Хенри Торо - "Уолдън" или животът по принцип

          Обичам тези връзки - чуеш или прочетеш нещо, което споменава друго, което пък те провокира да потърсиш трето, четвърто и така затъваш в чудни „открития”. Открития, които си ги е имало отдавна, но ти стигаш до тях по твой си път, с твоите си емоции - почти като в детска игра. 

          Покрай такива „връзки” потърсих да чета Хенри Дейвид Торо.  Дали името му е витаело във въздуха, или съм го мярнал споменато в статия за едно или за друго. Може би нещо свързано с „гражданско неподчинение”. Книгата „Живот без принцип” е в чудесен превод на Албена Бакрачева и може да бъде намерена в "Литернет", а преди пет години беше издадена и в книжно тяло („Сиела”, 2012 г). Зачетох се в описанията на живота и размислите на човека, който е вдъхновявал Ганди, Мартин Лутер Кинг и Мандела, бил е любим на Толстой и Пруст, а също и на френските студенти участвали в майските събития през 1968. Така казват.

          Най-значимите текстове на американеца са в този сборник - там са и тези за природата - приятел на човека, израз на любовта му към  горите и всичко диво, там е и прочутото "Гражданско неподчинение”, което е може би най-цитираното и обсъждано негово есе, там е и "Живот без принцип", както и най-значимото, и като обем, и като съдържание съчинение "Уолдън или живот в гората". В тези трудове на Торо могат да се разпознаят много от темите, които и днес вълнуват хората по света - екология и унищожаване на горите, критика на консуматорското общество и свръхзадоволеността, ролята на гражданското общество като коректив на властимащите, неконформизъм. Някои от идеите му, както казах, са устояли на времето - те са просто извън времето, други са стряскащи, а трети са не съвсем вдъхновяващи, или направо са проява на ексцентризъм.

Възстановка на бараката на Торо, в която той живее край езерото "Уолдън" от 4 юли 1845 до септември 1847

          Какво ми харесва в неговите опуси - че изразява ясно и открито позициите си без да му пука, че на някого няма да му хареса, или че ще засегне някого.  С някои постулати съм съгласен - с някои - не. В "Гражданско неподчинение", той описва престоя си за една нощ в затвора, където е тикнат поради отказ да плаща данъци. Отказът е мотивиран с това, че не желае да плаща данъци в държава, която подкрепя и допуска робство. Мисля си какво би станало, ако сто хиляди българи откажем да плащаме (временно) данъци на държавата, докато тя - нашата държава, не покаже ефективни мерки и резултати за борба с корупцията. 

          В "Уолдън", Торо е най-разгърнат - описва своя живот в построена от него дървена барака на брега на едноименното езеро в продължение на две години и два месеца. Тонът му е обикновен, разказвателен, без парадиране и маниерничене. С големи подробности ни описва колко пари е изразходвал за дъски, за прозорци, за семена, които си е засял за да се изхранва, колко метра е надлъж и на ширина къщата му, как се е отоплявал и изобщо как е живял "единствено с труда на двете си ръце". Пред читателя се изгражда образа на "спартанец", живял с минимум средства, отдаден на наслаждението да съзерцава природата, да я опознава, да чете и да описва своя живот и своите размисли за живота. Направо живот близък до този на някогашните светци - отшелници, като вместо молитви - Торо критикува. Критикува съгражданите си, фермерите, приятелите си, традициите, алкохола, труда, образованието, религията - горе-долу всичко, за което се сетите. Нарцистичен и фанатичен индивидуалист - такъв ни се разкрива до голяма степен в "Уолдън". Когато се настанява да живее в бараката на 4 юли 1845 г, Торо е на 28 години. Неженен. Всъщност, той изобщо не е отшелник – бараката му била на около километър и половина от неговото градче Конкорд и по думите му, всеки ден ходел до там за да чуе клюките. Че по кърджалийските села има хора, които живеят много по-изолирано и отшелнически и днес. Съвсем в пустошта. Един от тях е бай Ибрям от с. Сладкодум, за когото бях писал тук. Да не говорим за Тунджер който беше преди в Мумджидан, а сега както чувам отшелник в "Гяур махала". Странно е – Торо хем цветущо се присмива на съгражданите си, какви клюкари били и как нищо не правели и висели по цял ден на улицата за да наблюдават кой минава и т.н., хем той самият ходи често до градчето за да прави като тях. Фактът, че критикува хората край него, говори, че самият той се смята над тях:

          „Понякога, когато се сравнявам с другите хора, ми се струва, че се радвам на по-голямо благоразположение от страна на боговете, надвишаващо според мен заслуженото”, пише в глава „Усамотение”.

          Оттам крачката, че си богопомазан да поучаваш и да наставляваш масите е само една.

На много места Торо си противоречи – по отношение на железниците, на древните цивилизации, на усамотението си, на труда. Веднъж заявява: „Всъщност ТРУДЪТ ни е напълно безсмислен”, а после в друга глава казва: „Дори и да е на границата с робията, ръчният труд навярно никога не може да се сравни със злокачествената леност. Той носи в себе си трайна и непреходна нравственост, а учения довежда до класически резултат.”  

