Пътуванията са ценни най-вече с това, че дават възможност да срещнеш невероятни хора. Силни като скали и нежни като сълза божия. Хора, които здраво са се намърдали в пространството и времето, и осветяват кротко ежедневието ни. Та и пътят до
„Шан кая” е осеян с такива познанства. Още от предния ден се срещаме с
Николай Нинов и обаятелната му спътница Лидия, а с тях е, разбира се, и Венци – тоз виден утроболог, поет и
приятел. Същата вечер слушаме и омагьосващите разкази на Юмер Тасим от хотелския
комплекс на брега на Арда, който се оказа също интересен събеседник и философ.
На 24-ти септември, потегляме четиримата по
посока на Поточница, където ни посреща Айхан. И дума не може да става да се измъкнем
от гостоприемството му и от кулинарните изкушения на жена му Мелиха. Ние и не искаме да се измъкнем, затова сядаме на масата,
лапаме вкусотии, пием кафе и чепкаме житейски лакърдии, каквито в града не можеш да чуеш. Радваме се на тези грейнали млади хора, как след всяко наше посещение недовършената им къща става все по-довършена, смеем се когато Айхан казва, че кучето му е пенсионер, или че лисиците вече посещават курника му на смени, затова и броят им в двора расте, а на кокошките - намалява.
После по план-график следва смяна на тойотата на Николай с едно препатило голфче, че бай Тошо не смогнал да асфалтира междуселския път, по който трябва да поемем и ни трябва по-междуселска кола.
Минаваме Морянци и поемаме към село Сладкодум. Знаем, че там търкалят животеца си сизифовски единствено бай Ибрям и жена му, като единия от тях - май жената, била кмет на мъжа си. И на селото де. Пътят не е чак толкова разчорлен, бил съм по много по-страшни пътища, но на места слизаме за да облекчим голфчето - все пак и то се задъхва, а и да усетим мириса на тревите и да пуснем тъмните делнични птици да излетят от душите ни. Наближаваме към виждащите се отдалеч две-три странни коли пред неугледна къща, но първо забелязвам един стол. Стол? Да, стол. Дървен и овехтял, като излязъл от разказ на Вазов, ей така самотно запокитен сред природата. Обърнат е към джендемясалият източнородопски пейзаж, а край него се вижда, че тревата е отъпкана - значи някой идва често тук, сяда, пълни душата си с планина, пуши и се опитва да помири вселената с мислите си. А може би се моли, че както виждам тук джамия няма. Не се сдържам и веднага вадя апарата, като модерен каубоец. Модерните каубойци използват айфони и фотоапарати, вместо пищови. През това време Николай и Лидия вече са при бай Ибрям, а той ги посрещнал с думите: "ей, ама сякаш Господ ви праща". Много ясно, че сме му се паднали от Господ, а не от моментната лотария. Приближаваме и останалите, и виждаме нещо като самоделен канал за ремонт на автомобили, в края на който стои, съвсем като истински, стар москвич, а двигателя му се е кротнал отстрани. Всъщност всичко - москвича, дюшека върху предния калник, канала, куката завързана на самоделна дървена арка, самият собственик - всичко е като някаква артинсталация - извън времето и сбърканящината на целия наш виртуално нафукан свят. Оказва се, че бай Ибрям иска да стегне легендарното возило, но му трябвала помощ за да премести тежкия двигател с един-два метра, точно под куката.
Разприказваме се с него и той ни казва, че сам го ремонтира, и че този москвич го е направил инженер. По надолу се вижда другият московец - той си е в движение и с него сладкодумецът обикалял до околните села, когато му се наложи. Гледам ги, радвам им се (на москвичите) и си спомням, че на подобен и аз се учих да карам и аз го разглобявах, защото баща ми имаше почти същия. Че какво им е - те са си почти като автомобили. Нашето голфче се е сгушило от срам край тези легенди и си трае.
Преди да тръгнем, добрякът Бай Ибрям ни предупреждава, че имало много змии - толкоз много тази година, че той даже се чудел кой ги пуска, мааму стара, а после ни показва пътя, казва ни кога трябва да завием наляво, кога надясно, кога въобще да не завиваме, след което се разделяме като стари приятели.
