, та нещата се постоплиха.
В топлия мартенски ден ни чака Костадин Кьосев, който познава всяка скаличка и дупчица на "Глухите камъни". И той е излязъл от онези мъжки времена. Не говори много, но винаги на място, казва ти каквото го питаш и после те оставя сам да се наслаждаваш на гледките, без да ти се натрапва и да те залива със знания или измислени теории. Дискретен, и с мъдро излъчване. И за втора събота поред ни посреща с хляб от лимец и шарена сол (предната събота беше посветена на тяхно величество долмените в Сакар). Усещането от този топъл жест веднага променя всичко - сякаш си попаднал в стари, отколешни времена, без конкретна година, век, епоха, но стари - когато камъните са били още млади. или поне дупките по тях, а хора в дълги роби са шетали по тези места, опиянени от мистични ритуали.
Та обикаляме голямата скала от три страни, минаваме край графитите, които ни известяват, че тук са били Светльо, Димо и Гошо, и продължаваме нататък. На табелата преди комплекса пишеше, че издълбаните ниши тук са в 81 групи и наброяват общо 459. Числото е наистина впечатляващо и ние ще се убедим, че броят им е действително много голям, макар след дълго обикаляне и броене да ги докарахме само до 458. Това е шегичка, разбира се - никой от нас не се е наемал да ги брои. Не вярвам и въпросните Светльо, Димо и Гошо да са ги броили - най-вероятно и те са били граничарчета и са пазили да не би някой да се обърка и да избяга от нашия мил земен рай, да тръгне немил-недраг по други земни райове, та после да му берем гайлето. Нишите са с различна форма - видяхме, освен преобладаващите трапецовидни, още и правоъгълни, квадратни и кръгли, и за някои би могло да се спори дали са дълбани или са естествени.
Сводове, козирки, пещерни образувания радват очите ни. Нашият водач ни показва и една пещеричка, наподобяваща утроба, но в дъното на която се вижда... фалос. Абе, чудесии! Можеш да се изгубиш в цялата тази игра на скали, дървета, форми, енергии, усещания, наподобявания. В целия този танц на древно и днешно. На трайно и преходно. На скрито и видимо.
Стигаме и до археологическите разкопки, които се извършват в този комплекс от години, под ръководството на археолога доц. Георги Нехризов - мястото е покрито с найлон, в очакване на лятото, когато пак ще бъдат подновени проучванията.
Преди да стигнем до голямата скала, най-голямата в комплекса, минаваме край дебел ствол на бръшлян. Това е най-дебелото стъбло на бръшлян, което съм виждал досега - всъщност те са може би дори две стъбла, които са се оплели още като са били тънки и палави, и са направили общ дънер с впечатляваща дебелина. Според мен този бръшлян трябва да е между осемдесет и сто годишен. А може и да е от Балканската война.
Неусетно стигаме западната, най-висока част на комплекса, с най-голямата скала. Тя е и с най-много издълбавания. В нейното подножие се виждат разкопки на раннохристиянска църква - според надписа е от 5-6 век и е от базиликален тип. В скалата има издълбани две по-дълбоки камери - едната е като малък параклис. В нея има наредени три реда малки иконки, а като влизаме вътре, Костадин започва да се суети като жрец край тях и да подрежда това-онова, че имал поръчение от жена си (тя остана още при първата скала и не продължи с нас) да натъкми нещо и да почисти.
Тук наистина е най-високото място в околността. Едно от предположенията е, че това е било светилище в чест на бог Аполон. От скалата, на юг, в далечината се вижда язовир Ивайловград. Особено ако се изкачиш по издяланите стъпала в най-горната точка, където е и каменната щерна за събиране на вода.
"Глухите камъни" е било наистина просторно култово място, а по-късно и място с християнски храм, почитано от хората от хилядолетия. И си заслужава човек да му отдели ден или дори два и като дойде да не бърза, а да има време да се наслаждава на бавното и почти незабележимо изтичане на времето край скалите, прегърнати от дървета.
Сбогуваме се с Костадин и жена му, а на раздяла той ми подарява ценен дар - краеведска книга за историята на Любимец. Юмер пък получава екзотични плодове от мексиканска краставица, за да обогати градината си. Подаръците ни трогват, а мен особено много - нали и аз съм четвърт любимчанин, по дядова линия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар