понеделник, 25 януари 2016 г.

Алпхорн


Йост имаше дълги, октоподести пръсти, а жена му седеше зад мен, на задната седалка, макар това да не е най-важното в разказа. Започвам по този начин само защото не мога да започна така: “онази нощ, на вилата на Шарли Мита в Швейцарските Алпи ме наебаха”. Ще се съгласите, че такова начало въобще не е магично, нито пък отговаря съвсем на истината, колкото и тайнствена да е тя. Затова и никога няма да започна така един разказ.
Без да го усуквам повече, продължавам: Йост, докато шофираше, хванал кормилото с дългите си октоподести пръсти ми обясняваше, че алпийският рог, или алпхорн, както още се наричал, се изработвал най-често от иглолистно дърво. Дълъг бил три метра и четирийсет, но се разглобявал на две или на три части, за да е по-удобен за пренасяне. Неговият се разглобявал на три. А жена му – не знам дали ви казах, седеше зад мен, на задната седалка.    
-                             - Духа се както при тромпета – не е много трудно, но се иска тренинг на устните. – поясняваше Йост на своя френски с много симпатичен немски акцент.
-                             - И какви пиеси свирите? – попитах аз, заради свободата на изразяване, а и от любопитство.
-                             - Знаеш ли, малко творби има писани за алпийски рог – започна Йост. – От класиците, Леополд Моцарт – бащата на Волфганг Амадеус е писал за този инструмент. Творби за квартет пък, има още по-малко, така че срещаме големи трудности с намирането на партитури. Понякога сме принудени да дублираме гласове и да свирим практически трио и даже дуо.
Преди век и нещо, великият Брамс…
И ми разказа за втори път случката с Брамс, но за да не губим темпо, ще ви я разкажа по-нататък.
Спрях да питам. Случваше ми се да замлъквам внезапно - понякога от стеснение, понякога за да изглеждам по-умен. Започнах да се чудя, какво ли е накарало хората по тези места да измислят такъв дълъг инструмент. Дали височината на високите, сини планини? Едва ли, защото по тази логика селяните в Хималаите би трябвало да свирят на инструменти от по шест-седем метра.
Преди месец, Йост ме беше поканил на концерт в Нион. Негов приятел от Лозана - и то не кой да е, а известният Йозеф Молнар, представяше пред публика албум със свои изпълнения на алпийски рог в съпровод на пиано. Дотогава и не подозирах, че може да съществува такъв дует. Аз не съм човек с еснафски предразсъдъци и веднага “щракнах”, че тромавият алпхорн в съчетание с виртуозното, по калиграфски прецизно пиано звучеше адски нестандартно. Подкефих се. Рогът вървеше напред демонстрирайки сила, като валяк, сякаш без да се съобразява с богатия диапазон на пианото, но в същото време без нито един излишен тон. Просто бях всмукан от сладката бездна на тази музика. Към края на концерта съвсем определено ми изплува оня разказ на Ромен Гари, в който един гигант, висок близо три метра, избягал с жената на директора на цирка, в който работел. Тя била лилипутка - висока осемдесет сантиметра. И директорът на цирка, в разказа, се питаше: “много ми е любопитно, как го правят, много ми е любопитно”. Докато слушах прехласнат това безмилостно съзвучие на дългият три метра алпийски рог с нежното, женствено пиано, в главата ми кънтеше: “как го правят”. След малко пак: “как го правят”. Но го правеха и се получаваше добре. Именно защото двата инструмента бяха напълно различни и сякаш несъвместими. След концерта си купих диска и взех автограф от Йозеф Молнар. От пианиста – не.
Когато пристигнахме на вилата – трябва да е било към шест следобед, Шарли Мита ни посрещна отпред, с добре отрепетирано  гостоприемство. Вилата му беше с типичната за този край архитектура – долния етаж изграден от масивен камък, а втория етаж и мансардите бяха почти изцяло направени от импрегнирано дърво. От всички страни беше заобиколена от добре поддържана, скучновата, зелена морава, в която имах усещането, че не пъпли дори една мравчица.
Разтоварихме багажа и музикантите веднага взеха да вадят калъфите и да сглобяват инструментите. За да не им се мотам в краката, аз се заех да вдишвам яростно и с пълни гърди прекрасния въздух и да възприемам гледката, която се откриваше надолу към долината с град Сион и към отсрещния масив на Алпите. Направиха ми впечатление две неща: от всички вили наоколо, на видно място, неумолимо се вееше швейцарския флаг и имаше много цъфнало мушкато по балконите. Всичко това, заедно с всеобщата еднакво сресана зеленина, страшно ми приличаше на пейзаж от многократно получавана една и съща пощенска картичка.
          Четирите инструмента, вече сглобени, бяха подпрени на стената на вилата, за “да свикнат” с околната температура.
Шарли (с неговото добре отрепетирано гостоприемство) беше подредил за аперитив два вида бяло вино, собствено производство и за мезе – фъстъци и зелени маслини. Започнахме да подгряваме с лек разговор за малки неща и големи първи глътки. Освен Йост, още двама от квартета бяха с жените си – все дами на възраст около петдесетте, с балсамирана някогашна хубост. Подпитваха ме как се чувствам в страната, харесва ли ми? Във въпросителните им изражения долавях, че се чудят – какъвто съм финяга - какво ли правя в съботите и неделите. Те нямаше как да знаят, че хубавото на самотата е това, че те кара по-често да си измисляш паралелни животи и понякога да се чудиш – сега в кой от паралелните си светове се намираш.