Продължаваме. Не след дълго минаваме през гробища с типичните издължени и завършващи с разширение като чалма надгробия, надписани на арабски. Това означава, че гробовете трябва да са от преди поне век. Снимам ги, запленен както винаги от красотата на арабския рисунък. Бавно и спокойно стигаме до голо място с разрушена махала, която пак е към Сладкодум. От нея вече виждаме да ни маха "Шан кая". По-скоро ни се плези и дума не обелва да ни подскаже как да стигнем до нея. Отвсякъде е опасана от дере, а не знаем как да слезем до това дере. Самата скала се е изгърбила като Лохнеското чудовище, както съм го виждал на разни мистериозни снимки в списание "Паралели". Пробваме оттук, пробваме оттам да слезем към дерето - все ни се струва недостъпно. И безмилостно. Накрая се налага да искаме помощ от приятел по телефона - оказва се, че трябва да се върнем и да отидем на срещуположния край където сме ние, а слънцето вече пече сърдито, може би защото го е яд, че не може да иде на панаира в Поточница (казах ли, че в Поточница се подготвяше панаир този ден - панаир значи хапване, пийване, селски футбол и селски оркестър). Та така - намираме накрая пътека, която води полегато към дерето, стигаме в дъното му, проправяме си път с пръти и с брадвичката на Айхан през къпините и вече се оглеждаме откъде да започнем изкачването. За да стигнем до скалата трябва да изкачим стръмен сипей. Скоро след къпинака съглеждам пътечка тръгваща нагоре и леко по диагонал. Съобразявам, че е по-добре да се тръгне към скалата по диагонал - изкачването ще е по-леко, отколкото ако продължим и се озовем под самата скала - тогава сипеят ще е много по-стръмен и изтръгващ дъха. Казвам на другите за пътечката и че тръгвам по нея, но те са ентусиазирани като Колумб, когато слязъл в Куба и продължават напред. Настина сипея е много труден за катерене, краката треперят, свличаш се, камъни се лющят, изпъваш жили и се гънеш, а напредваш с педя-две. С мокра от пот фланелка стигам до скалата откъм западния край и се скривам в сянката, за да си запазя европейските ценности в главата, да не ми изфирясат на слънце. Шан кая, бонжур! После се усъмнявам, че Сладкодумското чудовище знае французки. Добре, де - мархаба, Шан кая. Тук отварям скоба. Спомням си как преди няколко часа, Айхан и Мелиха със смях ни казаха, че нито българския знаят като хората, нито турския. То хем е смешно, хем е и тъжно. Та и ние в този сбъркан глобален свят - все повече езици (уж) ще знаем, но все по-зле ще ги говорим. Затварям скобата, че да не се отплесна по темата за езиците - тя ми е вери любима.
Скалата наистина е внушителна отблизо. Решавам да тръгна към горната част и после да се спусна надолу и да я разгледам от другия край. Точно когато съм горе, виждам да се задават, пак от западна посока, Айхан и Лидия. Първо си мисля, че другите идват след тях, но по-бавно. После разбирам - Венци и Николай са се отказали. Минавам от обратната страна на скалното чудовище и наближавам интригуващата дупка в средата, която отдалеч се виждаше като око на кит. Слизам бавно и трудно. Снимам. Пак слизам. Иска ми се да се покача до самия отвор, но след няколко опита си давам сметка, че това ще е доста трудно. Махам с ръка и си казвам: "ще се кача, ама друг път". Спускам се и се озовавам пак от западната страна. Не мога да откъсна поглед от многобройните ниши - изключително красиви като подреждане и като изработка. Не са отвесни, а са наклонени. Айхан и Лидия ми подвикват, че ще слизат обратно. Отдолу, откъм дерето, чувам гласовете на Венци и на Николай. Венци говори по телефона - може би с пазителя на скалата, да го омилостиви. Слизането, както е известно, е винаги по-трудно от качването. Краката са подбити, камъните по големи и остри, слънцето по-сърдито и уголемено, та чак потта ти слънчасва. Долу в дерето чувам как Лидия убеждава Николай и Венци да се качат по пътеката, по която тя и Айхан са слезли - била удобна. И те тръгват. Ние оставаме да ги чакаме.
После по план-график следва смяна на тойотата на Николай с едно препатило голфче, че бай Тошо не смогнал да асфалтира междуселския път, по който трябва да поемем и ни трябва по-междуселска кола.