          Ту заявява, че ходи всеки ден до градчето и че го посещават редовно хора, ту пък казва, че живеел самотно като в прерията и, че приличало много повече на Азия или Африка, отколкото на Ню Инглънд. Дори по това време езерото Уолдън изобщо не е такова диво място, каквото му се е искало сякаш на Торо. С ж.п. линията, минаваща досами водата, с близостта на града, с фермите, за които той пише, с дървосекачите, рибарите, събирачите на боровинки и какви ли не още, Уолдън изобщо не е пусто, прерийно място. Всичко това го изтъквам за да подчертая, че опита му да ни покаже как чудесно си живее без обществото, без вестници и т.н. е камуфлаж. Не е съвсем истински. Имам усещането, че той прикрива или омаловажава много от фактите, за да изтъкне само тези, които са полезни за неговите постулати.

     „Повече от пет години се издържах единствено с труда на двете си ръце и установих, че шест седмици работа годишно са напълно достатъчни, за да покрият текущите ми разходи.”  „Простота, простота и пак простота” ни учи Торо, но в същото време нека не забравяме, че самият той не е женен, не храни семейство и в края на краищата живее в такава (привидна) простота само две години и то без да къса изобщо с обществото и връзката със семейството си (майка му е продължавала да го пере почти до края на живота му, сестрите му са му носели сладки и храна в бараката край езерото и т.н.). Да не забравяме и че дори за поправка на обувките си той ходи до града на обущар, вместо да си ги кърпи сам, както би направил един истински отшелник (точно на път за обущаря той е  задържан за неплатени данъци и прекарва една нощ в затвора, случка, станала повод за написване на легендарното "Гражданско неподчинение"). Катрин Шулц, пише в „НюЙоркър”, в статия посветена на трудовете му : „Лицемерието е, че Торо е водел сложен живот, преструвайки се, че живее простичко. Още по-лошо, той проповядва на другите да живеят така, както самият той не живее”.

          Пак според нея, Торо е толкова популярен поради няколко причини – първата е, че се чете избирателно, а втората, че се изучава рано – още в ученическите години и това, че той насърчава да не слушат възрастните, няма как да не се хареса на тийнейджърите, които по правило са бунтовно настроени срещу всякакви установени норми, авторитети и закони („Всъщност старите не могат да дадат никакъв ценен съвет на младите, собственият им опит е твърде ограничен, животът им е изцяло провален”). Той представя света на възрастните, не какъвто е в действителност, а такъв какъвто го виждат децата – най-вече самостоятелност на действията, без семейни и обществени отговорности.

          Спор няма - Торо е интересен, хаплив, начетен и критичен в творчеството си. Той е мислител, продължител до голяма степен на идеите на Русо за дружелюбната природа, тази, която трябва да опознаваме, пазим и обичаме, а не само да се чудим как да печелим от нея, най-често унищожавайки я (ако беше жив днес просто виждам как щеше да напише и глава "Туризъм", в която да критикува днешния хищнически туризъм). Всичко това е много ценно и красиво при Торо. Главата "Четене" в "Уолдън" е брилянтна възхвала на четенето и знанията получени от книгите и особено от древните старогръцки и латински автори.
          "Уолдън" трябва да се чете, но внимателно и критично, дори и когато го четем за удоволствие, или обща култура (или защото е модно да се чете Торо). Да се поразмишлява над казаното от него. Хубаво е да потърсим нещо повече за живота на самия Хенри Дейвид Торо, за влиянието на Емерсън върху неговите философски възгледи, за обществените условия на неговото време, за да го разберем по-добре и по-правилно може би.
          Именно търсейки нещо повече за него "напипах" интересни "връзки" - този  път свързани с една от моите любими групи. "Игълз". Водещият вокал в непреходния хит "Хотел Калифорния" - Дон Хенли, преди двадесет и шест-седем години е започнал проект за спасяване на горите и част от крайбрежието на езерото "Уолдън" от домогваниията на безнесмени, туристически предприемачи и всякаква подобна сволоч , първоначално инвестирайки лични средства, а в последствие с организирането на благотворителни концерти край езерото. Цялата сума е надхвърлила 22 милиона долара и е използвана за закупуване на почти 680 дка от крайбрежието с горите в тях, за организиране на учебни програми за студенти и откриване на Институт "Торо" . Ето при такива факти как да не си помечтаеш за спасяването на крайбрежието на язовир "Кърджали", например, от всичките хотелиери, бракониери, ресторантьори и обикновени мърлячи, които мърсят и цапат като пред наближаващ потоп.
          Е, няма да се ядосвам - отивам да си пусна любима песен на "Игълз" - този път не "Хотел Калифорния", не, а по-подходящата "The Last Resort", пак с гласа на Дон Хенли.

* всички цитати от "Уолдън" са по превода на Албена Бакрачева