Едит, която разказваше

Беше началото на август. С пъстра компания французи, големи приятели на България и на българския фолклор, бяхме седнали да вечеряме на кораба „Емона”, на язовира. Настроението беше чудесно - денят се беше протегнал вече зад нас като красив, уморен заек, залезът се стараеше да допринесе допълнителни багри към красотата на момента и дори това, че мидите и някои от рибните ястия в менюто бяха свършили, не можеше да помрачи впечатленията ни. Бяхме обикаляли разните му там забележителности, бяхме говорили за траки и римляни, за кръстоносци, за победили и победени войски, и с приятна умора си разказвахме кой какво е правил, или кой какво иска още да научи. В някакъв момент бях впечатлен от думите на едната от дамите – Едит, френска еврейка, както се изрази тя самата. Тя каза, че е разказвач – разказвала приказки. Това избухна в съзнанието ми като изключително явление, подобно откриването на античен артефакт в тютюнева нива. Край мен винаги е бъкало от пишещи от всички полове (то, вече не съм сигурен дали са само два половете, де), с различни нюанси в претенциите за гениалност, но никога не съм чувал някой да се обяви просто за разказвач. Полюбопитствах какви приказки и пред кого ги разказва и тя обясни - всякакви приказки – от цял свят – били нещо като клуб от съмишленици. Обикаляли из цяла Франция, но ходели и в Близкия Изток. Там, заедно с разказвачи от Израел и Палестина си обменяли гостувания – в Палестина разказвали израелски приказки на децата, а после в Израел пък с палестински разказвачи ходели при малките еврейчета да им разказват палестински приказки. Това ме накара да се ококоря още повече – боже, нима имало и такива работи по Леванта. Значи не са само страхът, бомбите и страданията в мислите на хората по тези библейски земи. Чувал бях, наистина, че там  - в арабските страни още я има тази традиция - в някои кафенета и ресторанти платени разказвачи всеки ден разказвали истории. Но все пак...

Над язовира вече се беше стъмнило, ястията ни бяха поднесени и почти привършени, когато тока на кораба-ресторант внезапно изгасна. Никой от гостите на масата не се намуси, никой не взе да ругае – цялата френска компания спонтанно започнаха да пеят, сякаш точно това бяха чакали. След няколко песни, помолихме Едит да ни разкаже приказка. Тя се изправи край масата без да чака втора покана. Беше слаба, симпатична дама на възраст, много одухотворена и артистична. На светлината на донесените набързо свещи започна да ни разказва еквадорска приказка за заека, който отишъл при дядо Боже с молба да го направи силен и с яки мускули. Господ отначало се дърпал, но накрая, за да се отърве от него му казал, че може да го направи юначага, ако му донесе сълза от змия и перо от орел. Всички слушахме притихнали, в тъмнината. Моментът беше магичен. Ние самите сякаш бяхме в приказка. Някъде в България, в един потънал в мрак ресторант, слушахме френска еврейка, която ни омагьосваше с еквадорска приказка. Целият ни крехък свят в няколко мига се беше побрал на няколкото тъмни квадратни метри на палубата на кораба.

Заекът не станал силен – когато се явил отново пред Всевишния, със сълзата от змия и с перото от орел (няма да ви разказвам как ги придобил), Дядо Боже се опитал да го откаже от щенията му, но щом Зайо се затръшкал от инат, той го хванал здраво за ушите и така го друсал, друсал, друсал, че...Е - сещате се какво станало.

Когато крушките отново грейнаха, ми се струваше, че светлината развали всичко. Едит, която разказваше, ни припомни, че още има хора по света, които не пишат, а просто чудесно разказват. А този наш (луд, луд) свят, има такава нужда от разказвачи.