Столът с половин седалка, на който човек може да седне и да си напълни душата с планина
Минаваме Морянци и поемаме към село Сладкодум. Знаем, че там търкалят животеца си сизифовски единствено бай Ибрям и жена му, като единия от тях - май жената, била кмет на мъжа си. И на селото де. Пътят не е чак толкова разчорлен, бил съм по много по-страшни пътища, но на места слизаме за да облекчим голфчето - все пак и то се задъхва, а и да усетим мириса на тревите и да пуснем тъмните делнични птици да излетят от душите ни. Наближаваме към виждащите се отдалеч две-три странни коли пред неугледна къща, но първо забелязвам един стол. Стол? Да, стол. Дървен и овехтял, като излязъл от разказ на Вазов, ей така самотно запокитен сред природата. Обърнат е към джендемясалият източнородопски пейзаж, а край него се вижда, че тревата е отъпкана - значи някой идва често тук, сяда, пълни душата си с планина, пуши и се опитва да помири вселената с мислите си. А може би се моли, че както виждам тук джамия няма. Не се сдържам и веднага вадя апарата, като модерен каубоец. Модерните каубойци използват айфони и фотоапарати, вместо пищови. През това време Николай и Лидия вече са при бай Ибрям, а той ги посрещнал с думите: "ей, ама сякаш Господ ви праща". Много ясно, че сме му се паднали от Господ, а не от моментната лотария. Приближаваме и останалите, и виждаме нещо като самоделен канал за ремонт на автомобили, в края на който стои, съвсем като истински, стар москвич, а двигателя му се е кротнал отстрани. Всъщност всичко - москвича, дюшека върху предния калник, канала, куката завързана на самоделна дървена арка, самият собственик - всичко е като някаква артинсталация - извън времето и сбърканящината на целия наш виртуално нафукан свят. Оказва се, че бай Ибрям иска да стегне легендарното возило, но му трябвала помощ за да премести тежкия двигател с един-два метра, точно под куката.
Венци, бай Ибрям и Николай Нинов, подпряни на едно легендарно возило
Разприказваме се с него и той ни казва, че сам го ремонтира, и че този москвич го е направил инженер. По надолу се вижда другият московец - той си е в движение и с него сладкодумецът обикалял до околните села, когато му се наложи. Гледам ги, радвам им се (на москвичите) и си спомням, че на подобен и аз се учих да карам и аз го разглобявах, защото баща ми имаше почти същия. Че какво им е - те са си почти като автомобили. Нашето голфче се е сгушило от срам край тези легенди и си трае.
Преди да тръгнем, добрякът Бай Ибрям ни предупреждава, че имало много змии - толкоз много тази година, че той даже се чудел кой ги пуска, мааму стара, а после ни показва пътя, казва ни кога трябва да завием наляво, кога надясно, кога въобще да не завиваме, след което се разделяме като стари приятели.
Махала - призрак на село Сладкодум, от която вече се вижда "Шан кая"
Продължаваме. Не след дълго минаваме през гробища с типичните издължени и завършващи с разширение като чалма надгробия, надписани на арабски. Това означава, че гробовете трябва да са от преди поне век. Снимам ги, запленен както винаги от красотата на арабския рисунък. Бавно и спокойно стигаме до голо място с разрушена махала, която пак е към Сладкодум. От нея вече виждаме да ни маха "Шан кая". По-скоро ни се плези и дума не обелва да ни подскаже как да стигнем до нея. Отвсякъде е опасана от дере, а не знаем как да слезем до това дере. Самата скала се е изгърбила като Лохнеското чудовище, както съм го виждал на разни мистериозни снимки в списание "Паралели". Пробваме оттук, пробваме оттам да слезем към дерето - все ни се струва недостъпно. И безмилостно. Накрая се налага да искаме помощ от приятел по телефона - оказва се, че трябва да се върнем и да отидем на срещуположния край където сме ние, а слънцето вече пече сърдито, може би защото го е яд, че не може да иде на панаира в Поточница (казах ли, че в Поточница се подготвяше панаир този ден - панаир значи хапване, пийване, селски футбол и селски оркестър). Та така - намираме накрая пътека, която води полегато към дерето, стигаме в дъното му, проправяме си път с пръти и с брадвичката на Айхан през къпините и вече се оглеждаме откъде да започнем изкачването. За да стигнем до скалата трябва да изкачим стръмен сипей. Скоро след къпинака съглеждам пътечка тръгваща нагоре и леко по диагонал. Съобразявам, че е по-добре да се тръгне към скалата по диагонал - изкачването ще е по-леко, отколкото ако продължим и се озовем под самата скала - тогава сипеят ще е много по-стръмен и изтръгващ дъха. Казвам на другите за пътечката и че тръгвам по нея, но те са ентусиазирани като Колумб, когато слязъл в Куба и продължават напред. Настина сипея е много труден за катерене, краката треперят, свличаш се, камъни се лющят, изпъваш жили и се гънеш, а напредваш с педя-две. С мокра от пот фланелка стигам до скалата откъм западния край и се скривам в сянката, за да си запазя европейските ценности в главата, да не ми изфирясат на слънце. Шан кая, бонжур! После се усъмнявам, че Сладкодумското чудовище знае французки. Добре, де - мархаба, Шан кая. Тук отварям скоба. Спомням си как преди няколко часа, Айхан и Мелиха със смях ни казаха, че нито българския знаят като хората, нито турския. То хем е смешно, хем е и тъжно. Та и ние в този сбъркан глобален свят - все повече езици (уж) ще знаем, но все по-зле ще ги говорим. Затварям скобата, че да не се отплесна по темата за езиците - тя ми е вери любима.
