Едно призрачно село

Спрял съм на сянка, опрян на тоягата и чакам мъжът да ме приближи. Няма раница, нищо, само малко шише с вода държи в ръце. Познава се, че е местен. Поздравяваме се, казвам какво правя насам и той ми обяснява, че е тръгнал към старата чешма на призрачното село, защото била задръстена от котлен камък, та да я отпушел. Ела, ще ти покажа пътя. Отиваме първо до чешмата. Знам я от предните ми обиколки тук. На нея пише „20.Х.1948 г.“, но под този надпис едва личи и друг по-стар на арабско писмо. Човекът не знае какво пише на стария надпис. Сред разхвърляните камъни наоколо ми сочи каменен кръг, с правилен отвор в средата. Това знаеш ли какво е, пита? Не, викам – да не е гърлото на кладенец. Не, това е част от съд за биене на кешкек. Аха – сещам се за думата - дибек, или хаван. Да, точно така.

Отиваме до каптажа на чешмата за да ми покаже как е затлачена от натрупания котлен камък. Енергичен е – едва го следвам, а е по-голям от мен поне с 5-6 години. А уж и аз минавам за пъргав. Пита ме имам ли нож. Друг път нося, му казвам, но сега нямам. Само тоягата. Тояга пак е добре, вика. Заради вълците. Много ги имало. Вода имаш ли? Имам – половин литър. И без да дочака моя отговор ми връчва своето шише. Ето вземи, ей сега я налях, от онази чешма по пътя. Ти нали я видя онази чешма. Малко се дърпах, но го взех. Добре че го взех, че после щях да умра за вода. Половин литър се оказа крайно недостатъчно.

Тръгвам нагоре да изкачвам хълма. Жега. Усещам, че топлината ме смачква. Вървя на сянка, но нещо не ми спори. Често сядам за почивка. И отпивам от подарената вода.

В гората – крави. После един чакал прибяга безшумно нанякъде си. Изкачвам билото и започвам спускане. Трудно. Не виждам пътеки. Има драки. Вървя, клякам, лазя, тръни ми напомнят, че живота може да и е трънлив, но продължавам. Дълго. Уморително. И пак се сещам с благодарност за второто шише с вода, което ми беше дарено от непознатия.

Най-после стигам до целта. Отдавна несъществуващо село. Със свой стар дух, отломки от някогашен живот. Цели къщи няма, само тук-там частично запазени стени, което показва, че то е престанало да съществува още през царско време, преди 1944 г. Градежът е с жълтеникави дялани камъни с различен размер, редувани с дялани греди – типичната сантрачна система на строителство за целите Родопи, че дори и Балкани. Намирам каменните вани. Чудати, загадъчни. Показват по оригинален начин, отколешната любов на родопчанина към камъка и скалата. Плитки са – не стават за вода. Малки са – не стават за пране, нито за къпане със слънчева вода или други важни дейности. Корита за хранене на животни? Но щяха да са по-ниски…Загадка за разгадаване. Над десет са, с различни размери. Долу в равното, което трябва да е било селския мегдан виждам останки от кладенец. Вероятно той е снабдявал цялото село с вода. Обикалям захласнат като в музей.

Селото с каменните съдове…