Прескачам втория и третия и направо ще ви запозная с четвъртия от състава. Той беше сам – без жена и изглеждаше най-стегнат и симпатичен от четиримата, макар да беше къдрокос. Йост ни запозна преди да тръгнем за вилата, но аз не запомних добре името му. Може би защото в него нямаше “р”. Беше нещо като Леополд. Или Себастиан. Имаше фино лице, все още триъгълно в анфас, въпреки зрялата възраст. За разлика от това на Йост, което вече започваше да придобива правоъгълното очертание, така типично за хората над шестдесет. Странно, но той не привличаше нито с мъжественост, нито с воля, а с някакво меко френско излъчване. Почти бях сигурен, че ходи с велосипед на работа, а в неделя посещава редовно протестантската църква.
Казват, че всяка подготовка за концерт си има свой ритуал. Беше ми интересно да наблюдавам пренасянето на дългите инструменти, начинът, по който ги държаха и докосваха полираната повърхност. Подреждането. Примляскването и облизването на устните…И цялото това свещенодействие се извършваше с генералска важност.
Четиримата се наредиха бавно на около метър един от друг в най-широката част на наклонената морава, като незабелязано кога се бяха облекли в тъмно зелени униформи, в каквито обикновено художниците изобразяваха Тил Ойленшпигел.
В този изчистен от всякаква непохватност миг, музиката потегли бавна, тромава, но тържествена, като старомодна и дебела планинска принцеса, спусна се надолу към ниското и сякаш забрави за нас.
Притворих очи и почти на глас си казах: “това е моят инструмент”. Бях го усетил несъзнателно и интуитивно още тогава – на концерта на Йозеф Молнар в Нион, но сега вече бях убеден – цял живот съм вървял непрекъснато към този триметров, овален, съвършен алпийски рог. Беше някакво далечно, далечно осъзнаване. Само чрез него бих могъл да изразя моя възторг и преклонение пред фината красота, добрите видения и магичната светлина, които ни е дадено да долавяме в нашия живот. Да покажа шизофренността на чувствата, които се таяха в мен. И най-накрая - да придобия онова самочувствие, което заслужавам.
В някакъв момент се усетих, че на врата ми виси фотоапарата и в пристъп на романтично безумие отворих обектива, като се опитах да пленя част от отминаващите моменти. “Ще пленя грънци” – почти веднага си казах защото осъзнах, че ще е пълен провал. Така и трябва да бъде – не може върху къс фотографска хартия да се пренесе цял отрязък от живота, с всички въздействащи върху сетивата елементи – въздух, звук, настроение, аромат, чудато размекване, светлина, скандални страсти, движение…Би било прекалено лесно, само с натискането на едно копче, да си имаш на полицата в къщи, богата сбирка от такива моменти, които лекомислено наричаме “незабравими”. Само “незабравими” и толкоз.
В паузата се престраших и аз да опитам как се свири на алпийски рог. Себастиан много настояваше да ми покаже. Докато ми обясняваше забелязах изящните му пръсти как ласкаво държаха дървения инструмент. С лека свенливост гледах тънките му устни да се допират до чашковидния наустник, уж като за разтегната целувка, и си мислех за силата и нежността, с която ще изхвърли миг след това дъха си в дългата триметрова тръба. Хванах тънкия край, поех дълбоко въздух, издух бузи и… едвам успях да издам кратък, подпръцкващ звук. Бях страшно възбуден от усещането. Едновременно великолепно и бих казал дори революционно. Малко по-късно, Себастиан, или – все пак - Леополд, извади от един калъф кларинет и засвири някакви закачливи тиролски мелодии. Почти не смеех да го похваля как добре свири и на алпхорн, и на кларинет, но когато го направих, той се засмя:
- Баща ми от малък ме учеше да свиря на флейта, а аз винаги съм искал да свиря на по-примитивния алпийски рог.
- Защо примитивен? – учудих се аз.
- Ами виждаш, че в него няма нищо сложно – една дълга дървена тръба и това е. Няма клапи, дупки, не изисква виртуозна пръстовка. Но простите неща изискват пълно отдаване.
Скоро четворката пак грабна роговете и музиката започна да прелива в предчувствие за здрач. Бях предразположен да не се интересувам повече от часовете, а да се отдам на медитация, обладан от тежките, покровителствени звуци. Затворих очи. След малко усетих лек полъх и помислих, че е прилеп. Дъщерята на Шарли, която се казваше като баща си - Шарлот, беше седнала неусетно до мен. Когато я погледнах, видях в очите ú да се отразяват фойерверките, проблясващи неуморно над отсрещния хълм. Не смеех да мръдна. Усещах по-близо музиката, отколкото присъствието на жената край мен. Не исках да пилея сетива за топлината на тялото ú, мириса на кожата, цвета на косата ú, защото в тези мигове бях зает да култивирам друг вид съдбовна чувствителност в себе си.