Дърво кацнало на върха на скалата
Отворът
Скалата наистина е внушителна отблизо. Решавам да тръгна към горната част и после да се спусна надолу и да я разгледам от другия край. Точно когато съм горе, виждам да се задават, пак от западна посока, Айхан и Лидия. Първо си мисля, че другите идват след тях, но по-бавно. После разбирам - Венци и Николай са се отказали. Минавам от обратната страна на скалното чудовище и наближавам интригуващата дупка в средата, която отдалеч се виждаше като око на кит. Слизам бавно и трудно. Снимам. Пак слизам. Иска ми се да се покача до самия отвор, но след няколко опита си давам сметка, че това ще е доста трудно. Махам с ръка и си казвам: "ще се кача, ама друг път". Спускам се и се озовавам пак от западната страна. Не мога да откъсна поглед от многобройните ниши - изключително красиви като подреждане и като изработка. Не са отвесни, а са наклонени. Айхан и Лидия ми подвикват, че ще слизат обратно. Отдолу, откъм дерето, чувам гласовете на Венци и на Николай. Венци говори по телефона - може би с пазителя на скалата, да го омилостиви. Слизането, както е известно, е винаги по-трудно от качването. Краката са подбити, камъните по големи и остри, слънцето по-сърдито и уголемено, та чак потта ти слънчасва. Долу в дерето чувам как Лидия убеждава Николай и Венци да се качат по пътеката, по която тя и Айхан са слезли - била удобна. И те тръгват. Ние оставаме да ги чакаме.
Светилището "Шан кая"
Нашата невероятна дружина на почивка между двете черници
Групов портрет в кладенеца на Сладкодум
Озовали се пак край къщата на бай Ибрям виждаме да снове жена - явно е кметицата, която почти не знае български, но то при село от двама души не ѝ и трябва. Бай Ибрям се задава отдолу по пътя и настойчиво ни кани да пием чай. Няма как, сядаме да пием чудесен липов чай, за обща радост на осите. Само край моята чаша се въртяха поне 5-6. Дори и за мен дето съм на ти с инсектите, в един момент ми става невъзможно да пия от нахалните ципокрили. Бай Ибрям ни пита дали не можем да му пуснем обява в интернет, че си продава кравата с няколко телета. Венци му взема телефона и обещава да му я пусне. Учудващото е, че този силен селски мъж, захвърлен тук в Родопите, е "в час" с повечето от съвременните събития и си има мнение за много от нещата.
Надигаме се да тръгваме, а сякаш не ни се тръгва. Бай Ибрям ни кани пак да го посетим и аз съм сигурен, че пак ще дойдем. Не за скали, не за пещери, а специално да си поговорим с този сладкодумец от село Сладкодум. Да ни разкаже как се ниже денят из тез пусти и голи родопски урви, как се берат рояци с пчели, как се влачи туловището на живота и какви сънища се сънуват тук.
Преди да яхнем пак голфчето, отново спирам край стола всред тревите. Гледката от него е наистина омагьосваща. Гледка за богове и хора. Хора силни като скали и нежни като сълза божия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар