Тръгнахме към едни скали. Над село Ненково.
По пътя срещнахме: нула човека, една костенурка, две пепелянки, седем крави, около 17 тромави пеперуди "цигена" и към 8744 мравки. Или може би бяха 7844 - не съм много сигурен. Куче не можахме да видим, но го чухме как лае отдалече, откъм три самотни къщи, както и магарета не видяхме, но усетихме под краката си... така де онези търкала, дето им се отделят под опашката и намирисват интересно.
Е, ядохме много череши. Много. От старите сортове - не много едри, с ужасно дълги дръжки, но пък сладки като мед и нямат нужда от пръскане с разни отрови със сложни имена. Просто плодовите мухи, дето правят черешите да червясват, не стигат чак дотук. Далече им е.
А скалите мамят като сирени - трудно е да ги отминеш, да им устоиш и да не тръгнеш към тях. Те пеят толкова омайно. Смайват, изумяват. С формите си, със структурата си, с дупките си и с наподобяванията на странни същества. С чудатостта си. Сякаш съм попаднал на зелена сцена, с митични същества играещи чуден, бавен театър. Театър, в който действието се развива с хилядолетия.
Впрочем турско-арабското име на тези две-три къщурки, наричани някога махала Хайранлар идва точно от "hayran" - учуден, смаян, удивен. Значи "хайранлар" би трябвало да е - учудените, удивените, дивните. Не е трудно от това име да се сетиш и защо един от най-високите върхове, в тази част на Родопите, който се вижда недалеч, носи поетичното име "Бездивен". И аз винаги съм се чудел как точно трябва да се разбира това "бездивен". Дали като "безкрайно дивен". На такива места - а те в Родопите са много - думите са много бледи за да опишат това, което виждат очите, чуват ушите, или усеща носът. Все нещо не достига, все нещо остава недоизказано, нещо, което е по-добре да премълчиш. За да му се възхитиш.
И аз за пореден път се убеждавам, че човек, който уж пише пътеписи, всъщност описва себе си, мислите си, живота си. Гледаш навън, а мислиш навътре. И това е велико, нали.
Затова млъквам. Оставям ви да гледате.
да
ОтговорИзтриване