Не знам защо в главата ми изплува как по пътя още, Йост ми беше казал, че алпийският рог свири основно във фа диез. Разбира се, вероятността дъщерята на Шарли да ми предложи нещо невероятно, точно във фа диез, беше много малка.
Когато отзвуча и последния тон, Йост и останалите трима се приближиха до вилата, подпряха инструментите на стената и обкръжиха масата с напитките.
- Не се ли събира слюнка долу, в широката част – набрах най-накрая смелост да задам въпроса, който ме терзаеше незнайно от кога. – И откъде изтича?
Отварям скоба.
Никога нямаше да забравя циганската сватба в онази люта зима – вече се сещах за жени и други пороци. Нима можеше да има нещо по-впечатляващо за бездънните момчешки очи от един неспирно свирещ кларинет, от който капе слюнка, замръзва веднага, а от време на време озарен от веселието стар циганин откъртва замръзналата ледунка и си я слага в чашата с мастика, като надава дрезгави синкопирани викове. Това би трябвало да обясни интереса ми към тайнствения път на слюнката из вътрешностите на духовите инструменти.
Затварям скобата.
- Слюнка се отделя постоянно и затова не трябва да се свири много дълго. – отвърна с вещина Леополд – След свирене горната част, най-тънката от трите, задължително се избърсва и се смазва с вазелин.
Думата “вазелин” ми се видя малко не на място, употребена за алпхорна, който ме очароваше и възбуждаше по същия начин, както ако бях открил нов континент.
С пълна чаша с вино, доближих  уж нехайно, четирите подпрени рога. Желанието ми за физически допир до гладкото лъщящо дърво беше неудържимо. Прокарах пръсти по средата на инструмента на Леополд – или все още - Себастиан. След малко, когато самият той се приближи грейнал от загадъчните нощни светлини, или кой знае още от какво, го попитах:
- Себастиан, би ли могъл да ми предадеш няколко урока по алпийски рог?
- С удоволствие, млади приятелю – отвърна той, сякаш беше очаквал точно този въпрос и фините му пръсти, с които държеше чашата си с вино за столчето потрепнаха като крачета на влюбено насекомо.
- Дори…бих искал да си купя инструмент – добавих за моя собствена изненада.
Лео-Себастиан се разсмя и започна да ми обяснява, че е най-добре първо да ми предаде няколко урока на неговия и после – ако ми хареса и наистина искам да продължа, щял да ме посъветва откъде и как да си набавя мой.
Вече се виждаха големи огньове в тъмнината, а от време на време блясваха и фойерверки, което доставяше допълнителна пленителност на случващото се край вилата. Все пак беше първи август – националният празник на Швейцария. Разговорите на останалите от компанията продължаваха да бръмчат като фон, но ставаха все по-натежали и излишни.
С Лео-Себастиан останахме да си говорим дълго след като другите си бяха легнали. Той разказваше някакви невероятни неща, как всички алпхорни отначало имали еднакъв мирис, но постепенно с годините, дълбоко от порите на дървото тръгвал уникален, “личен” аромат. Аромат, който наслагвал спомена за мълчанието на дъха, точно преди да се прероди в музика.
Не усещахме нощния хлад. Слушах приятния теноров тембър на неговия глас и, когато редеше романтичната случка с Брамс, не го прекъснах. Сега вече ще ви я разкажа и аз, но не си мислете, че е кой знае какво. При едно пътуване из Алпите, Брамс чул да свири алпхорн, записал с ноти мелодията върху пощенска картичка и я пратил въодушевен на Клара Шуман щото бил много влюбен. Това е. Или поне това съм запомнил.
Вече не избягвах погледа на Лео, защото изражението му беше такова, сякаш искаше да ми издаде някаква само негова си, красива тайна.
Последен Шарли Мита (с неговото добре отрепетирано гостоприемство), след като ни се извини за пети път, че ще трябва да спим двамата с Лео в една стая, ни извика да ни я покаже, пожела ни “лека нощ” и ни остави на собствените ни саморазкрития. Шарлот се беше оттеглила доста преди това, в неопределено настроение, макар щръкналите зърна под блузката ú да излъчваха по-скоро разочарование.
Това, което със сигурност помня накрая е, как бях прегърнал огромния алпхорн на Лео и унесено го поглаждах с ръце, а той ми говореше нещо във фа диез, от което се разтварях, разтварях, разтварях…
Нощта обграждаше все по-самоуверено вилата, нас двамата с Лео, алпхорна му, който чакаше да го смажем с вазелин, швейцарския флаг над главите ни, мушкатото, докато аз продължавах да се чудя – отговор на какво е неустоимото влечение към този инструмент, към музиката и към всичко, което ми се предлага в този момент.





      (От сборника с разкази "Исус ми прати смс", "Арс", 2009)

Няма коментари:

Публикуване на коментар